Новини

Черноморска обиколка II Част

  • 2 Ное., 2013
  • СПК
  • 0 Comments

8-ми ден:

Потеглихме от хотела още сутринта и се насочихме към двореца на Исках паша . Заради Байрам-а беше затворен, както и почти всичко друго в Догубаязид, което ни амбицира допълнително да се насочим към следващата държава от плана ни – Грузия.

Двореца на Исках паша

Двореца на Исках паша

След около 2 часа пред нас се ширна необятното Арменско плато на височина около 2000м. Вдясно от пътя се падаше границата с Армения, но нашия път ни водеше само направо.

Арменското плато.

Арменското плато.

Не след дълго се изкачихме на най-високата точка на платото – около 2200м. Превалихме го ранния следобяд и за наша изненада пред нас се откри типична алпийска гледка. Каменни къщи бяха заменени от дървени, а безкрайната песъчлива пустош от вековни борове накацали по склоновете. Бяхме на прав път – черноморското влияние започваше да се усеща.

Все по-близо до Черно море и Грузия.

Все по-близо до Черно море и Грузия.

След едно безкрайно лакатушене по планинските пътища, най-сетне стъпихме на равен път и макар гледките от двете ни страни да бяха впечетляващи, то монотоността накрая взе превес.

Кратка почивка от пътуването.

Кратка почивка от пътуването.

Около 21:00ч. стигнахме границата с Грузия. Хрис заедно с буса премина границата сам, а ние като пасажери трябваше да преминем паспортния контрол пеша. Безмитният магазин естествено не беше подминат като спирка и след около 2 часа най-сетне се събрахме всички, но вече на грузинска земя. Умората почваше да взима превес, затова първия град пред нас бе избран за нощувка. Попаднахме в гр.Батуми, в малко семейно хотелче. Вечеряхме и с Пепо изключително добре оценихме факта, че най-сетне вече сме в държава, в която бирата е цени близки до нормалните и започнахме своебразна надпревара за най-добра грузинска бира. Постепенно тази надпревара се пренесе и в останалите държави, като краен победител така и не излъчихме, но не поради липсата на избор, а поради качествени характеристики.

9-ти ден:
На следващата сутрин Жоро и Пепо ни разказаха за нощния живот в Батуми, на които те бяха станали преки свидетели, а аз за съжаление го бях проспал. Закусихме пелмени, а след тях надпреварата започнала миналата вечер бе продължена.
Отправихме се към центъра на Батуми, уж за кратко, но градът  се оказа доста завладяващо място. Така мислехме всички, освен Санди, който е бил няколко дни по-рано в града. Неговата история защо не харесва Батуми също заслужава сериозно внимание, но не и е тука мястото.

град Батуми

град Батуми

Ние същевременно бяхме изключително впечетлени от грузинските полицаики, които се опитваха да ръководят движението в центъра. Отправихме се към плажа, за да го разгледаме и тогава оцених напълно нашето, макар и на места мръсно черноморие. Пясъкът е създаден да бъде настилка за плаж, а не камъните. Наистина в такива моменти човек оценява това, което има.

Плаж

Плаж

Обядвахме и вече доволни от разходката ни се качихме в буса. В това време Санди вече беше запазил хостел в Тбилиси, а именно и това ни беше следващата дестинация. Уви, за наше огромно съжаление се оказа, че Батуми и Тбилиси, които са на разстояние от 400км са свързани от двулентов път, но не и от магистрала. Натовареността на пътя, уменията на грузинските шофьори да изпреварват и още няколко фактора ни принудиха да изминем тази иначе не толкова дълга отсечка за 7ч.
Късно вечерта вече се качвахме по стълбите на хостела в Тбилиси. Намерихме Санди, отидохме до магазина и по негова препоръка взехме евтино грузинско вино в 5 литрова бачонка. Естествено това не се оказа най-мъдрият избор, но вкусът на виното в тази ситуация беше без значение, защото всеки разказваше историите, които му се бяха случили през изминалата седмица. А какви истории имаше само…Те биха били тема на друг разказ. След reunion-a и разказите на Санди за грузинските нрави и обичаи, които той бе разбрал за тази една седмица сънят дойде някак естествено.

10-ти ден:
Изнесохме се малко преди обяд от хостела и се насочихме към най-близката баничарница или нейно подобие. Закусихме обилно и тръгнахме към центъра на Тбилиси. По улиците се забелязваха впечетляващи футуристични сгради, чието предназначение оставаше мистерия. След кратка разходка, аз и Пепо решихме да включим Санди в нашата мини надпревара относно качествените характеристики на бирата, докато другите обиколиха още малко. Останах очарован от факта, че из целия град има free wi-fi ,,I love Tbilisi’’.
Няколко часа по-късно вече пътувахме към границата с Русия, която бе предвидена за преминаване днес. Разстоянието беше около 160км, но естествено магистралите в Грузия все още оставаха мираж. Отне ни около 4 часа да изминем тези 160км. По пътя си успяхме да срещнем и истински номад, който отглеждаше камила, козле и куче. Веднага щом разбра, че сме от България ни попита какво се случва с протестите в София. Откъде той знаеше за тях си остана загадка. Той ни разказа за живота си, че е роден на пътя на чист английски, което от своя страна беше малко чудо. Не след дълго до него спряха две коли, а от едната излезе едър кавказки чичко, който започна да блъска и да подвиква на номада несвързани неща. Не можахме да разберем какво се случва, но бяхме помолени любезно да хващаме пътя, което и направихме*. Те първа ни предстоеше да преминем през една безумната граница.

Оживен разговор между Жоро и един номад в Грузия.

Оживен разговор между Жоро и един номад в Грузия.

Успяхме да се доберем до грузинско-руската граница едва около 18:00ч. На пръв поглед опашката не подксазваше за по нататъшните събития. Не след дълго покрай нас в насрещното платно профуча черна лада, със затъмнени стъкла и пукнат заден такъв. След малко тя отново мина покрай нас, но в посока границата с кола следваща я. Това трябваше да се повтори няколко пъти, за да се досетим какво става – издърпваха коли от опашката и ги караха директно на КПП. Почти веднага в главата ми се завъртя слогана: Welcome to mother Russia.

Грузинско - Руската граница

Грузинско – Руската граница

Отделно от това, колоната вървеше безкрайно бавно. Неприятната обстановка се допълваше от безкрайният скален кавказки масив, който беше от лявата ни страна и яростно бумтящата река отдясно.
Макар и с още няколко малки произшествия с други участници от колоната, след 7-часово чакане и попълване на куп декларациики – успяхме да влезем в Русия. Часът беше около 01:00ч., а ние нямахме никаква идея къде ще нощуваме, само знаехме, че леглото в момента е приоритет за всеки един от нас.
Не след дълго пред нас се мярна и първия град – Владикавказ – столицата на Северна Осетия. Макар и да беше събота вечер, улиците му бяха пусти, а ние се отбихме в първия магазин, покрай който минахме. На излизане от него, чудейки се какво да правим, Хрис заговори група момчета стояща отпред. Учудващо, лично за мен, те приеха доста присърце нашата драма с нощувката и започнаха да звънят на свои познати, да ги питат за хотели/хостели или просто стаи. Това явно, че не свърши работа и малко по-късно ни казаха да караме след тях. И това не свърши работа, защото всичко във Владикавказ очевидно беше заето, но за сметка на това ни заведоха в санаториум в покрайните на града. Макар и смущаващото местоположение и интериор в апартамента, в който ни настаниха (две спални, билярдна маса, басейн, сауна и т.н) никой не обърна внимание и почти моментално заспахме.

11-ти ден:
По обяд на следващия ден бяхме вече в Терескол ( градът под Елбрус), разучихме информация относно лифтовете ( 1100 рубли – около 50лв за двупосочен билет до височина от 3800м.), намерихме си къмпинг и разпънахме палатките. Денят мина спокойно, в подготвяне на багажа за изкачването. Понеже лифтът щеше да ни остави на 3800м., трябваше да разпределим общата храна по раниците и да я качим до заслона на 4200м. Докато оправяхме багажа и се двоумяхме дали да взимаме пикели, въже и седалки за нагоре, покрай нас мина един руснак и ни заговори. От него научихме, че той е качил върхът преди 4 години, заедно с още 57 души от работата му в Москва. Цялото упражнение им е коствало 16ч., но единствените сечива, които са използвали били котки. Решихме да го послушаме и оставихме всичко излишно в буса, така и така раниците бяха достатъчно пълни и тежки.

12-ти ден:
Оправихме багажа набързо и нетърпеливи се насочихме към лифта. Не след дълго вече бяхме на височина 3800м. и онемели от гледките, които се разкриха пред нас поехме по пътя към ,,заслона на 11-те’’ (4200м.) . Изнасянето на багажа до горе ни костваше някоя и друга псувня, но все пак упражнението завърши успешно. Понеже нямаше как предварително да се резервират места в заслона, бяхме взели и палатките с нас, ако се наложи да нощуваме в тях.

По пътя към "Заслона на 11-те"

По пътя към „Заслона на 11-те“

Около обяд вече бях пред заслона и се чудих накъде да поема, когато Санди и Жоро се появиха и казаха, че са намерили българин, който води немски групи до Елбрус, а той е обещал да ни намери места. Казваше се Емо и за 13-та поредна година беше гид на немски ентусиасти, решили да покоряват върха. Двете нощувки в заслона ни струваха по 1000 рубли (45 лева) на човек. Не след дълго вече бяхме в спалните чували и си почивахме. Утре предстоеше аклиматизационен ден ( изкачване до скалите на Пастохов – 4800м.) затова и реших да прекарам следобяда в чувала.
Бяхме настанени при още двама руснаци, които споделиха, че са тук от 1 седмица и все още не могат да изкачат върха поради лошите климатични условия и неуспехът на единия от тях с аклиматизацията ( беше се връщал 2 пъти от височина над 5000м.).

Момент за почивка

Момент за почивка

13-ти ден:

Бяхме предвидили 3 дни за изкачването на върха и нямахме време за губене, затова и днешния ден бе предвиден за аклиматизация. Тръгнахме малко преди обяд към Скалите на Пастохов. По пътя нагоре времето се влоши и падналата мъгла, снеговалежа и студа все пак ни подсказаха, че не сме в случайна планина.

На слизане от скалите на Пастухов

На слизане от скалите на Пастухов

Цялото упражнение с изкачването и слизането продължи около 3ч., като вече на слизане в заслона времето се подобри. Същевременно един от нашите руски ,,съквартиранти’’ си беше тръгнал, след като и тази нощ не успя дори да излезе от заслона, за да тръгне към върха. Силният снеговалеж не му позволи. Именно и тогава в нас започнаха да се прокрадват леки подозрения, че мисията ни може и да не се увенчае с успех, въпреки огромното ни желание.

Събрахме се в импровизиранта столова, за да вечеряме. Бяхме приятно изненадани от момичето, което готвеше там, която ни предложи да ни нахрани с храната останала от предната група, понеже така и така е щяла да я изхвърли. Приехме да се лишим от предиденото си меню на драго сърце, благодарихме й горещо и се заехме с храната.

Относително богата ни трапеза

Относително богата ни трапеза

След вечеря се събрахме всички, които щяха да атакуват утре сутринта върха да обсъдим възможните варианти. Прокрадна се идеята да платим на рак трак, който да ни откара до над скалаите на Пастохов ( 4900м.), но тя беше отхвърлена почти единодушно. Към нас се бяха присъединили и двама руснака. След като времето не даваше никакви индикации за подобрение, негативната прогноза на Емо, че според него има 20% шанс за успешно изкачване утре, около 20:00ч. един от руснаците нахлу в столовата с огромна усмивка на лицето си. Дойде при нас и ни съобщи, че има данни от последната прогноза, според която ни очакваше чиста нощ с лек снеговалеж на сутринта. Това моментално ни върна позагубено настроение, благодарихме ме му и се отправихме към чувалите по-спокойни. Отново ни очакваше ранно ставане на другия ден.

14-ти ден:
Ставането беше предвидено за около 01:00ч. Никой от нас не бе могъл да спи тази вечер, затова не беше трудно. Първата ни работа, след като навлякохме всеки един възможен кат дрехи бе да почнем да правим чай. Закусихме с по няколко бисквити.
На врата се появи Пепо. Не изглеждаше добре. Заяви ни, че го е пипнал някакъв вирус и не може да спре да повръща. Очевидно нямаше как дори да тръгне нагоре. Мишо бе получил кръвоизлив в очите и всяка една, била тя и минимална светлина го дразнеше. Изкачването до изгрев слънце щеше да се осъществи на челници, затова и той нямаше как да тръгне с нас. Христиан от своя страна още предишната вечер ни беше заявил, че 9 – 10 часово монотонно ходене в снега не го привлича и изобщо няма да тръгва с нас. Останахме четирима – аз, Санди, Жоро и Виктор.
След всички приготовления, сложихме котките и поехме нагоре. Ние и руснаците от бяхме едни от малцината, които бяха тръгнали пеша. Почти всики останали групи се придвижваха с рак трак. След едно сравнително бързо изкачване, около 04:30ч. бяхме вече над Скалите на Пастохов. Не след дълго, Санди се отказа, заради силни болки в кръста и така нагоре продължихме тримата – аз, Жоро и Виктор. Малко по-късно настигнахме други групи и започнахме да вървим с тяхното темпо, оформяйки една дълга индианска редичка. Темпото им беше неравномерно и много често трябваше да се спира – почти през две крачки, за да се изчакваме. Жоро и Виткор не издържаха на това и тръгнаха нагоре, аз прецених, че е по-добре да пестя сили и да ходя по-бавно.
Времето започна да става осезаемо по-студено. Падналата мъгла и лекият снеговалеж допълнително влошаваха нещата. След като усетих, че пръстите на ръцете ми започват да измръзват реших да сменя ръкавиците. За мой късмет тук помогна вирусът нападнал Пепо. Малко преди да тръгнем той ми беше дал неговите ръкавици, с които именно смених моите. Пък и се оказаха много по-топли.
Пътят нагоре продължаваше да бъде мъглив, а липсата на сън все повече оказваше своето действие. Виктор беше избързал нагоре и не след дълго го срещнахме. Той ни заяви, че се отказва и ще слиза надолу. В крайна сметка нагоре продължихме Аз и Жоро.
Все по-често започваха да ми минават примамливите мисли да се откажа. Чувствах се изморен, трудно дишах, а и монотонно пет часово ходене в мъгла бе започнало да ми омръзва. Тоталното чувство на дезориентация допълнително влошаваше ситуацията. Малко след като Виктор се отказа, и малко преди аз да се откажа зад нас слънцето си проправи път през гъстата мъгла.

bed8864c26ba1fa6

Гледката без мъгла…

6e2389f0b41a6a13

Вървулицата от желаещите да се качат на върха

Тя изчезна моментално, снеговалежът спря и видяхме , че ни остава по-малко от 1 час ходене до седлото, което беше на 5300м.
Обнадеждени и с нови сили продължихме нагоре. Повдигахме си духа с отделни рефрени от възрожденски песни, които припявахме на висок глас, за което събирахме учудените погледни на останалите изкачващи се нагоре. Около 09:00ч. се добрахме до ,,седлото’’ ( местност между Източен и Западен Елбрус) и там се отдадохме на заслужена почивка. За съжаление, не й се насладихме дълго, защото ни стана студено, затова поехме нагоре към последните 300 метра.

cb15fd28f335cc92

Последни метри към върха

Вече нямаше какво да ни спре по пътя нагоре, затова не си давахме и много зор, все пак кислородът беше дефицит. Преодоляхме разстоянието без проблеми и около 10:30ч. вече се снимахме на върха с родния трибагреник. Времето беше кристално чисто, а навсякъде около нас се разкриваха магически гледки.

На покрива на Европа - Аз и Жоро.

На покрива на Европа – Аз и Жоро.

Руснаците, които бяха тръгнали с нас, също се бяха качили на върха и се поздравявахме един друг. Постояхме горе, поснимахме се, но за съжаление трябваше да слизаме, защото вятърът се усилваше. Малко след като започнахме да слизаме, гъста мъгла обви върха и с Жоро се спогледахме, благодарни, че все пак планината е позволила да се качим горе.
На слизане установихме, че сме се дехидратирали, затова спряхме да починем, изгълтахме последните запаси от чай и вода и поехме бързо надолу. Махнахме и котките по пътя надолу, така че пързалянето стана приоритетно като начин на слизане.
След около 2:30 часа слизане вече бяхме в заслона. Другите от групата бяха слезнали в къмпинга, като ни бяха оставили малко храна, ако все пак не успеем навреме да слезнем за лифта, който затваряше в 16:00ч. Починахме, хапнахме и стегнахме багажа. Успяхме да слезнем навреме за последния лифт и доволни се отправихме към къмпинга в Терескол – вече бях сигурен, че светът е станал с една идея по-малък за мен.

15-ти ден:
Сутринта на следващия ден започнахме да си събираме багажа. Но за разлика от други пъти, този път никой не бързаше за никъде. Не гонехме срокове и часове ( или поне не всички) и всичко ставаше лежерно. Затова и около обяд потеглихме към Украйна. Или поне щяхме да опитаме да преодолеем около 600км до пристанище Кавказ, а оттам с ферибот до Керч.
Още при първата ни спирка за обяд стана ясно, че плановете ни за деня са прекалено оптимистични. Друг недостатък беше и факта, че по пътя ни магистралите липсваха, но за смекта на това трафикът беше повече от приличен. Решихме, че няма да спираме преди залез и да бивакуваме някъде, а ще се опитаме да изминем максимално голямо разстояние, така че да се приближим до границата.
Късният следобяд спряхме за пазар. Така жадуваната от мен и Санди водка и сельодка вече беше налице. Решихме да прибавим и евтин хайвер ( грешка ) към менюто за тази вечер. Късно вечерта към 02:00ч. вече бяхме на плажа в Анапа и доволни похапвахме сельодката, като водката не оставаше по-назад. Заключихме дружно, че няма да повторим в скоро време тази комбинация, изкъпахме се във водата и аз доволен се насочих към спалния чувал в къмпинга.

16-ти ден:
Срещу скромната сума от 8 евро на човек ( плюс таксата за буса) успяхме да се качим на ферибота и след около 20-тина минути вече бяхме на украинска територия. Опитите на митничарката за шега срещна категоричния ми отказ и единственото, което успя да изтръгне от мен беше: ,,Не понимаю’’
Излезнахме отвънка и с Жоро си взехме по един ,,Квас’’. Така и не разбрахме от какво точно се прави (само за хмелът съм сигурен, че влиза в състава му), но малцина от нас го харесаха. Докарваше го на вкус бонбони ,,кръц-кръц’’.
Днешната ни цел беше Ялта и независимо от разстоянието и липсата на магистрала трябваше да стигнем до там. По пътя минахме покрай няколко препълнени къмпинга и вечерта вече удобно чакахме пред един сфетовар в центъра на града. 200км от пътят през деня премина през постоянни завои, спускания и изкачвания. Поради тази причина всички се чувстваха смазани, а се оказа, че в Ялта къмпинги липсват. Взехме по една шаурма ( местния дюнер) и се насочихме към автогарата, за да потърсим квартира. На първо четене нямахме претенции относно това къде ще спим, но и не бяхме напълно готови за предстоящите събития. Хрис, Мишо и Виктор се настаниха удобно в крайпътна къщичка, докато за нас остана варианта да се качим в намиращия се в съседство 15-етажен блок. Още с навлизането в квартала аз и Санди възкликнахме в един глас ,,Банишора’’. А и асоциацията не беше кой знае колко далеч от истината.
Качихме се с асансьора до 15-ят етаж, където на вратата ни отвори….леля Пирожка. Този симпатичен прякор получи нашата хазяйка, която имаше…странен вид. Жена преживяваща трансформацията между леля и баба със силен грим и две палаво поклащащи се опашки на главата. Бяхме си взели по 2 бири, но набързо изпихме по една и побързахме да си легнем. Нямахме търпение да дойде утре и най-сетне да се насочим към плажа.

17-ти ден:
След кратка разходка в Ялта, взехме мъдрото решение, че днес ще почиваме и ще нощуваме на къмпинг до Севастопол. Градът се намираше недалеч от Ялта.
Излезнахме от Ялта и не след дълго спряхме да хвърлим едно око на двореца в Ливадия, мястото където е подписана Ялтенската конференция. Само Жоро влезе да разгледа отвътре и съответно да си плати входа. Ние останахме да го чакаме отвънка. Тези, които бяха посещавали двореца в Балчик се обедиха около мнението, че дворецът в Ливадия бледнее пред този в Балчик и няма повече какво да разглеждаме тук.
Ранният следобяд вече подминахме Севастопол и навлизахме в предварително намерения от нас къмпинг. Още с влизането в него ни се стори странен, но все пак решихме да проверим как стоят нещата. Драконовските мерки и ( лягане в 00:00ч., невъзможност за внасяне на алкохол в къмпинга и т.н.) призивите за трезвеност накацали по стените под формата на графити ( цък и цък) бързо ни отказаха от идеята да нощуваме тук. За наш късмет, охраната се оказа разбран човек и ни насочи към друг къмпинг, който щял да бъде „по-близо“ до нас. Така и стана.

Призив за трезвеност...

Призив за трезвеност…

Тук, лирическия герой заявява, че не пуши...

Тук, лирическия герой заявява, че не пуши…

Къмпингът се оказа доста по ,,демократичен’’ от предишния. Най-сетне се радвахме на нормален плаж ( от пясък) а и слъцнето все още не беше залязло. Вечерта прекарахме в търсене на подходящо място за забавление, но това се оказа задачка с повишена трудност. След като в местната дискотека ни поздравиха с Азис, реших, че всичко си има граници и се отправих към чувала си, като преди това проведох „задълбочен“40 минутен разговор с местната милиция.

18-ти и 19-ти ден:
Последните два дни прекарахме в път. За съжаление преминаването на границата между Украйна и Преднистровската Молдовска република не бе безпроблемно. Многото часове, които прекарахме на нея ни костваха предвидената вечер в Кишинев. Затова и трябваше да нощуваме някъде по пътищата на южна Молдова. И така след 7000км изминати за 19 дни, 6 държави, няколко полудържавички, две планини стигнахме единодушно до извода, че България изобщо не е толкова лошо място за живеене.

Част I

__________________________________________

  • През есента на 2015 г. се запознахме със странстващ аржентинец в София. Казваше се Давид и пътуваше сам на стоп по света. След няколко часов разговор се оказа, че Давид също бе срещал именно този номад в Грузия през 2014, като бяха живяли няколко дни заедно в изоставен фургон. Давид ни разказа, че всичко е наред с него 🙂

Share This Story

Categories

Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *