Поведението на човек в рискови ситуации по своята същност е различно при всеки индивид. Вземете десет души заедно, техните рискови прагове ще бъдат много различни. Много хора живеят предпазливо, стараейки се да ограничат нивото на риск до границите на комфортната си зона. Други летят през живота на влакче в ужасите, наслаждавайки се на риска във всеки един момент и по всякакъв начин.
Има ли някакъв скрит фактор, който определя поведението ни към риска? Някои хора погрешно смятат _, че съм зависим , но докато други любители на екстремните преживявания и техните дейности попадат в тази категория, аз лично мога да гарантирам, че няма нищо екстремно в тегленето на 130 килограмова шейна в брутално време за 50 дни и 800 мили през полярна ледена шапка, винаги студен, гладен и хронично уморен. ( става въпрос за достигането на географския Южен полюс, което Ейдриън Хейс прави през 2007г. б.пр.)
Науката може наистина да има някакви догадки, но всъщност допаминът, а не адреналинът , е виновникът. Допаминът е невротрансмитер. Тази система на мозъка е отговорна за това да се чувстваме добре в ситуации, в които постигаме или изживяваме нещо хубаво, нивата на амбиционзност и поемането на рисково поведение, което провяваме.
Няколко неотдавнашни проучвания, най-вече от изследователи от университета ,,Вандербилт Нашвил’’ и ,,Алберт Айнщайн колидж’’ по медицина в Ню Йорк, са показали, че мозъците на тези лица, поемащи рискове, изглежда имат по-малко допаминови рецептори. Резултатът е, че мозъците им са по-наситен с този химикал като това ги кара да продължават поемането на рискове, да търсят следващото предизвикателство. Според техните изследвания, тези при които има изразена липса на допамин се проявяват летаргия, депресия и психични заболявания.
Но какво се случва, когато тези допаминови индуцирани лица поемат риск и се провалят? В бизнеса, санкциите може да бъде драматична загуба на печалби, спад на акциите , дори и най-лошото – фалит на самата компания. При екстремните преживявания и изследователските експедиции цената може да бъде нечий живот.
Планинарството на голяма надморска височина е може би уникално в света като единствения спорт или хоби, където смъртта е постоянен евентуален спътник. Страничен човек наблюдаващ група планинари заедно, вероятно ще бъде шокиран от това колко често се споменава смъртта – рано или късно в разговора ще се спомене някой познат умиращ от мозъчен оток в следствие от изкачването на някой хималайски гигант, последвано от някой друг, починал поради падане от южен склон на друг гигант. Всичко изглежда много небрежно, действително и лишено от всякакво съпричастие.
Но инсинуацията, че алпинистите са лекомислени относно живота и смъртта е лъжа. Повечето катерачи ще кажат, че се изкачват, за да се чувстват живи. Вярвам, че моите преживявания, както и при по-голямата част от алпинисти, които познавам е така, са причината да разбирам и ценя стойността на живота всеки ден много повече от множество други хора, които изживяват своите животи, неуспявайки да оценят и да се насладят на настоящето, мечтаейки за бъдещ момент – следващата Коледа, следващата почивка или пенсионирането им.
И шокиращите реакции по света, в следствие на екзекуцията, извършена от талибаните на десет чуждестранни катерачи и един пакистански готвач на базовия лагер на Нанга Парбат на 22-ри юни показа, че макар и смятани за хардкор, често лице в лице със смъртта, поемащи риск хората също имат емоции и чувства, и те са човешки същества (българският алпинист Иван Томов се спасява от този чудовищен акт на насилие благодарение на факта, че по време на атаката се намира във втори базов лагер б.пр.) Достигаме до един парадокс – докато е прието за нормално, за допустим риск на самия спорт да се умира от лавини, падания или вследствие от надморската височина, да бъдеш студенокръвно екзекутиран не е. Въпреки това, макар че приблизително 75% от алпинистите отменениха техните експедиции до Нанга Парбат след инцидента – осакатявайки борещата се за оцеляване пакистанска туристическата индустрия – всички алпинисти осъществиха планираните си изкачвания на върховете в планината Каракорум без никакво колебание. Катерачите се срещат и справят с риска непрекъснато. Те са склонни да го преценят далеч по-трезво, подхождайки логически към него, оставяйки от емоциите настрана. Простият факт е, че повечето катерачи поемат много по-големи рискове по време на техните експедиции, техните животи са постоянно застрашени от природните условия, докато възможността от подобна терористична атака да се случи отново е малко вероятна.
Наградата за предприемане на тези рискове е това, което кара все повече планинари, авантюристи и изследователи да разширят своите граници и да търси нови предизвикателства. Връзка, която се изгражда между тялото на човек и природата, която е невъзможно да осъществиш по друг начин. Възможност да избягаш от материализма и от забързания начин на живот, да се пренесеш на място, на което значение имат само силата на човешката воля, дишането, както и следващият ти ход. И когато изкачиш върха на планината – най-невероятното чувство на удовлетвореност и радост от постигнатото!
*За автора:
Ейдриън Хейс
Британски полярен изследовател, бивш офицер от Гуркха, Непал, сега бизнесмен и автор на статии. Живее в ОАЕ и Великобритания.