Новини

14 дни в Иран vol 1

  • 5 окт., 2016
  • СПК
  • 0 Comments

Поредно лято, поредно пътуване. На изток. Поредната нова планина за изкачване. Поредната нова култура за опознаване. Нямах търпение!

За разлика от миналата година, когато с Мишо двамата прекарахме в Киргизстан над 20 дни, този път групата бе значително по-голяма. Моя милост – Митко, Мишо, Коцето, Поли, Дора, Рали, Еми и Милена участваха в това 14-дневно приключение в Иран.

Подготовката за пътуването започна няколко месеца предварително, а самото то се осъществи през месец август 2016 г. Подготовка бе необходима, защото целта ни в Иран бе изкачването на върха Дамаванд ( 5610 м. по наш GPS, а по документи 5670м.) –най-високата точка в страната. Бяхме си избрали да направим това изкачване по най-дългия маршрут – североизточния.

Събирахме се, тичахме заедно, замервахме си контролни времена. Всеки от групата имаше задача за самото пътуване. Мишо се грижеше за физическата подготовка на всички, като тези негови функции впоследствие прераснаха в ръководство на цялата експедиция за изкачването на върха, т.е всички въпроси отнасящи се до физическата ни кондиция, маршрута за изкачване, необохдимата екипировка и т.н бяха адресирани към него. Еми, от своя страна, бе натоварена с нелеката задача да състави културна програма, т.е в оставащите според плана ни 7 дни след изкачването на Дамаванд да видим онази част от Иран, която вече толкова бяхме гледали в различни пътеводители и снимки.

Подготовка, разговори, виза. Визите изкарахме в посолството на Иран – процедура отнемаща 1 седмица и 50 евро. Няколко дни след като държахме в ръце паспортите си с иранска виза, стана време и да се срещнем в петък 20:00 ч. на площада пред Александър Невски. Предстоеше ни 10-часово нощно пътуване до летище Кемал Ататюрк в Истанбул. Именно оттам на следващата сутрин в 09:30 ч. вече доволни закопчавахме коланите в самолета. Само след няколко часа щяхме да се озовем на място, за което бяха живи толкова много стереотипи, както и нереалистични представи.

Ден първи:

Вече е обяд, а ние сме на лентата за получаване на багаж на летището в Техеран. Не след дълго бяхме наясно, че напразно чакаме единият 160-литров денк с общ багаж. След справка с гишето за изгубен багаж разбрахме, че той изобщо не е излетял от Истанбул. Казаха ни, че на сутринта ще е тук. Бяхме си предвидили няколко дни резерв в плана за престоя ни в Иран, и това забавяне нямаше да се окаже фатално. След като всички се превърнахме в милионери ( 1$ беше 35 200 риала), аз и Коцето си купихме сим карти на местния оператор „Iran cell”. Летището в Техеран е мъничко и всичко необходимо е събрано на няколко метра едно от друго – change бюро, рент-а-кар (само Europcar), павилион за мобилния оператор “Iran cell”, таксита и т.н и т.н. Първоначалният ни план бе свързан с търсене и намиране (евентуално!) на кола под наем от иранска фирма, понеже цените на Europcar (50 евро на ден) не ни устройваха. Така и така трябваше да прекараме една вечер в Техеран, за да изчакаме денк-а. Взехме си такси от летището и се отправихме към Mashhad Hostel в центъра на Техеран. Летището се намира на около 40 км от града, на около час от центъра му и на около 35$ (бусче за 8 човека). Гореспоменатият хостел напълно отговаряше на скалата „качество – цена“. Нощувката струваше 8$ на човек. Но локацията му беше много добра и като цяло ни устройваше. Не, че имахме кой знае какви претенции. Веднага след като се настанихме, поговорихме с шефа на хостела. Той прие присърце нашата мисия да си намерим по-евтина кола под наем и започна търсенето. Излязохме на разходка в центъра на града, за да можем да свикнем по-лесно с местните шофьорски порядки. Т.е с липсата им… както и липсата на мигачи, предимство на пешеходци и други подобни „европейски“ лигавщини. Е, „Като си в Рим живей като римляните“ – си казах и свикнах относително бързо. Все пак трябваше да се придвижваме с кола в Иран в следващите 13 дни. Понеже всичко ни беше ново, шарено и непознато по време на разходката се спирахме на всеки щанд, витрина или магазин. По този начин успяхме да се отдалечим на не повече от 1 км от хостела в рамките на 2 часа. Нощта дойде, а с нея много скоро и сънят.

IMG_20160807_113234

Първи ден, първи стъпки в местните порядки.

Ден втори

На следващата сутрин шефът на хостела ни съобщи, че е намерил няколко местни компании за коли под наем , но всички искат поне по 1000$ депозит за всяка кола. След кратко обсъждане преценихме, че все пак най-добрият вариант остава Europcar. По обяд вече бяхме на летището. За наша изненада се оказа, че Europcar нямат никакви свободни коли и няма как да си наемем. Служителят на гишето ни свърза с местна иранска фирма, които от своя страна ни предложиха доста добра цена (40$ на ден) и сравнително малък депозит от 300$ (info@prentalcar.com; +98 919 95 000 58), като същевременно имаха и две налични коли. Аз, Мишо, Дора и Коцето се качихме на едно такси и потеглихме отново към центъра на Техеран. След около 2 часа вече бяхме горди участници в движението на Иран. Мишо и Коцето се наеха с тежката задача да шофират по обратния път до летището, където ни чакаха останалите. Първоначалното стъписване от хаоса в организацията на движението, постъпателно премина в самоуверено шофиране. Мишо успя доста бързо да влезе в такт, особено с частта, в която мигачите оставаха пожелателна част на участниците в движението.

Малко след 18:00 ч. вече всички се бяхме натоварили в колите. Крайната цел за деня бяха подстъпите на връх Алам Кух (4850 м.), който се намираше на север от Техеран. Щяхме да използваме именно този връх, за да се аклиматизираме преди Дамаванд. Поехме посока град Келардаш. Знаехме, че ни очакват малко над 200 км шофиране с продължителност 5 часа. Нямахме ясна представа къде ще нощуваме, но нямаше и място за притеснение, тъй като благодарение на палатките, бяхме доста „гъвкави“. Малко след полунощ пристигнахме в Келардаш и решихме да поемем по пътя, водещ към върха. След около 10-тина минути изведнъж от лявата ни страна се появи висока ограда, която продължи едно известно време. Погледнахме през оградата и установихме, че това е… къмпинг. Спряхме пред входа и много плахо, аз и Мишо, отидохме да проверим дали е възможно да нощуваме тук. Още от вратата се запознахме с Майк – иранец, прекарал последните 37 години в САЩ, но сега пребиваващ за постоянно в Иран. Майк категорично отказа да му плащаме, за да нощуваме в къмпинга под предлога, че ние сме му гости. Очевидно и другите посетители бяха такива, но поради голямата умора не задавахме много въпроси. Майк организира да ни приготвят вечеря (кебапи, салати, патладжан), а вече минаваше 01:00 ч. Разпънахме 4-те палатки, вечеряхме и много бързо си легнахме. Малко преди това Майк ни предложи транспорт за следващия ден (от къмпинга до височина от 3000 м.над.в. се стигаше с джипка или друг подобен високопроходим автомобил). Договорихме се цената за всички ни да е 100$ в двете посоки. Същевременно Майк и останалият персонал на къмпинга бяха седнали и пиеха нещо от пластмасови чашки. Приближих се да има пожелая „хубава вечер“. Поговорихме и се оказа, че течността в пластмасовите чашки е.. арак. Или иначе казано – много приятна гроздова ракия. Заради драконовите забрани за алкохол в Иран изобщо не съм и подозирал, че на толкова открито място мога да видя някой да пие. Майк предложи да ни осигури една бутилка, като се върнем от върха. Съгласих се бързо и охотно.

Ден трети.

Уговорката, която имахме с шофьора беше за 09:00ч. пред къмпинга. В уречения час всички бяхме готови с багажа, настроението бе приповдигнато. Зачакахме… Уви 1 час по-късно шофьорът ни така и не се беше появил. Чакайки на пътя, до нас спря син Nissan Zamayad. След кратко ръкомахане с шофьора се разбра, че същият е и брат на шефа на местната федерация по алпинизъм. Лош късмет. Разбрахме, че за изкачването на Алам Кух е необходимо разрешително, което струва 30$ на човек. След известно пазарене се разбрахме да платим 5 такива (150$), както и да ни закарат до изходния пункт за върха и да ни върнат за 80$. Ествествено, този разрешително се заплаща или в случаи като нашия, или ако доброволно отидете и не си го платите във федерацията. Нагоре към върха няма кой да ви следи или да ви го иска. След пазаренето и размотаването за разрешителните се натоварихме на пикапа, по-точно седнахме в каросерията му. А пътуването беше дълго и по неравен път… това автоматично изключваше възможността да сме седнали, иначе рискувахме да разбием и без това несъщестуващите си камъни в бъбреците. Колкото и неудобно да бе пътуването, беше също толкова забавно.

14054539_10208874480653043_4113689664993002978_o

По пътя за Алам Кух

IMG_20160808_135720

Препятствия по пътеката бяха още в началото.

След около 1 час друсане и подскачене в пикапа, най-сетне пътят свърши. Разтоварихме целия багаж и бързо-бързо оставихме една диня и пъпеш (които си влачихме с нас от предната вечер) в реката, за да се изстудят. Вече минаваше обяд и слънцето напичаше неумолимо. Хапване, пийване и потегляме нагоре! След няколко часа вече бяхме на височина от 3700 м. и разпъвахме палатките. Имахме още няколко часа дневна светлина, като използвахме това време да опознаем съседите по палатки около нас. От дума на дума, и от палатка на палатка се запознахме с Али, ирански планински водач. Същият водеше група от двама французи. Подобно на нас и те утре щяха да тръгнат към върха. Подпитахме го за всички интересуващи ни въпроси за върха и околията – колко часа са до върха (около 6 часа нагоре и 2.5 ч. надолу); водата от реката става ли за пиене (за иранците е ок, но останалите рискуват стомашно неразположение, затова решихме да използваме таблетки за пречистване на водата).  Разбрахме се утре да тръгнем към 06:00 ч. Това решение само по себе си подсказваше ранно лягане тази вечер. След взаимно подканяне всички да си изядат предвидената вечеря (липсата на апетит бе сред първите появили се симптоми на височината) и разговорите около палатката, последва лягане малко слез залез слънце.

Ден четвърти.

Слънцето още не се беше появило, когато нашата малка и спретната група пое нагоре към върха. След два часа, около 08:00ч., спряхме за втора закуска. От средата на маршрута до самия връх, ходенето е изцяло по каменист терен. Така около 12:00 ч. вече бяхме на върха, и с  интерес разглеждахме ширналите се гледки. Оказа се, че северната страна на Алам Кух е много популярен катерачен обект. Видяхме няколко групи катерачи, за които използването на седалка за катрене беше все още непозната идея. Директно се бяха вързали през кръста с въжето. Ех, явно и така можело… Слизането беше бързо и около 15:00 ч. вече бяхме около палатките. Групата на Али имаше останали в повече вода, кола и диня, които той любезно ни предостави, за което в онзи момент му бяхме искрено благодарни. Поговорихме си още с него, разменихме контакти и му подарихме една картичка от България (предарително Дора, Поли и Мишо се бяха запасили с бутилчици розово масло, картички с картини от България и мартеници), като го поканихме да види и родните планини.

IMG_20160809_123209

Алам Кух – 4850м.

Още вчера се бяхме разбрали с  шофьора на пикапа да ни вземе в 17:00 ч. С бърза и ведра крачка тръгнахме посока срещата ни към 16:30. По пътеката надолу, слизайки, видяхме около 80 човека, които се качваха към лагера ни. От тези 80 човека, добро впечетление направи група от 40 полицаи, които се движеха стегнато в редица. Минавайки покрай тях, всеки един държеше да се здрависа с нас и ни да пожелае приятен престой в Иран…

След едно не много кратко и удобно пътуване надолу към къмпинга, към 20:00 ч. вече си бяхме при колите и пренареждахме багажа. Още на идване Мишо се беше оплакал от някакъв шум в ходовата част на колата, затова утрешният ден бяхме предвидили за ремонт на същата. Малко по-късно вечерта Майк се появи и заедно с Мишо погледнаха колата. Оказа се почти скъсан ангренажен ремък (на пръв поглед… поне до сутринта). Майк се обади на местен автомонтьор, който обеща да дойде в 08:00 сутринта и да вземе колата. Същевременно ракията, която бяхме поръчали преди 2 дни, вече бе пристигнала. Трябваше да изчакаме повечето от хората да си легнат, за да можем да я отворим, така че прекарахме още няколко часа в разговори с Майк за положението в Иран. Тематиката ни се въртеше около това колко много иранците не харесват арабите. Какво се случва с Ислямска държава, ситуацията в региона, какво се е променило след революцията през 1979 г. и т.н и т.н.

Когато повечето от хората вече си бяха легнали, заедно с Мишо и Коцето си пресипахме част от ракията в пластмасова бутилка от Спрайт (може би само в България човек ще разбере без колебания каква е точно течността в пластмасова бутилка от 330 мл., от която трима човека пият). Тъй като ремонтът на колата щеше да отнеме целия следващ ден, утре за първи път всеки можеше да стане, когато се наспи!

Ден пети.

Уговорката с мистър Хосейни (автомонтьора) бе да дойде да вземе колата в 08:00 ч… е, дойде с 4 часа закъснение. Бяхме започнали да свикваме с този ирански маниер за уговорки. След като и той погледна колата се забеляза леко удивление в погледа му. Оказа се, че освен ангренажния ремък, и една цяла метална част, която държи двигателя, липсва. Мишо беше скептичен към това положение и заяви, че според него няма особено големи шансове колата да бъде поправена за 1 ден. С една кола и заседнали в къмпинга за всички от групата оставаше само възможността да си починем през този ден… естествено, тази ни съдба не беше чак толкова лоша.

Няколко часа по-късно, с Коцето и Мишо, решихме да отидем и да потърсим сервиза на мистър Хосейни, тъй като до този момент обещаното обаждане така и не се случи. След епично издирване на въпросния сервиз (знаехме само името на автомонтьора ни, но пък същият се оказа познат на целия град… и в крайна сметка имаше защо!), след близо 2 часа най-сетне бяхме при него. След кратък жестомимичен разговор разбрахме, че колата ще бъде готова утре до обяд.

Ден шести

След по-малко от два дни престой в къмпинга вече имах силното усещане, че губим ценно от и без това ограниченото ни време в Иран. По план трябваше да качим Дамаванд и веднага след това да се спуснем 1000 км на юг, за да достигнем Шираз. Поради тази причина още със ставането сутринта мислите, надеждите и копнежите на всички ни бяха насочени в една посока – мистър Хосейни да има дарба, подобна на Грегъри Хаус, но свързана с колите. Нетърпеливи, с бойна крачка и лека неувереност, мъжката част от групата ни се насочи към сервиза. Малко преди обяд вече гледахме под капака на колата. С ококорени очи, ръчкайки се леко в ребрата, гледахме и не вярвахме на очите си… липсващата част от двигателя на колата, бе напълно възстановена. Цветната заварка изглежда бе свършила работа. Малко след това, заедно с Мишо се качихме в колата заедно с мистър Хосейни за тест драйв. Шофьор на колата бе мистър Хосейни. Тестът протече бързо, но запомнящо се! През всичките 3 минути, в които обиколихме половината град, асоциацията с шофьорските умения на Даниел от филмите „Такси“ 1, 2 и 3… бе неминуема. Цената на ремонта така и не разбрахме, тъй като компанията, от която наехме колите, се разбра със сервиза да заплати извършения ремонт по банков път.

Щастливи и доволни се натоварихме малко след обед по колите. Най-сетне се отправяхме към заветната цел – връх Дамаванд. Избрахме да минем по крайбрежието на Каспийско море (езеро), като много ни се искаше да се топнем поне за малко в морето. Речено – сторено. В ранния следобяд вече бяхме на плажа около град Нур, а термометърът показваше умопомрачителните 43 градуса. Потопихме се в морето, а водата по-скоро имаше качествата и температурата на чай. За съжаление, дори и тук, жените трябваше да се къпят изцяло с дрехи във водата… Тъй като ни чакаше още доста път, бързо, бързо се качихме по колите и потеглихме. След двучасово задръстване, спряхме малко преди да стигнем дестинацията си за деня, където смятахме и да прекараме нощта – джамия под село Миандел. Под самата джамия има доста магазини, затова и там презередихме хранителните си запаси за следващите три дни. Малко след 22:00 ч. спряхме колите пред джамията и разтоварихме целия катун. Наоколо беше пълно с палатки, както и с иранци, които бяха насядали по земята и вечеряха. Решихме да нощуваме в самата джамия, като за целта направихме символично дарение в размер на 10-тина долара общо за цялата група. Впоследствие разбрахме, че е позволено да се спи в джамии, само ако те се намират на пътя, като една от целите  им бе именно да приютяват пътешественици.

Ден седми.

Противно на всички очаквания, спането на персийски килим в иранска джамия е изключително удобно! Може би и заради това ставането този ден, макар и в 06:30 ч., бе свързано с огромни трудности. Закуска, подредба на багажа и отправяне към село Миандел. След кратко лутане, намерихме верния път, но това не бе достатъчно. Асфалтът свършваше непосредствено след края на селото и преминаваше в черен път, абсолютно непригоден за нашите ирански коли. И без това знаехме, че някъде тук трябваше да си наемем от онези сини и неприятни, но незабравими джипки, затова се върнахме към селото. Мишо реши да не губи време и веднага се заговори с местните. Т.е започнаха (за)дружно ръкомахане. След близо двучасов жестомимичен диалог, чертане на предложения с цена върху непоколебимо стоящата си прах на капака на колата, разопаковане и преподреждане на багаж – бяхме готови! Натоварихме багажа, качихме се в каросерията на пикапа и потеглихме. По пътя видяхме няколко подобни на нашите пикапи, пълни с хора, слизащи от върха. След около 50 минути вече стоварвахме багажа върху прашната земя. Височината бе около 2900 м. над морското равнище, стрелките на часовника вече сочеха малко след 14:00 ч. След кратко неразбиране с цената, която трябваше да платим, за да ни извозят багажа до заслона на 4400 м., се оказа, че всеки ще трябва да пренесе част от багажа си. На мулетата натоварихме само водата, която си бяхме предвидили за планината (около 100 л. за 3 дни за всички ни) и двата големи денка. Тъй като цената се формираше по брой раница (13$ на раница), решихме, че ще вземем най-лекото и необходимо с нас. Вече имахме информация, че ходенето до заслона е около 6 часа. И така, към 14:30 започнахме бавно и славно да преодоляваме 1500-те метра денивелация до заслона.  Заради жегата и праха, които се вдигаха след всяка наша крачка, през няколко минути спирахме да пием по глътка вода.

14088456_10208874477052953_3195957914900094852_n

Изходната точка за Дамаванд от североизток.

14063845_10208874475252908_8286240158325129538_n

По пътя за заслон на 4400 м.

С Поли изостанахме от основната група, като след няколко часа дори ги загубихме от поглед. Заради жегата, прахта и височината все по-често спирахме за глътка въздух. Водата също ни беше станала кът, затова се наложи да помолим една слизаща иранска група от върха за вода. Те бяха така добри да споделят с нас освен водата си и част от храната. Поговорхме си с тях, подарихме им по една картичка от България и се разделихме – те надолу, ние нагоре. Малко преди това ни бяха казали, че до заслона ни остават около 3 часа ходене. Погледнахме си часовниците и с неприятна изнанадата открихме, че бе станало вече 18:00 ч. Преди залез слънце бяхме под финалното изкачване, като същевременно бяхме видяли тълпи от групи слизащи от върха. Впечатлението, което бяхме добили от Алам Кух, че иранците ходят много на планина, се потвърди и тук. Нямаше човек, който да не ни поздрави и пожелае “хубав престой” в Иран. Бяха очарователни!

След доста изморителни последни метри се бяхме озовали на един по-равен участък. Не знаехме накъде да тръгнем, затова просто започнахме да викаме имената на останалите от групата наслуки – все някой трябваше да ни чуе. Правилна постъпка! Малко след като бяхме сигнализирали вербално, че сме тук, Коцето ни присветна с челник. Оставаха ни още 50-тина метра изкачване. Той дойде да ни помогне с багажа и така с дружни усилия се озовахме пред заслона около 21:00 ч. Бяхме изморени, доста гладни и леко премръзнали. Коцето и Мишо ни бяха опънали палатката на подходящо място, а  Дора ни готвеше вкусна лиофилизирана храна. Тогава не съм сигурен дали им благодарих, но пък никога не е късно – благодаря за усилията! J. Докато с Поли се стопляхме и преглъщахме с големи усилия всяка лъжица, Мишо и Коцето ни опънаха и чувалите. Заслонът беше вече пълен, затова ние с Поли бяхме единствените, които щяха да спят на палатка в спокойната нощ. От миналогодишната ни експедиция в Киргизстан до връх Ленин познавах симптомите, които имах много добре. Свито гърло, тотална липса на апетит, лека отпадналост…. преумора плюс недостатъците от това да си на 4400 м. Бях сигурен, че първата част от утрешния ден ще го прекарам в палатката, затова с огромно удоволствие, след като изядох малко повече от половината си порция спагети болонезе за вечеря, се насочих към спалния чувал.

14 дни в Иран vol 2

Share This Story

Categories

Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *