Новини

„Ако искаш да видиш красива планина – отиди в Алтай“ vol 1

  • 11 сеп., 2018
  • СПК
  • 0 Comments

,Ако искаш да видиш красива планина – отиди в Алтай‘‘ – тези думи се забиха в дебрите на съзнанието ми, без да им отдавам голямо значение. Сподели ми ги един руснак под връх Ленин в Памир, докато през 2015 г. с Мишо се опитвахме да качим върха. Срещнахме го малко преди Лагер 1 на 4400 м., когато вече бях изморен и ми беше все тая какво точно ни говори. За радост или не, паметта ми хареса именно това изречение и го съхрани грижливо. За когато му дойде времето.

Лятна и гореща утрин през 2017 г. Събуждам се, ставам и включвам компютъра. Още сънен и незнайно защо първото нещо за деня, което правя е да напиша в гугъл – ‚,Алтай‘‘ и ‚,най-високия връх в Алтай‘‘. Сънувал съм. Сънувал съм точно гореописаната среща с този руснак под връх Ленин. Разгледах няколко снимки в гугъл, порових за план как се стига до подстъпите на Алтай и малко преди обяд вече имах дестинацията за 2018 г. Като че ли бях решил много отдавна, че ще отида там, просто планината ме повика в подходящия момент.

Започнах да събирам ударна група и за това пътуване. Щеше ми се да сме повече хора, защото подобна тръпка и локация са по-скоро необичайни. Исках да има повече замесени хора. Пък и с оглед на това, че всичко щяхме да си организираме сами, щеше да е добре да сме повече хора, за да си направим пътуването както трябва. Успях да убедя половината група, че е удачно да понаучим малко руски преди това пътуване, та от октомври до април всеки вторник и четвъртък се забавлявахме с нашия преподавател Елена, навлизайки в дебрите на руския език.

След няколко промени на плана за пътуване, на състава на групата, на крайните дати за пътуване и т.н – най-сетне, в началото на пролетта на 2018 г. всичко беше ясно. Пътуваме от 13 до 31 юли 2018 г., като имаме 10-12 дни на планина, а останалото време ще прекараме в Москва и Санкт Петербург. Съставът на групата бе следният – Аз, Дора, Мишо, Ася, Веси, Алекс и Никола.

Тъй като Пик Белуха (4506 м.), най-високата точка в планината Алтай попадаше в пограничен район между Русия и Казахстан, бе добре да бъдем с гидове, заради местните власти. Впоследствие разбрахме, че това бе най-малката причина, поради която трябваше да сме с гидове. Заедно с Алекс се заехме да търсим подходяща фирма, която да отговаря на нашите условия – най-вече финансови. След известно време намерихме и такава (http://rightadventures.ru/), като Алекс, който знае руски като майчин език се зае с това да комуникира с тях. Офертата за всеки един от групата бе около 1000 лв., като в тази цена влизаха: гид, храна в планината, транспорт от Бърнаул до Тюнгур, коне за багажа, палатки, въжета. Срещу символична сума си наехме и допълнителна екипировка, която не искахме да влачим от България с нас – котки, пикели, каски, самохвати т.н.

1-ви ден:

Зимата прекарахме в немного сериозна подготовка за придвижване в зимна планина, направихме си няколко пролетни ходения в планината през уикендите за сплотяване на екипа и неусетно дойде сутринта на 13-ти юли. На тази дата с Никола пътувахме от Бургас за Москва, а с останалата част от групата щяхме да се видим по-късно в руската столица. Кацнахме преди обяд на летище Домодедово и веднага си хванахме аероекспреса посока центъра на града. Това удоволствие струва 500 рубли в посока, пътуването е комфортно и трае точно 45 минути. При по-голяма група, може да закупите и групов билет с добра отстъпка. Разгледахме символите на Москва – червения площад, Кремъл и Храм „Василий Блажени“.  Имахме около 8-9 часа свободно време в Москва, като една част от него искахме да прекараме в дегустация на местната пивоварна индустрия. Докато си търсехме подходящо барче, в което да загубим няколко часа, се натъкнахме на Третяковската галерия, за която и двамата само бяхме чували. Окей, решихме да влезем и да я разгледаме набързо… грешка. Подобни галерии/музеи не могат да бъдат разгледани набързо. След двучасова обиколка, в която бяхме видели само 1/3 от картините в галерията, преценихме, че е време да тръгваме, за да можем да си хванем вечерния полет за град Барнаул. Пробягахме останалите 2/3 от галерията и се насочихме посока аероекспреса, с чиято помощ щяхме да се върнем на летище Домодедово. По пътя спряхме да хапнем и да изпием по една бира, като в този момент един руснак ни се скара, че не говорим правилен руски. Oh, well…

На гейта на летището се видяхме и с останалата група и вече в пълен състав, с каски на главите, леко уморени, но с пламък в очите, се качихме на самолета, който щеше да ни отведе далеч в Източна Русия – град Барнаул.

2-ри ден:

Полетът към Барнаул беше удобен и доста интересен. Гледайки в небосклона през малкото квадратно прозорче на самолета, видях, че слънцето така и не успя да залезе в далечината. Пътувахме срещу часовника. Имахме четири часа часова разлика с Москва и България. В Барнаул кацнахме в 07:00 ч. местно време, или в 03:00 ч. българско време. Биологичните ни часовници бяха объркани и доста сънени, когато нашите гидове в това приключение, ни натовариха в един бус и се отправихме към централната гара в Барнаул, за да се съберем с останалите участници. И така, към 09:00 ч. вече се запознавахме с останалите в групата – 7 българи, 3-ма руски гида и още 8 руснаци, които желаеха да се качат на най-високия връх в Сибир – Пик Белуха. Освен нашите три моми в групата, имаше едно момиче от руска страна, като по този начин общият брой на момичетата в групата бе четири. Тримата ни гида в това приключение бяха – Андрей, Алексей и Леонид. От всички руснаци само Андрей знаеше английски, та щях да имам мегдан да си упражнявам бегло научения руски през месеците преди пътуването.

За днес трябваше да изминем 600 км в посока малкото село Тюнгур, което се намираше в Алтайската република и бе много близо до границата на Русия с Монголия, Казахстан и Китай. Пътят ни отне около 14 часа, като в това време спирахме няколко пъти в руски столови, където трябваше да се тъпчем с неособено разнообразната и вкусна руска кухня. Спирахме и няколко пъти за пазар в супермаркети, където цялата българска група се въоръжаваше с по две бири за до следващия път, докато руснаците ни гледаха изпод вежди. Жалките опити да поспя в ембрионална поза, напук на жегата и ограниченото пространство в микробуса, правеха пътя една идея по-добър, но въпреки това бавното ни придвижване ме нагнетяваше допълнително и трупах още умора. Докато пътувахме все по-далеч от всичко познато, в мен се зароди впечатлението, че наистина е възможно да пътуваме към края на света. Населените места около нас намаляваха, пътят, по който се движихме, ставаше все по-лош, докато накрая асфалтът не изчезна тотално и пътната настилка се превърна в макадамова. Пристигнахме малко след 22:00 ч. в село Тюнгур, като набързо се настанихме в отделената ни модерна юрта. Бяхме си платили предварително за лукса да ползваме баня тази вечер, като след 3 дни път, вече нямах търпение да го направя. Банята се оказа руска, а ние се оказахме изненадани от този факт. Изненадата не трая дълго и много набързо разбрахме как работи брезовата клонка, сауната и контрастните душове. Малко преди лягане се събра цялата група, всеки се представи с по две-три изречения, уточнихме кога ставаме утре и доволни заспахме.

3-ти ден:

dav

Днес трябваше да тръгнем към 08:00 ч. според снощния план, но уви, тръгването ни се отложи и се случи три часа по-късно. Макар и седмината да бяхме свикнали да тръгваме с леко закъснение всеки път, когато се уговаряхме нещо, този път всички бяхме готови в уречения час. В този момент в мен започна да се прокрадват съмнения, че този тертип на закъснение ще бъде актуален и занапред. Разпределихме общия багаж – храна за два дни, палатки, посуда по раниците и се натоварихме, подобно на сардини, в каросерията на шедьовъра на руското автомобилостроене – камион ГАЗ 66. В селото оставихме багажа, който щеше да ни е нужен за градския туризъм, както и багажа, който трябваше да се изнесе с коне до подножието на Акемско езеро.

ГАЗ 66

ГАЗ 66

След близо двучасово лъкатушене в каросерията на ГАЗ-ката по стръмни пътеки, наподобяващи път, стигнахме до превала Кузуяк. Оттук до Акемско езеро ни очакваха 25 км преход в гориста местност. Този преход бе разделен в два дни, като по този начин ни се падаха около 5 часа ходене средно на ден. Загряхме, сложихме раниците на гърбовете и потеглихме. През цялото време се движихме успоредно нагоре по течението на река Акем. Името ѝ на местния език означава ‘‘бяла вода‘‘. Докато се движихме по добре утъпканата пътека, по цялото ѝ протежение забелязвахме места за къмпинг с огнища и места за палатки. Наличието на река Акем отстрани наистина прави лесно и приятно къмпингуването в гората. След като пристигнахме на мястото определено за лагер за този ден, водачите ни приготвиха вечеря, като свариха и няколко огромни тенджери с чай от бадан и касис. Баданът може да се срещне само в този район и отличава с това, че за да може да се консумира, листата му трябва да са покафенели.  С Ася и Никола опънахме палатката и малко след като се стъмни се настанихме удобно готови за сън.

По пътеките за Акемско езеро

По пътеките за Акемско езеро

4- ти ден:

Както и предната утрин и този път тръгнахме с известно закъснение, спрямо плана от вечерта. Почвах да имам усещането, че ние сме най-организирани от всички, което беше като цяло ново чувство. Закуската бе каша от ориз, стафиди и кондензирано мляко. В такива моменти ми липсваше канелата, за да мога да се почувствам отново в детската градина.

За днес ни оставаха 13 км с малко денивелация и след около пет часа стигнахме подножието на Акемско езеро. На мястото имаше няколко постройки, в това число и руска баня – очевидно и други експедиции го използваха като своеобразен базов лагер за Белуха. Малко след като пристигнахме и разпънахме палатки, заваля бавен и напоителен дъжд, който не ни даваше кой знае какви опции какво да правим, освен да си намерим някое покрито място и там да прекараме остатъка от деня. Всеки се вълнуваше по свой собствен начин, защото утре вече започваше истинското приключение за нас. Следобед се появиха и конете с целия ни багаж отдолу. Малко по-късно всеки участник в групата получи пакети с храна за пет дни напред, газ, въжета, алпийска екипировка и т.н. Трябва да си призная, че в онзи момент не виждах как ще измъкна 22 кг раница утре до Томски стоянки… очакваше ни 12-часов преход, с повече от 1200 м. положителна денивелация, като трябваше да достигнем до 3200 м. надморска височина. Момичета от групата също бяха с тежки раници и гледайки от сегашния момент си мисля как наистина се справиха доста геройски с това изпитание, с почти нулево мрънкане и оплакване.

След като стегнахме раниците за утрешния ден, дойде време и да вечеряме. За десерт се приготви един голям казан с кисел, който наподобяваше типичната вечеря на героите от анимацията ‚,Кро‘‘ – гадост. Имахме ограничен запас от ракия за престоя ни в планината, но преценихме, че можем да изпием едно известно количество от нея тази вечер. Руснаците отново ни гледаха изненадани, като си разсипахме по чашките по малко ракия и си казахме ‚,наздраве‘‘. Нито един от тях не пожела да я пробва.

кисел

кисел

5-ти ден:

За днес планът изглеждаше така – 14 км преход, с 1200 м. положителна денивелация и крайна точка – Томски стоянки. Тръгнахме към 09:30 ч. и не след дълго стигнахме Акемско езеро. Там, по предварително изпратен списък от гидовете ни, минахме паспортна проверка. Това се налагаше поради факта, че навлизахме в пограничен район между Русия и Казахстан. Докато чакахме всеки от групата да мине през проверката, имахме възможност да се насладим на северната стена на Белуха и на магическото Акемско езеро. Времето беше ясно и слънчево… денят започваше добре.

Маршрутът до подножието на Акемски ледник бе по почти хоризонтални пътеки, като малко след като подминахме самото езеро потокът от хора рязко спадна. Голяма част от хората, които бяхме срещнали по пътя си досега, стигаха Акемско езеро и там къмпингуваха. Малцина продължаваха нагоре по посока на върха. Пътеките след езерото бяха основно каменисти, което правеше придвижването трудно, а тежките раници – мъчителни. Малко преди да достигнем ледника започна да вали. Този дъжд не спря днес, нито в следващите няколко дни. Обядвахме, докато се опитвахме да запазим поне част от багажа сух. И макар дъждът да не бе силен, бе достатъчен, за да ни намокри. Трябваше да се движим, за да се топлим. В последните няколко километра ни очакваха 700 м. денивелация, които трябваше да изкачим, преди да достигнем крайната си точка за днешния ден. Камъните по пътя не само не изчезваха – ставаха все по-големи и нестабилни. Като прибавим към това вече натрупаната умора, ниския морал и тежките раници – ходенето със сигурност не бе в графа ‚,приятни‘‘. Малко след 19:00 ч. изкачвах последните метри към Томски Стоянки, където вече бяха Веси и Никола. Избрахме си площадка за палатка и я разпънахме. Вече почвах да свиквам с дъжда и го приемах за нещо нормално. В лагера имаше тента, която бе опъната предварително и която щеше да играе роля на столова за нашата група. Събрахме се там и започнахме да топлим вода и да правим чайове за идващите след нас, да приготвяме хидратин алфа и аспирини. Тентата ни даде онази малка доза уют, която ни липсваше, за което бях безкрайно благодарен. Постепенно и другите от групата започнаха да идват и да се настаняват по палатки. Алекс, който за първи път се сблъскваше с висока планина, дойде доста изморен в лагера и първоначално не искаше да си говори с никой от нас. След като всички се настанихме, гидовете ни приготвиха вечерята, която се състоеше от полуготова супа с консерва говеждо месо. В онзи момент това ми се стори като истински деликатес и с огромно удоволствие изядох няколко допълните порции. Легнах си, а шумът от постоянните каменопади около нас бе единственото нещо, което отекваше в безкрайната сибирска тъма.

6-ти ден:

Дъждът не беше спрял цял нощ, продължаваше и на сутринта. С оглед вчерашния изморителен ден, днешното ставане бе по свободна програма. По едно време дъждът спря и на негово място се появи слънце, което накара голяма част от лагера да се размърда и да излезе от палатките си. Изсушихме всички мокри неща от вчера и отидохме да закусим. Закуската бе каша от просо и кондензирано мляко… подозирах, че това няма да ми стане любимия тип хранене до края на експедицията. По програма днешният ден бе отреден за тренировъчен – трябваше да се научим да боравим с котки, самохвати и да пускаме рапели. Тези упражнения вече бяхме правили сами в България и ни оставаше единствено да си припомним и затвърдим знанията – най-вече движението със самохват. По обяд се отправихме към близкия ледник, където в продължение на четири часа се упражнявахме. Направи ми впечатление, че голяма част от руската група беше с недобра екипировка, както и че мнозина от тях за първи път обуваха котки. Тренировката бе полезна, защото за първи път щях да ползвам самохват, а и е различно с толкова голяма група. Следобед направихме традиционния ‚,перекуск‘‘, което е най-близо до нашата следобедна закуска. Обядът като цяло липсваше от менюто, залагаше се много на питателната закуска. Та, тази следобедна закуска се състоеше от няколко парчета салам, две парчета кашкавал, няколко сухара, три парчета шоколад и една вафла. Според мен бе крайно недостатъчно, затова бях благодарен, че си носихме ядки, барове и други неща за хапване от България. Малко по-късно слънцето се скри, а мястото му зае обилна суграшица, която принуди всички да се скрият в палатките си. Вечерята, както и всички следващи, бе като вчерашната – полуготова супа и консерви говеждо. Макар еднотипно, това със сигурност бе най-вкусното ядене от трите – закуска, перекуск и вечеря. По време на вечерята заваля сняг на парцали пред онемелите ни погледи… Е, със сигурност малко очаквано нещо, спрямо месеца и сравнително ниската надморска височина. По програма утрешният ден бе отреден за преход до щурмовия лагер на 3600 м., но заради лошите метеорологични условия, планът бе плаващ. Разбрахме се, че водачите ни ще проверяват времето на всеки кръгъл час след 03:00 ч. и ако условията са подходящи ще ни събудят, за да тръгнем.

Ден за обучение

Ден за обучение

7-ми ден:

Събудих се и видях, че навън е светло. Шумът от падащия сняг върху палатка  еднозначно показваше, че днешният ден ще прекараме на Томски стоянки. По програма имахме два резервни дни, в случай на лошо време и ето къде щеше да отиде единият. Размърдах се в чувала и разкопчах ципа на преддверието, за да погледна как е обстановката навън. Ужас. Ниска облачност, мъгла и преваляващ сняг. Имах чувството, че се намирам в гигантско преспапие, което сегиз-тогиз една детска ръчичка раздрусва и започва пак да вали сняг…

Трябваше да закусим все пак, така че се отправихме към импровизираната всекидневна, където водачите ни вече бяха сготвили… елда. Това ястие мразех от 2015 г., когато с Мишо се опитвахме да се качим на Пик Ленин. Нямаше сила на света, която да премахне гадния спомен и вкус на пръст, който почувствах още с първата лъжица от елдата. Горчица, кетчуп, говеждо, майонеза…каквото и да слагах върху елдата, гадният вкус си оставаше. Само защото знаех, че трябва да ям, се насилих да довърша порцията. Малко след закуска, когато снеговалежът намаля, си спретнахме бой със снежни топки… е, както правилно Веси отбеляза тогава; ‚,това е едно от нещата, които не плануваш да правиш по време на лятната си ваканция‘‘.

Уви, облаците и мъглата си стояха все така упорито в небето над нас и не даваха никакви признаци, че скоро могат да се разсеят. Долавяхме грохота от каменопадите по близките хълмове, но това бяха единствените шумове, които се чуваха. По едно време, в момент на отчаяние, започнах да викам към небето: ‚,Райчооо‘‘… няколко от руснаците ме попитаха какво викам и им обясних, че това е старо хипарско нарицателно име за слънцето. Те бяха очаровани и не след дълго мълвата, че ако викаме силно ‚,Райчо‘‘ към небето, слънцето ще се появи, бе обхванала целия лагер. Около 30-тина гърла мощно зовяха слънцето да се появи и се забавляваха. Е, трябваше да уплътним деня с нещо…. Вечеря, разговор, надежда. Надежда, че утре времето ще е добро и ще тръгнем нагоре. Така си мина вечерта. Планът за утре също беше плаващ, като водачите ни трябваше да ни събудят рано сутринта пред изгрев, ако времето позволява.

Към втората част на пътеписа

Share This Story

Categories

Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *