Новини

На Балканите с любов

  • 25 авг., 2016
  • СПК
  • 4 Comments

Когато започнах да планувам как и откъде да стигнем до подстъпите на планината Проклетия в Черна гора и Косово, информацията беше оскъдна. Впоследствие се оказа, че и маркировката в планината е оскъдна, както и хората в нея. Но именно там се криеше магията й. Бях чувал, че планината е дива, но все си мислех, че малко се преувеличава с тази история. Няма и капка преувеличение.  Долните редове ще имат по-скоро информативен характер за всички, които искат да тръгнат натам, но също като мен не намират достатъчно информация или изпадат в дълбоки вътрешни дерзания относно маршрутите.

В дъждовната съботна утрин, успяхме да излезем от София към 08:15 часа и стремглаво се отправихме към Калотина. В крайна сметка групата бе закръглена на 10 човека, компактно  разпределени в две коли. След  едночасово преминаване на КПП Калотина влязохме в Сърбия. Опашката от чакащи коли да влязат в България бе около 3 пъти по-дълга и 2 пъти по-широка. Подминахме ги бързо и се отправихме към сърцевината на Сърбия.  Минахме покрай Ниш и Нови пазар и неусетно се озовахме на втората ни граница за деня – тази между Сърбия и Черна гора. За да сме последователни и тук имахме едночасово изчакване, докато се озовем на черногорска територия, но по никакъв начин това не сломи духа на групата. Уви, престоя ни на границата щеше да е по-хубав с бира в ръка, но се оказа, че никъде в малкото погранично село не се продава. Още с влизането в Черна гора започнаха да се чуват от всеки в колата най-различни междуметия „Уау“ „ехееее“ „охааа“ и т.н. Естествено всички те бяха породени от планините, които ни обграждаха. Предчувствахме, че се движим към правилното място.

Напазарухме си в град Беране, т.е запасихме се с бира ( за всеки случай, ако стане нещо, нали) и продължихме посока Плав, Гусанье и крайната ни точка за деня – село Вусанье.  На свечеряване вече минавахме покрай табелката, оказваща оставащите 4 км до крайната ни цел.  Планът беше днес да нощуваме на палатки, но късния час на пристигане и дъждът, който валеше от няколко часа, бяха на път да ни накарат да размислим. За наш късмет точно на влизане в селото съзряхме голям транспарант, оказващ че съвсем близо в дясно от главния път (единствен) се намира „Еко катун Роси“.  Пристигнахме, успяхме да намерим дори и съдържателя, който от своя страна беше достатъчно далновиден и ни предложи 7 местна стая, като вместо 15 евро на човек, щеше да ни вземе по 5. След около 30-тина секунди решението беше взето и всеки доволно започна да се разопакова в стаята. Вечеряхме и доволни заспахме след  12 часовото пътуване.

Сутрешната ни гледка.

Сутрешната ни гледка.

На следващия ден, неделя, станахме в уреченето време (може би за първи и последен път) в 07:00 ч., закусихме обилно, поговорихме си с любезния ни домакин и потеглихме с колите посока изходната ни точка за Мая езерце (Езерен връх) – най-високата точка в Албанските Алпи.  Нататък главният път преминава покрай единственото подобие на магазин в селото (в предишния си живот е било будка за вестници) и достига широка поляна с беседки, покрай една от местните забележителности – Водопада Уйваря Грла. Вариант е колите да продължат още няколко километра нагоре по каменистия път, като в тях се остави само багажа. Не след дълго пътят преминава покрай карстовото езеро Скакавишко око, което колкото е синьо, толкова е и красиво. Колите оставихме малко по-нагоре от езерото, нарамихме тежките раници (носихме вода за 2 дни, защото се опасявахме, че горе няма да има). Лека-полека пътят се изкачваше докато не стигнахме до самия му край, а именно – Горната застава (1350 м.н.м). Представлява изоставена постройка на широка и равна поляна, която е идеално място за почивка и повдигане на духа, посредством похапването на диви ягоди и малини. След краткия отдих, метнахме самарите на гръб и навлязохме в същинската планина. Последващото стръмно изкачване ни позволи да наберем бързо височина, като по този начин след около 1:30ч. вече бяхме преминали границата и се оказахме в албанска територия (границата се познава по няколкото езера, които са в непосредствена близост до нея… самата граница съществува само на карта). След общо 4 часа ходене стигнахме и уреченото място за нощувка – последното алпийско езеро преди върха. Изненадани и щастливи, открихме, че в единия край на езерото има течаща вода, която се процежда през скалата. Водата е годна за пиене. Може би при по-горещо време дебитът й ще намалее, но в средата на юли всичко си беше наред. След кратка опознавателна обиколка в околията, доволни седнахме да обсъдим плана за утре и да изпием предвиденото количество ракия за тази вечер, чиято цел бе да ни осигурни здрав и спокоен сън.

_MG_7556

Място за нощувка.

След няколко часа вече е дошъл и (не)официално предвидения час за ставане – 05:30. Ставам, започвам да издавам (не)тактични шумове около палатките, с цел събуждането да стане плавно. Не съм сигурен, че успявам, но 30 минути по-късно вече всички са станали и сънено са вперили поглед в облаците, обвили върха. Лошо. Започвам  да се моля Райчо да успее да си проправи път през гъстата мъгла. Тръгваме към 07:20 часа и след кратко изкачване достигаме снежно поле, като снегът е все още твърд. Преминаваме снежните пасажи без котки, а и без проблеми.

Пътят е само нагоре.

Пътят е само нагоре.

Изкачването на Мая езерце е свързано с едно голямо обикаляне на върха, но пък маркировката е добра. След няколко часа достигаме височина от около 2500 м. и пред нас се изправя снежен кулоар, който следва да бъде изкачен с котки, иначе рискът от подхлъзване и изчезване в мъглата е голям. Времето не само не се подобрява, а напротив. Преценяваме, че е безмислено да се качваме на върха и да не видим така жадуваните гледки отгоре и решението бива взето бързо – връщаме се.

Един от опасните участъци по пътя към върха.

Един от опасните участъци по пътя към върха.

Пътят назад минава по същите хлъзгави и нестабилни камъни, по които сме се качили. Слизаме един по един, за да не бутнем някои камък върху човека пред нас. По обяд вече сме около палатките, пием чай и обсъждаме днешното изкачване. Знаем колко път ни чака назад, затова и не бързаме да тръгваме, а се наслаждаваме на слънцето, което все пак успя да си пробие път през гъстите облаци. На слизане срещнахме друга българска група, които се отправяха към върха. Поговорихме си за кратко, казахме им къде да търсят вода покрай езерото и се разбрахме утре да се срещнем на Уйваря Грла.

От няколко дни сред групата активно се говореше за плескавици, затова и в момента, в който се добрахме до колите, потеглихме посока Гусанье. След кратка разходка в селото си избрахме  кръчма и седнахме. Целият персонал се оказа много дружелюбен, а пък плескавиците се оказаха телешки и много вкусни. Един от съдържателите на механата, словенец живеещ в Черна гора, много държеше да ни почерпи с домашната си крушовица. Ние, като добри гости, нямаше как да му откажем. След няколко часа доволни се върнахме във Вусанье, за да разпънем палатките край водопада. Всички бяха уморено доволни, затова и сънят не закъсня.

На следващия ден ранното ставане не направи изключение. Целта за днес бе връх Зла Колата, най-високия в Черна гора. След традиционното сутрешно туткане и загрявка, към 07:40 потеглихме към върха. Пътеката започна с плавен наклон, преминавайки през смесена гора. Минахме покрай една овчарска колиба, в чийто двор беше много оживено – няколко човека подстригваха овцете, а около тях подскачаха деца.

След около 2 часа излязохме на разклон. Пътеката за Зла Колата завиваше надясно и на табелката бе отбелязано, че остават 3 часа до върха. Тук започнаха и първите по-стръмни участъци. След няколко кратки слизания и изкачвания се озовахме под върха.

_MG_7784

Зла Колата погледнат отдолу.

За да бъде качен трябваше да траверсираме цялото било стоящо срещу него, като маркировката на места се губеше, но като цяло това засега бе най-добре маркирания маршрут. Колкото повече се изкачвахме нагоре, толкова повече мъглата не помръдваше. Същата мъгла, която много удобно се бе настанила над Мая езерце, правеше същото и тук. Качихме се на билото водещо към върха. Тук пътеката рязко извиваше нагоре и след последно стръмно изкачване се оказахме на върха, обгърнати от облаци. Знаехме за гледката, която се открива отгоре, затова и търпеливо решихме да почакаме вятърът да раздуха сгъстилата се мъгла. Не след дълго търпението ни беше възнаградено. Като на филм, който много прекъсва, пред нас се откриваха отделни прозорци от хоризонта и след това много бързо биваха погълнати отново от сиво-белия пейзаж. Все пак успяхме да зърнем всичко, макар и не в цялост.

_MG_7828

Макар и с лека мъгла, гледката от върха си заслужаваше.

След бърз обяд на върха, стана време и за слизането. Имахме известни опасения, че пътеката надолу ще бъде хлъзгава, но изненадващо слязохме доста бързо до разклона. Там, далеч от мъглата и доста по-близо до слънцето се излежавахме известно време, докато някой не каза думата „бира“…оттам нататък тръгнахме бързо и доста мотивирано, въпреки голямото разстояние. Успяхме да хванем в последния момент магазина във Вусанье и се отправихме към палатковия лагер от предната вечер. След 12 часов преход, 27 изминати км и повече от 2000м. положителна денивелация за един ден, всички бяха с усмивка на лицето, а последните слънчеви лъчи се скриваха зад хоризонта.

Петият ден от пътуването ни бе отреден за отдих. Станахме, когато се наспахме ( около 08:00 ч.). Специални пратеници взеха една от колите и отидоха до Гусанье за вода и листчета за свиване на цигари. За всеобщо удовлетворение намериха такива, но без лепило, та свиването отнемаше повече старание от обикновено. След като приготвихме целия багаж си бяхме набелязали за посещение карстовото езеро  Савино или още Скакавишко око. Езерото напълно си заслужаваше отделеното време. Водите му бяха в няколко различни нюанса на синьото и същевременно доста студени, което мигновено секна у нас всякакви мераци за потапяне в него.

_MG_8004

Скакавишко око

По обяд вече пътувахме посока Косово с кратка отбивка за плескавица и бира. Целта за днешния ден бе село Козняр (Koznjar). След като преминахме високо в планината границата между Черна гора и Косово, пред нас се откри като на длан  половината територия на Косово. Естествено, на влизане в една от най-младите държави в света трябваше да си платим за всяка кола застраховка гражданска отговорност (15 евро), тъй като тук зелените карти не важат.

Косово

Косово

Не след дълго вече бяхме в Печ (на албански „Пея“). Това бе най-големия град в околията, затова и именно тук спряхме да презаредим хранителни провизии. Движението в града бе организирано по източен тертип т.е нямаше никаква организация на движението, като често всякакви видове сигнализации (поздрави между шофьори, мигачи и псувни) се извършваха посредством клаксона. Вече бе започнало да се свечерява, затова и побързахме да тръгнем към Дечан, съседния град, където се намираше и едноименния манастир – Дечански. GPS успешно ни заведе до самия манастир, който бе зорко охраняван от части на KFOR. Продължихме по пътя на нагоре към село Козняр. Предварително знаехме, че някъде около селото се намира и ресторант, в чийто двор можем да оставим колите на безопасно място. Пътят бе черен и може би му предстоеше асфалтиране, но за наш лош късмет този момент не бе настъпил и отвсякъде се поддаваха огромни камъни. Поради тази причина колите трябваше да лазят нагоре, като никъде не се виждаше нищо, освен мрак. По едно време, по един приказен начин, пътят стана асфалтиран и отдясно се появи комплекс във формата на замък. Уви, асфалта обхващаше само пътят пред въпросния замък. Нагоре продължихме бавно и упорито да лазим с колите. И вече когато почти всякаква надежда бе изчезнала, че има село, пък камо ли ресторант, от ляво на нас се появи двуетажна постройка с широк и окосен двор. Часът минаваше 22:00 ч. Слезнахме от колите и веднага към нас се насочи момиче, което ни заговори на английски. Обяснихме й, че идваме с мир и целта ни е да се качим на връх Джеравица. Следващата стъпка бе да хапнем в ресторанта. Оказа се, че ресторанта си има собствен рибарник, откъдето ловяха пъстървата и 30 минути по-късно същата вече се бе озовала в чиниите ни. Домакините любезно ни позволиха да разпънем палатките си в двора им. Лягането не отне дълго време, защото всички бяха уморени пък и сутрешното ставане бе отново предвидено за 05:30 ч.

Още от предната вечер имахме информация, че до върха ни чакат 18 км ходене и около 1800 м. денивелация. Предварителният план бе да нощуваме покрай едно от езерата в подножието на върха. Ставане, оправяне на багаж, ядене на супа, тръгване. Тази сутрин не бе като всички останали, защото Рифат, може би управител на ресторанта,  много държеше да подхрани всички с пилешка супа за закуска. Нямаше как да откажем, пък и супата си струваше. Тръгнахме с обичайното допустимо закъснение. Раниците тежаха, а слънцето напичаше с всяка изминала минута. Нагоре по черния път, по който бяхме дошли снощи, навсякъде имаше следи от поголовната сеч. Пътеката, която имахме по GPS вече не съществуваше, затова до към 2000м. надморска височина се движихме по път. Пред нас изведнъж изникна махала (защото не беше село), която се състоеше от няколко изцяло дървени къщи. Върху покривите на повечето беше израснала трева, което направи асоциациите с Графството неизбежни.

Косовското Графство.

Косовското Графство.

От този момент започна и объркването, защото пътеката на GPS се губеше сред няколкото пътя, които продължаваха нагоре. Съществуваше страна аномалия, която се случваше в косовската част на Проклетия – колкото по-нагоре се качвахме, толкова повече хора говореха английски и обратното. Местни деца (на английски) ни показаха пътя към върха, но същия ни се стори прекалено заобиколен, затова по някое време решихме, че ще се движим посока върха, пък все някъде трябва да уцелим и пътека. Със смесени чувства по едно време осъзнахме, че пътека няма да стигнем, но пък и досадното тантурене по черния път бе секнало. След като изкачихме поредния хребет, видяхме, че на около 30 минути от нас се е сгушило немалко езеро. Спуснахме се по една козя пътека, като подсякохме стръмния склон. По пътя срещнахме един възрастен овчар, с който си поговорихме малко. Разбрахме, че по времето на Югославия всичко е било по-добре и няколко пъти е посещавал България. 2 часа преди слънцето да се скрие вече удобно се бяхме настанили около езерото. Една част от групата остана около палатките, а други решиха, че искат да наблюдават залеза отвисоко и се покатериха по близкия склон. Тази част от Проклетия е пълноводна, като на места много напомня циркусът на Урдини езера, в Рила. Вода има, затова не и необходимо да носите повече отколкото ще изпиете през деня.  Този ден бе изморителн, затова и сънят дойде малко след като слънцето се скри.

Лагерът ни под връх Джеравица.

Лагерът ни под връх Джеравица.

Ранно събуждане, закуска, загрявка. Последния ден с подобен режим се оказа и най-слънчевия и ясен. Знаехме, че Джеравица е на около 1 час от лагера ни, затова и се позабавихме малко с тръгването. Въпреки това, малко преди 10:00 ч. всички бяхме на най-високата точка в Косово, като тънехме в блаженна тишина, съзерцавайки гледките наоколо. Ах, а гледката…

Под Джеравица

Под Джеравица

От трите страни безкрайни назъбени скали, които тайно ти нашепваха „Ела, ела…“ а на запад, някъде в маранята, се мержелееше Радойнското езеро.  Щем – не щем, стана време за слизане. Пътят надолу очаквахме да е дълъг и досаден. Очакванията ни напълно съвпаднаха с действителността. Знаех, че колкото по-бързо се премине през подобен участък, толкова по-малко досаден ще ти бъде. Така, вече към 16:00 ч. всички бяхме отново в ресторанта на Рифат, където цареше трескаво преобличане и събличане. Нямаше проблем да ползваме банята на ресторанта, затова и никой не се поколеба дали да го направи. След около 30 минути, доволни, чисти и изкъпани седнахме около масата, а Рифат бе така добър да ни прави компания и усилено да се опитва да раговаря с нас на албански. Липсата на общ език по никакъв начин не ни попречи на 3 часовия разговор с него, като за малко не му оставихме българска булка

 С любезния ни домакин Рифат. (с жълтия анцуг)

С любезния ни домакин Рифат. (с жълтия анцуг)

В последния ден от пътуването ни се насочихме към Прищина. По пътя минахме през Дечански манастир – впечетляващ комплекс, който заслужава да му се отдели време. Още повече, в момента, в който влязохме, към нас се присъедини гид, който ни разказа цялата история на манастира в рамките на 30 минути, като това удоволствие не ни струваше нищо.

Километрите до Прищина са малко, но пък затова се пътува бавно до там. Градът като цяло не ни впечетли, може би защото идвахме от доста по-красиви места (планината), но и самия той носеше едно деветдесетарско софийско излъчване. След като изпробвахме месните кулинарии завихме по бул. Бил Клинтън и се насочихме към Скопие. Беше време да приключим една прекрасна седмица, в която всеки научи по туй-онуй за себе си и балканските нрави, прибирайки се малко преди полунощ в София.

Share This Story

Categories

Comments

Василка Виткова
Прекрасен пътепис
Юли
Извинявам се за въпроса, но защо не опитахте изкачване на Езерски връх от Албания. От долината на Тет или Валбона?
СПК
Здравейте, Защото искахме да комбинираме изкачването на Мая Езерце с това да на Зла колата. Поради ограниченото време ( 1 седмица ) това бе единствения възможен вариант. Маршрутът от Черна Гора и този от Албания се сливат в едно и на практика пътеката до самия връх е само една. Поздрави
Любо Цветанов
Невероятно увлекателен разказ! Благодаря от сърце!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *