Новини

14 дни в Иран vol 2

  • 8 окт., 2016
  • СПК
  • 0 Comments

Ден осми.

Заслонът, около който нощувахме, имаше капацитет за 20-22-ма човека. Повечето от тях щяха да атакуват върха днес, заради което след 05:00 ч. сутринта започнах да се будя от десетките обувки стъпващи върху малките камъчета около нас. В просъница ми се стори, че около 10-15 човека тръгват към върха. Следващото ми събуждане вече беше от жарещото слънце, което неумолимо напичаше палатката. Дочувах познати гласове навън, Поли също бе станала. Бавно, бавно и аз реших да се събуждам. Чувството на отпадналост от снощи продължаваше и днес, но беше само бледа сянка. След като закусих и се поразтъпках наоколо, всичко си дойде на място.

Сутринта, докато все още съм спял, останалите от групата бяха решили, че ще атакуват върха днес, защото прогнозата за утре не била добра. Бяха решили да тръгнат около 10-11ч. сутринта, като предварително имахме информация, че изкачването трае 6 часа.  Аз от своя страна твърдо бях решил, че днешния ден ще прекарам аклиматизационно лежейки. Малко преди да тръгнат, до нас дойде един гид с групата си от 3-ма човека. Заговорихме се и му казахме, че смятаме да тръгваме сега към върха. Той каза, че сме закъсняли много и идеята не е добра, защото времето щяло да се разваля следобяда, а и защото изпаренията от сулфида следобяд са много по-силни, заради слънцето, което прави и дишането около върха по-трудно. Колебанията не продължиха много дълго и дружно решихме, че атаката на върха ще бъде утре. За днес оставаше една аклиматизационна двучасова разходка до 5000 м.

14039939_10208874473612867_9123972095397385948_n

Един от лагерите под връх Дамаванд на височина от 4200 м.

Ранният следобяд вече всички бяхме около палатките и си приготвяхме късен обяд. В същото време в далечината започнаха да се забелязват малки движещи се фигурки. Същите онези хора, които рано сутринта бяха тръгнали към върха, сега се връщаха. Посрещнахме ги с топъл чай и се разговорихме. Първоначално тематиката се въртеше около върха – колко часа, трудно ли беше, има ли нужда от котки (нямате нужда от котки за върха от североизточната страна през август). Постепенно при нас остана само водача на иранската група, с когото разговаряхме още 40 минути. Зададохме му всички онези въпроси, които ни глождеха и които трудно бихме могли да питаме някой човек в града. Планината предразполагаше към много по-бързо скъсяване на дистанцията между хората. Планините в Иран не правеха изключение. Накрая на разговора ни с новия ни ирански приятел му подарихме мартеници и картички от България и се отправихме към заслона за една съвместна българо-иранска вечеря. В различни купички, чинийки и опаковки храната се придвижваше от ръка на ръка, като по този начин накрая всеки беше пробвал по 10-тина различни ястия. Споделихме им, че след върха ни предстои пътуване до Исфахан и Шираз. Али Саид, един от участниците в иранската група, ни каза, че той самият е от Шираз и може да ни покаже града, като пристигнем. “Прекрасно”, помислих си – ще си имаме домакин. Междувременно от дума на дума разбрахме, че цялата иранска група работи за голяма петролна компания, която им финансира изцяло изкачването на върха. Ех, почти като в България… След вечеря си легнахме бързо-бързо, защото ставането бе предвидено за 04:30 сутринта.

13932905_10208874473172856_7098173719732306101_n

С водача на иранската група, а в далечината зад нас се вижда снежната шапка на Дамаванд.

Ден девети.

Най-тежката нощ. Имах чувството, че жестоко съм обидил Вселената с нещо, съдейки по начина, по който си го връщаше. Или се дължеше на факта, че смогнах да пробвам от всяко едно иранско ястие, което ни поднесоха предната вечер. Както и да е, причината не беше толкова важна в ситуацията, колкото крайния резултат – силно стомашно неразположение или иначе казано – диария. Ставайки няколко пъти в промеждутъка между лягането и ранното ставане, станаха факт още две неща: недоспиване и обезводняване. Обезводняването на всякаква надморска височина е неприятно, но точно в този момент – преди атаката на Дамаванд на 4400 м., бе силно нежелано и още по-неприятно. Силно се надявах хапчетата, които си носих от България да свършат работа…

Малко след 05:00 ч. вече всички бяхме готови и започнахме бавното изкачване нагоре. Слънцето ни огря на около 5000 м.надм. височина. Оттук идваше и по-трудната част. Не заради нещо друго, а защото кислородът ставаше все по-голям кът нагоре. Движехме се компактно, като по нашия маршрут видяхме само още една група, която през цялото време се движеше 30 минути зад нас. Липсата на постоянно текучество на хора е една от основните притегателни сили на североизточния маршрут.

По пътя на горе за Дамаванд - 5400 м.

По пътя нагоре за Дамаванд – 5400 м.

Около обяд, след 6 часово качване, вече се поздравявахме стъпили на кратера на Дамаванд – 5610 м. (според нашия GPS ), а по официални данни 5671 м. За всички, освен мен и Мишо, това беше най-високата достигната точка до този момент. Снимане, разходка по платото на кратера, разглеждане на различните маршрути, леко хапване и потегляне надолу. Чакаха ни близо 3000 м. спускане и нямахме много време за губене.

Връх Дамаванд - 5610 м ( 5671м.)

Връх Дамаванд – 5610 м ( 5671м.)

Надолу слязохме по същия маршрут, по който се бяхме качили, като това ни начинание ни отне около 3 часа. Същевременно аз продължавах да изкупувам знайни и незнайни грехове към Вселената и стомахът не ми даваше покой. Поради тази причина първата ми работа, след като стигнахме заслона за кратък отдих, бе да се хидратирам, изпивайки солидно количество вода, чай и витамини. Събрахме целия наличен багаж от заслона и тръгнахме по пътя надолу. След едно безкрайно дълго слизане – около 19:00 ч. вече бяхме там, където преди два ни остави пикапът. Поли, която беше слязла малко по-рано с иранските ни приятели, се беше сприятелила с местните овчари, които впоследствие ни поканиха в тяхната колиба. Оказаха се много симпатични кюрди, които два часа, докато дойде следващия ни превоз, ни гощаваха с чай, пържени картофи в овча мазнина, опиум и пъпеш. Разговорите бяха провеждани основно чрез ръкомахане, но в крайна сметка винаги всичко завършваше със задружен смях.

На гости в една кюрдска колиба.

На гости в една кюрдска колиба.

Умората лека-полека започна да ни припомня в колко часа сме станали и докъде сме ходили. Навън вече се бе стъмнило, когато се натоварихме на пикапа и се сбогувахме с домакините ни. След  едночасовото лъкатушене по черния път надолу ни стовариха около колите, които бяхме паркирали преди 3 дни. Разплатихме се с шофьора (около 30$ в посока за цялата група).Макар и груповото желание да спим тази вечер на място с баня, нямахме друга опция освен пак да се върнем в джамията, където спахме преди 3 дни. Спането, подобно на предишния път, бе една малка магия…

Ден десети.

След известни затруднения и два загубени дни (загубен багаж и повредена кола) най-сетне дойде време да се отдадем на културната обиколка на Иран. И макар да имахме само 4 дни до края на престоя, бяхме решени, че ще се придържаме към предварително замислената програма. И така… според тази програма днес трябваше да минем 1000 километра в южна посока, за да достигнем град Шираз. След около 14 часа път, бяхме на около 100 км от града, но умората приближаваше всички далеч по-близо. Дора успя да намери къмпинг в непосредствена близост до Персеполис (старата столица на Персийската империя, чийто строеж е започнат от Дарий I и завършен от синът му Ксеркс). Разпъването на палатките и организирането на целия къмпинг стана доста експедитивно. След близо 16 часа път единствената мисъл на всички ни беше за съня…

Ден единадесети.

Тъй като трябваше да посетим предвидените забележителности за пет дни вместо за една седмица, в следващите няколко дни се налагаше да ставаме рано. Оправихме се, хапнахме в къмпинга и се разплатихме (поискаха ни около 3-4$ на човек за прекараната вечер). На около 10 минути с кола се намираше и първата ни спирка за деня – Персеполис. Мястото е малко, обиколката с екскурзовод отнема около 1:15 ч. и струва 13 $ (общо за цялата група). Препоръчително е да се разгледа с екскурзовод, който имаше добро ниво на английски и бе последователен в разказа си за древната столица на персийската империя.

Пратеници от цял свят поднасят своите дарове на персийския владетел

Пратеници от цял свят поднасят своите дарове на персийския владетел

Половината ден вече бе минал, когато малко след обяд влезнахме в Шираз. Али Саид, с който се бяхме запознали на заслона на Дамаванд, беше излязъл от работа и ни чакаше в центъра на града. Тъй като до края на работния ден оставаха още няколко часа, очаквах, че той ще се види с нас за малко и след това ще се върне на работното си място. Противно на представите ни – Али Саид остана с нас до края на престоя ни в Шираз (вече ни бе поканил да нощуваме в дома му, а ние нямаше как да му откажем). И така ударната ни обиколка на Шираз стартира – дворците Баг и Арам (Qavam House), Розовата Джамия (Nasir-ol-Molk Mosque), джамията Вакил (която се оказа най-голямата в южен Иран). Естествено беше невъзможно да разгледаме един цял град, особено такъв като Шираз, за половин ден, затова и само затвърдих впечатлението си, че с удоволствие бих повторил обиколката на Шираз и околностите му някой друг път, когато имам повече време. След кратка визита на местния пазар (всеки пазар в Иран е сам по себе си забележителност и си струва разглеждането!) вечеряхме традиционни ирански гозби. За десерт опитахме местния специалитет (само в Шираз) – фалуде (Faloodeh) – изстудени нудъли с различен вкус (ананас, ябълка, или черница).

Розовата джамия

Розовата Джамия (Nasir-ol-Molk Mosque)

Още преди да отидем в дома на Али Саид, той ни предупреди, че баща му е силно религиозен и че следва да си измислим някакви роднински връзки по между си, за да оправдаем защо 8 човека пътуват сами. Версията, в която сме само приятели нямаше да бъде одобрена. Затова и всички набързо се оженихме или станахме братя и сестри. Бащата на Али Саид дойде малко след като ние вече се бяхме настанили в „старата му къща“ по негови думи, в чийто двор съвсем спокойно си съжителстваха портокалови и нарови дръвчета. А къщата му беше стара защото беше на величествените…20 години. След като минахме успешно краткия „разпит“ с бащата на Али Саид, всеки си разпъна чувала на земята, като сънят не закъсня.

Ден дванадесети.

Знаехме, че домакинът ни е на работа от 08:30 ч., затова ранното ставане не ни подмина и днес. След 15-20 минути от събуждането ни имахме чувството, че сме сами в къщата. Мишо започна да търси Али Саид, като тактично се опитваше да го събуди, тъй като мислехме, че все още спи. Изненадата бе приятна, когато той влетя усмихат през входната врата, носейки ни закуска. Малко след него в къщата влезе и майка му. Оказа се, че тя бе прекарала нощта при своята майка, а баща му при неговата майка… Майката на Али Саид ни бе приготвила закуска, която се срещаше само в Шираз. За нейното приготвяне се изискваха няколко часа подготовка т.е. да започнеш да я правиш около 3 ч. сутринта. Тази традиционна закуска се казва Аш. Представлява много ситно нарязано овче месо, нахут, много и различни подправки, лук и още няколко зърнени култури. В крайна сметка изглежда като зелен дийп сос, който се маже върху хляба. Изключително питателно ястие, което обезмисля обяда. Сбогувахме се с любезните ни домакини и поехме по пътя наобратно към Техеран, като трябваше преди това да посетим Язд и Исфахан.

Традиционна закуска в Шираз, зеленото в купата е Аш.

Традиционна закуска в Шираз, зеленото в купата е Аш.

Пътят до Язд трая около 5 часа, като по времен на пътуването видяхме множество табели за различни забележителности встрани от пътя. Стигнахме в Язд следобяда. По пътя към града Коцето ни прочете основните неща, които трябваше да знаем преди да влезем в града – най-стария кирпичен град в света и характерните за него кули-климатици, които успяват да уловят и най-малкия повей на вятъра и да го отведат в къщите. Паркирахме в центъра и се отправихме да търсим нещо за хапване. Редовният проблем, който имахме през цялото време – невъзможност да седнем някъде, където има храна и за вегетарианци. Просто това не работи подобаващо в Иран. Нещата, които могат да се намерят на улицата под формата на евтини ресторантчета или бърза храна, са изцяло на месна основа. Поне бяхме в града, който се славеше с майсторските си десерти, та затова всички бяха щастливи към настоящия момент. Обяд, разходка до музея на зороастризма (струва си, ако ви е интересна историята и най-вече зороастризмът като религия, в противен случай – не). Неусетно беше започнало да се смрачава и времето се разхлади. Градският живот в Язд се готвеше за „второ полувреме“ след като следобед всички се бяха изпокрили по хладните кътчета. Хора изпълниха улиците, магазините вдигнаха кепенците и глъчка озвучаваше кирпичените стени на стотиците едноетажни къщи.

Типичните за града "кули климатици"

Типичните за града „кули климатици“

Беше невъзможно да си намерим място за спане на палатки, защото навсякъде около нас беше пустиня и водата съответно беше кът. Предпочетохме да си осигурим комфорта на градските условия. Коцето и Милена, разхождайки се из стария град, бяха попаднали на хостела „Али Баба“. Разказаха ни, че изглеждал много добре и Коцето, вкарвайки целия си чар по телефона, успя да ни спазари нощувка за по 10$ на човек (принципно цените в хостела започваха от 30$ за двойна стая). Самият хостел се намираше в центъра на стария град, като имаше едно особено очарование. Може би беше и единственото място, което посетихме и имаше нормален Wi-fi. Много бързо се настанихме и излязохме на нощна разходка из малките, магически улици на стария град в Язд. Изведнъж всички се преносохме в приказките на Шехерезада… макар че наближаваше полунощ, градът бе жив. Навсякъде се мяркаха хора носещи сладолед, баклава от близката сладкарница (а те бяха навсякъде), бонбони или просто свободно циркулиращи наоколо.

Улица в стария град в Язд

Улица в стария град в Язд

 Ден тринадесети.

Пореден ден на път. След обилна закуска в хостела и кратка разходка на дневна светлина (Язд е град с две лица – през деня и нощта) започнахме да издирваме място, откъдето да се снабдим с риали, понеже всички ги бяхме привършили. Като цяло намирането на change бюро в Иран е приключение само по себе си, затова е най-добре да се запасите с местната валута още на летището, а ако ви останат от тях да ги обмените обратно на летището, когато си тръгвате. Вече няколко дни не успявахме да си намерим change, затова твърдо бяхме решени, че Язд е мястото, където ще сполучим. След няколко неуспешни опита да намерим мястото, което бе посочено като единственото change бюро в града от Lonely planet, попаднахме в един златарски магазин в местния МОЛ. Изненадващо ни предложиха курс на долара и еврото малко по-добър от този на летището. Изненадани от късмета си, набързо обменихме пари и отново се почувствахме като играчи от Монополи с джобове пълни с милиони… риали. Пътят ни към Исфахан бе около 5 часа, затова се заредихме с обичайната доза търпение и потеглихме. Тъй като къмпингите бяха широко непопулярни покрай градовете и този път щяхме да нощуваме в хостел. Единствената ни претенция бе да бъде в центъра, тъй като имахме ограничено време за разглеждането на една от „перлите“ в Иран, нямахме намерение да губим време в път в самия град.

Площада на Имамите

Площад „Имам“

Както и за останалите два града, и за Исфахан имахме половин ден на разположение. Вече бяхме минавали един път през града и си бяхме намислили да видим един от няколкото впечетляващи мостове, които свързваха града и бяха разположени над пресъхналата в момента река Зайанде. Тъй като знаехме къде e, а и предпочетохме да го видим по тъмно, се насочихме първо към местния пазар. Той беше разположен на площада „Имам“ ( „Образът на света“). Представляваше огромно правоъгълно прострастнво разположено между две впечетляващи джамии, оградено отстрани от величествени арки. Навсякъде бе изникнала по някоя и друга сергия. Продаваха се всевъзможни неща във всякакви цветове. Напливът от хора на площада се обясняваше и с факта, че цялото това нещо се случваше в иранската неделя (за нас – петък), както и леко прохладното време. Започвахме вече петия час от нашата разходка, когато с Поли решихме да седнем и да си починем малко. Цялата глъч около нас вибрираше… беше жива! По едно  време до нас се приближи млада персийка, която носеше два сладоледа с шафранов вкус (почти всичко сладко в Иран е с шафран и/или розово масло) и ни ги поднесе. Очевидно видя учудените ни погледи и обясни, че ни ги дава, защото сме изглеждали умърлушени… ние толкова се смаяхме, че едвам процедихме по едно Thank you или mamnum (думата за благодаря на фърси) вече не помня кое от двете избълвахме. Сладоледът изпълни целта си, живнахме и лека – полека се запридвижвахме към хостела си. Денят бе прекрасен и съответно го завършихме, след като дружно всеки разказа кой какво е преживял през този следобяд в Исфахан, държейки по едно парче от току що разрязната сочна жълта диня.

14067844_10208907614401366_4334168906432572929_o

Пресъхналата река Зайанде и един от няколкото впечатляващи мостове над нея.

Ден четиринадесети.

Пътуването ни беше към своя край. Пристигнахме в Техеран в ранния следобяд. Паркирахме пред офиса на рент-а-кар компанията, като Мишо и Дора се качиха до офиса, за да финализират връщането на двете коли. Оказа, че се налага да платим допълнително към 600 км за двете коли, понеже дневната доза километри за една кола били 200… ех, струваше си.

Последната си вечер в Иран щяхме да прекараме с една група, с която Коцето и Милена се бяха запознали на слизане от Алам Кух. Същите ни бяха поканили у тях, а ние на драго сърце се съгласихме. По някое време вечерта групата в апартамента на новите ни ирански приятели беше над 20 човека и непрестанно нарастваше. По време на разговорите, Дора бе споменала, че на следващия ден има рожден ден. Домакините ни бяха чули това и тихомълком се бяха изнизали от апартамента, за да купят и поднесат торта на рожденичката точно в полунощ… Това беше своеобразната „черешка на тортата“ за целия ни престой в Иран.

14054198_10208907613281338_6043952061147719343_n

Така изглежда един 12 милионен град през нощта – Техеран.

На следващия ден процедурата с полетите и буса до София се повтори. И да, това бе краят на нашето пътуване, но и началото на желанието ми да посетя отново тези едновременно близки и далечни земи.

14 дни в Иран vol 1

 

GPS трак на аклиматизационното качване до 5000 м.

GPS трак на изкачването на Дамаванд от североизточната страна.

Share This Story

Categories

Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *