Новини

Черноморска обиколка I част

  • 5 Ное., 2013
  • СПК
  • 1 Comments

Някъде, някога прочетох, че едно пътуване се изживява 3 пъти: когато го организираш, същинското преживяване и след това когато разкажеш за него. Та…време е за последния етап от нашето пътуване.
Пътувал съм не малко, но си признавам, че за първи път трепета на очакване преди всяко пътуване, бе заменено с лек страх, но и примесено с едно непознато чувство – онова, което са имали хора като Мелъри, преди първото му пътуване към потстъпите на Еверест.
Цялата работа започна, когато слизахме от хижа Ехо и се бяхме насочили към връх Вежен през лятото на 2012г., когато аз, Санди, Жоро и Крисо тихо обсъждахме идеята да за изкачване на връх Арарат в Турция. Никой и представа си нямаше от подробностите около върха, но Жоро спомена, че е над 5000м., което моментално го направи желана дестинация за нас. Нямахме си и на идея как точно ще протече цялата подготовка за пътуването, но си го заплюхме като една от целите на лято 2013г.
Впоследствие Крисо се отказа от идеята, като върха му се стори твърде скъп за парите, които трябваше да се платят, а през януари 2013г. започнахме и същинската организация на трипа. Участниците в подобни пътувания са доста меняща се величина и поради това ще пропусна цялата история със окомплектоването на състава в това епично пътуване, и ще спомена финалния : Аз, Санди, Жоро, Пепо, Христиан, Мишо, Виктор и верния ни спътник – ел-буса на Христиан.
След няколко месечна подготовка, разговори, бая изпита бира, опознаване на спътниците и почти постоянна промяна на плановете дойде и сюблимния момент – 31 юли, 2013г. около 19:30ч. Събрахме се пред Христиан с целия багаж под ръка, на рамо и общо взето – кой както смогваше да го носи. Планът беше вече ясен – отправяхме се на обиколка на Черно море, като същевременно щяхме да се опитаме да изкачим връх Арарат ( 5165м. най-високият връх в Турция) и вр. Елбрус ( 5642м. – най-високият връх в Кавказ, Русия и Европа). Лично на мен ми се струваше доста амбициозно пътуване с доста високо поставена летва на целите, още повече, че почти никой от нас нямаше опит в планините извън България ( с изключение на Христиан – изкачил Монт Блан и Виктор – Матерхорн).
Уреченият ден настъпи. Заедно с нас, до Истанбул щяхме да имаме и женско присъствие в буса – Криска, приятелка на Пепо, която щяхме да оставим на летището в Истанбул.
Потеглихме малко след 20:00ч. като се бяхме запасили с по 1-2 кена бира за ,,тежкия’’ път до Капитан Андреево. Пристигнахме на граничния пункт около полунощ. Мисля, че турските граничари имаха известни желания да сваляма багажа от буса и да го претърсват, но рязко ги обхвана усещането за мързел след като погледнаха целия ни багажник ( всеки от нас беше тръгнал поне с два големи самара) и около 1:30ч. с известни недомлъвки все пак преминахме успешно. България започна да остава зад нас.
Около 04:30ч. бяхме на летището в Истанбул, където оставихме Криска и се насочихме към Североизточна Турция.
Около обяд на същия ден възникна и един от малкото спорове по между ни. Спорът се отнасяше относно това дали да следваме пътя, който се виеше по морето или да продължим направо през вътрешността на Турция. След кратък спор и гласуване 4:3 гласа решихме да продължим по крайбрежието.( което не се оказа грешка).
След целодневно пътуване на същия ден, вечерта акостирахме на пуст плаж около град Самсун. За съжаление бяхме попаднанли в Турция точно по времето на свещения месец Рамазан и така до края на пътуването си се разминахме с удоволствието на местния фаст фууд – кебап.

Плажът в гр. Самсун

Плажът в гр. Самсун

Разпънахме палатките на плажа и не след дълго до нас спря една баничарка. От нея излезе мъж, който носеше три пъпеша – чрез езика на тялото успяхме да разберем, че те са подарък за нас, защото ни е видял, че спиме на палатки. Жоро се беше сдобил с няколко сувенирни дървени епруветки с розово масло( явно точно за такива случаи) и съответно ние му върнахме жестта. Опита се и да ни обясни по-добро място за бивакуване, но нас вече ни мързеше прекалено много, за да се местим от сегашното си местоположение. Останахме приятно очаровани от жестта и най-накрая седнахме да вечеряме. Богатата ни вечеря от кремвирши, маслини, хляб и няколко гълтока ракия ни успа скоропостижно и всички налягахме. Освен няколкото преминали бивола покрай нас през нощта, вечерта беше спокойна и на следващия ден се отправихме към гр. Догубаязид – именно от там трябваше да започне изкачването на Арарат ( Агри Даг – турското му наименование)

2-ри ден:
На следващия ден станахме раничко и към 08:00ч. вече бяхме на път – очакваха ни към 800 км, които трябваше да минем. Не след дълго спряхме да заредим с гориво и докато чакахме Санди да плати, си поръчахме по кафе/чай. Изпихме ги набързо и ставайки си поискахме сметката, а сервитьорът от своя страна отказа да му платим, като повтаряше усмихнат: ,,комшо, комшо’’.
Поехме отново по пътя си посока Трабзон. Преминавайки през почти цялото турско черноморско крайбрежие останахме впечетлени от градовете по него – китни места, с далеч по-малко минарета.
Стотина километра преди да стигнем Трабзон оставихме Санди, който щеше да ни изчака 1 седмица в Тбилиси, докъдето трябваше да стигне на стоп. Ние от своя страна, в намален състав вече, поехме към град Ерзурум. За целта се насочихме на изток, за да преминем през Понтийските планини. По протежението на цялото ни предвижване в планината се открояваха нови градове, а в почти всеки от тях имаше и сграда на университет със съответно кампус около него. След няколко часово виене по планинските пътища, достигнахме проход на височина 2400м.  След неговото преминаване лека – полека започнахме да се спускаме към град Ерзурум. По-късно стана ясно, че неговото население е смесено – турци и кюрди и е административен център на областта.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Продължихме на изток докато пейзажът ставаше все по-каменист и пустинен, а от двете ни страни се открояваха едноетажни каменни къщи . Почти до всяка имаше натрупана купчина от животински фекалии наподобяваща купчина брикети – и да, използваха ги за отопление, поради липсата на дърва.
Малко след като падна здрач пред нас се откри Догубаязид и след 12 часа шофиране навлезнахме в града. Понеже срещата с нашия гид Муса беше на автогарата, попитахме първия спрян таксиджия как да стигнем до нея. За наше щастие човекът успя да ни покаже с жестове да го следваме, но първо трябвало да остави клиент. Така и стана и не след дълго бяхме на автогарата в града. Веднага бяхме наобиколени от местни, които искаха да помогнат и да им кажем кого търсим. Само със споменаването на името ,,Муса’’ един от тях ни каза, че ще му се обади да дойде да ни вземе. Не очаквахме толкова бърза реакция, но буквално след 3-4 минути през автогарата влезе баничарка с мръсна газ, благодарение на което цялото пространство се изпълни с прахоляк. От колата излезе и нашия гид Муса, който се извини за неудобството, че не е дошъл по-рано и ни поведе към хотела. За съжаление или не – той говореше само руски, така че комуникацията от тук насетне с него поеха Жоро и Христиан. След традиционния чай, който изпихме в хотела с него се разплатихме и всеки от нас изморен от пътя се насочи към стаята си – утре щяхме да стигнем до първи базов лагер на 3200м.

3-ти ден:
След неимоверните усилия, които положихме да станем към 06:30ч. и да си подредим багажа, закусихме и един от братята на Муса – Нури, дойде да ни вземе от хотела. Качихме се в бус, в който имаше още 6-ма поляци, които също се бяха насочили към върха и явно до края на изкачването щяхме да се движим в комплект с тях.

С това бусче стигнахме до гр. Ели

Още преди обяд бяхме на сборния пунк в селцето Ели ( бяха просто няколко къщи построени в близост една до друга). Разтоварихме багажа от буса, намазахме се със слънцезащитен крем, стегнахме връзките на обувките и потеглихме нагоре.
Първата ни спирка по пътя беше малко шатра, в която ни почерпиха с горещ чай , с който да борим дехидратацията.

Шатра се отдих

Шатра се отдих

Не след дълго отново имахме подобна спирка за чай, като едно от местните деца се опита да ни продаде карта на планините в Турция срещу 25 лири, но уви – никой от нас не се съгласи на тази сделка.
По пътя нагоре спряхме да се подкрепим с по няколко лъжици мед и след около 4 часа изкачване успяхме да зърнем първите палатки на базовия лагер . На съседните хълмове се забелязваха и други базови лагери, които бяха на другите гидове.

Първи лагер на 3200 м.

Първи лагер на 3200 м.

Отдъхнахме и след кратко излежаване на поляната решихме да вечеряме. Учудващо или не, но никой от нас не можа да се справи с отредената дажба и за съжаление част от храната бе изхвърлена. Слънцето залезе към 19:30ч., а това изведнъж силно ограничи заниманията до лягане. Точно по това време, част от кюрдските ни гидове изтанцуваха традицинно мъжко хоро , в което се включиха Христиан и Мишо. Около 22:00ч. вече всички бяхме по палатките и доволно заспивахме, необръщайки никакво внимание на шума, който идваше от полския лагер.

4-ти аклиматизационен ден:
Станахме около 07:00ч., закусихме и се отправихме към вторият базов лагер на 4200м. Нашият гид Нури се отказа не след дълго и ни повери на друг гид, който да ни отведе до горния лагер. Макар и причината за неговото главоболие да остана мистерия, ние категорично заключихме, че това си е чист класически махмурлук.
По пътя нагоре, турският маркетингов гений отново беше влязъл в действие. На височина от около 3800м. бе опъната шатра, а в едно корито бяха поставени безалкохолни, като най-отгоре леко се подаваше кен ,,Ефес’’. Естествено в легена беше напълнен с лед за максимално удоволствие. Решихме да не спираме на качване, но си обещахме да се наградим с по бира на връщане. След около 2:30ч. изкачване достигнахме вторият базов лагер.

Втори лагер - 4200 м.

Втори лагер – 4200 м.

Обядвахме, полюбувахме се на това да си над облаците и поехме обратно по пътя към първия базов лагер. Времето и прахоляка наоколо допълнително предразполагаха туриста към дехидратация и желание за възстановяване на водно-солевия запас в организма. Това и направихме под шатрата, която беше обособена като ,,Арарат кафе’’ в базовиния ни лагер и предлагаше ледена бира.
Не след дълго при нас дойде Муса, който ни каза, че довечера ще има козе за вечеря, но тактично отклонихме предложението му, поради опасения от стомашно-чревен дискомфорт. Докато течаха приготовленията по козата за вечеря, ние се любувахме на гледката, която се разкриваше пред нас. Макар и пустощта, ширнала се пред нас да бе безкрайна, си оставаше най-впечетляващата, която съм виждал.

5-ти ден:
Ранното ставане вече беше започнало да ни става ежедневие, така че и този ден не се лишихме от него. След закуска, опаковахме багажа, денковете с храна бяха качени на конете и поехме отново, както и вчера, към втория базов лагер. Този път, макар и с по-тежки раници се движихме доста по-добре и преодоляхме разстоянието по-бързо от вчера. Разпънахме палатките на нещо като импровизирани площадки за целта и се отдадохме на заслужен отдих. Времето си минаваше и нетърпението преди сутрешната атака на върха растеше. Нури дойде да ни предупреди да си легнем рано тази вечер, защото утре ставането беше предвидено за 01:00ч. Допълнително напрежение и безпокойство в нас бяха всяли и групата от сутрешното изкачване на върха, които споделиха, че времето е било ветровито и много студено и не се очаква подобрение в близките дни. Макар и да не им се доверявахме напълно, студеният вятър, който духаше постоянно ни притесняваше не малко.

6-ти ден:
След като през цялата нощ чувахме вятъра,( а Пепо от своя страна изигра ролята на естествен буфер между мен и вятъра, което ми осигури комфортен сън, за сметка на неговия) който се опитваше да ни премести ведно с палатката ни – настъпи уреченият час. Станахме и почти веднага започнахме да се борим с газовите примуси. За съжаление те паднаха геройски в борбата с вятъра и се оказаха напълно безполезни. Остана ни само примуса на Хрис, който беше бензинов и гореше почти без проблеми. Започнахме да топлим вода и да я разливаме по термоси и манерки. Покрай нас вече първите групи поемаха към върха. Ние, заедно с поляците и Нури, тръгнахме последни около 02:40ч. Не след дълго Мишо се отказа, в последствие се оказа, че вирусът, който го беше пипнал не му позволи да се качи на върха. Останалите продължихме да ходим нагоре в индианска редичка. По пътя към върха единственото нещо, което се виждаше бяха десетките челници, които бавно пъплеха нагоре по склона. Нашата група се движеше добре, въпреки постоянно мрънкане на Нури, че сме бавни. Доказателство затова бяха няколкото други групи, които изпреварихме нагоре.
Постепенно слънцето започна да се показва от към изток и да ни стопля. А зад нас величествния Арарат хвърляше огромната си сянка.

Сянката на Арарат

Сянката на Арарат

С увеличаването на височината се увеличаваше и желанието ми да повърна, за моя радост все пак това си остана само желание. За мой късмет редовният спътник на такава височина – главоболието, отсъстваше напълно. След около 3:30ч. стигнахме на височина от 4800 – 4900м., тука беше и моментът, в който трябваше да обуем котките. Заради леко премръзналите ми пръсти, това упражнение ми отне около 10-тина минути, но все пак се увенча с успех. Поех нагоре по ледника, като Виктор, Жоро и Хрис вървяха бавно пред мен. Тези последни 300-метра се оказаха най-лесната част от изкачването и около 06:40ч. вече бяхме на върха, поздравявайки се. Не след дълго зад мен се зададе Пепо и така около 07:00ч. всички се събрахме на върха.

Арарат - 5137 м.

Арарат – 5137 м.

След обилното количество снимки, които направихме – Нури ни помоли да слизаме. Поехме по пътя надолу доволни и щастливи от постижението си. Надолу се разделихме и всеки слизаше сам, което трябваше да става внимателно, понеже скалния сипей, по който вървяхме беше безкрайно нестабилен. Все пак след 2-часови усилия се добрах до палатката и реших да подремна, преди да дойде време да слизаме обратно. Умората, случайно падналият камък върху него, а и жегата бяха забавили Пепо, който слезе при нас чак към 11:00ч. Точно тогава, когато трябваше да опаковаме багажа и да слизаме надолу към първия базов лагер, където щяхме да прекараме нощта.

7-ми ден:
Нетърпеливо се оправихме и тръгнахме по пътя надолу. Стигнахме в Ели ( селцето, от което започна изкачването), а от там се качихме на буса, който ни закара пред хотела. Бяхме нетърпеливи за банята, но още повече за някаква различна храна от менюто, което имахме в планината. Същевременно, още при пристигането ни преди 5 дни, се чуваше обезпокоително тракане от към перката на охлаждането на буса. Хрис искаше да я погледне преди тръгване, и затова заедно с Нури отидоха до най-близкия сервиз, а пък и днеска ни беше послдния шанс, защото утре започваше Байрам и нямаше да има отворен магазин. Ние обядвахме, насладихме се на банята и зачакахме Хрис. След около 3 часа той се завърна. Равносметката беше следната: 80 евро за нова перка на буса и комплект инструменти, които майсторите му бяха откраднали.
Следобяда на същия ден го прекарахме в центъра на Догубаязид. Целият център на града беше осеян с 3 типа магазини – за плод и зеленчук, за перилни препарати и магазини за всичко ( тип нашите магазин за 1 лев). Макар и рядко се мяркаха месарници, чиито витрини бяха окичени с върволици от овчи очи.
За съжаление вечерта се разминахме с традиционната кюрдска вечеря и трябваше да се задоволим с това да опознаем нощния живот в града. Като за начало той липсваше почти изцяло, затова и завършихме скоропостижно с по бира пред хотела. Вече бяхме една идея по-нетърпеливи да се отправим към следващата си цел, най-високият връх в Европа – Елбрус.

Част II

Share This Story

Categories

Comments

Тодор Митев
Guys, Супер история както винаги, но ако може да смените foreground-a на текста, че се тече адски трудно така като е бледо. Поздрави, Тошо

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *