II-ра част от експедицията ни в Памир.
Ден 12:
Днес отново ни очакваше слизане – от Лагер 1 към базов лагер. Бяхме започнали да усещаме благотворнотно влияние на по-малката височина, затова побързахме с оправянето на багажа и се насочихме надолу. Желанието ми да седна върху нещо разлчино от камък и сняг ме мотивираше допълнително. По обяд вече бяхме стегнали багажа и се бяхме насочили към базовия лагер, когато чухме в далечината група българи да си говорят. Отидохме и се запознахме с тях – бяха пристигнали преди 2 дни и сега тепърва се оптравяха към Лагер 2 за аклиматизация. Разказахме им за нашия опит и с кавко да внимават, казахме си едно ,,до скоро“ и всеки пое по своя път – те нагоре, ние надолу.
От около седмица времето бе повече от хубаво – чисто синьо небе и жарко слънце. Поради това ледниците наоколо бяха започнали да се топят, което бе причината реките в околията да повишат своя обем драстично. Пътят ни надолу преминаваше през няколко реки. Нямаше друг начин за преминаването им, освен да нагазим до коляно в придошлите кални води. За наш късмет по пътя ни настигнаха момчета с коне, които досега бяха извозвали багаж към Лагер 1. Не му мислехме много и не след дълго се озовах за първи път през живота си на гърба на кон. Прекосяването по този начин на реката ни спести доста време и нерви. Пък и запази дрехите ни сухи. В последствие разбрахме, че тази „услуга“ се заплаща.
По пътеката надолу срещахме все повече хора – средата на юли бе пикът за изкачване на върха.
Малко преди да се доберем до Адан и нашия лагер, трябваше отново да се борим с придошлите води. Докато си търсихме по-плитко място, където да преминем реката зад нас се появиха две момчета на кон. Говореха само киргизски. Едно от тях бе на около 4, а другото на около 9 години. И двамата яздеха кон…общо взето тук всичи яздеха кон, без значение колко стар или млад си. След няколко минути успяхме да се спазарим с по-голямото момче да ни прехвърли с коня си през реката, а ние да му дадем един шоколад за услугата. Преценихме, че сделката е справедлива, затова я и приехме. Стигнахме успешно в лагера си, където Адан ни посрещна с топла вода за чай. Седнах върху така мечтаната от мен тревичка, разтворих си едно инстантно кафе и запалих една от най-сладките си цигари, докато слънцето ме караше леко да си притварям очите…
Ден 13:
Събудихме се в доста добро настроение на следващата сутрин. По-малката височина ни спомогна да си починем и да възвърнем голяма част от силите си. Този ден бе отреден за почивка и за къпане, било то и частично – поляхме си по един чайник с топла вода, който ни стигна колкото да си измием главите.
Докато аз се наслаждавах на „Кланица №5“ на Кърт Вонегът, Мишо се опитваше да подобри функционалните възможности на единствения ни примус. За съжаление тези усилия не се овенчаха с успех. Продължавахме да имаме примус с характер, който сам избираше кога да работи и кога не.
Към края на деня в лагера ни пристигна група от Дания. Хората видимо не бяха алпинисти. Групата се състоеше предимно от пенсионери, които бяха тръгнали да обикалят красивите местенца в централна Азия. Идваха директно от Туркменистан. Групата се бе оказала по-голяма, отколкото очакваше Адан, затова ни помолиха да се преместим в друга палатка. Заменихме просторния си дом, с палатка тип „Мечи гъз“ (стара експедиционна палатка във формата на иглу). Понеже бяхме разположени в средата на целия лагер, голяма част от новодошлите се отбиха при нас, очевидно привлечени от любопитство. ,,Защо точно това избрахте да правите“ – бе най-задаваният въпрос. Една от дамите, които бяха дошли да си говорим, след нашия разказ заключи доволна: “Уou are tough guys, right?”
Ден 14:
Тези дни прекарани в планината ми дадоха време да размисля върху няколко неща. Едно от тях бе, че човек мислещ постоянно за прехраната си много трудно би могъл да помисли за нещо друго… за нещо, което не е свързано със задоволяването на първичен инстинк. Представете си колко много неоткрити гении има по света, които заради една или друга причина са принудени да използват цялата си енергия най-често в мисли от сорта на „какво ще ям на обяд… дали ще ям на обяд… откога не съм ял на обяд…“
Четири дни, считано от днешния ден. Толкова щяха да са ни необходими за успешна атака на върха и слизане обратно. Поне така бе по план. Опаковахме за пореден път багажа и вече знаещи какво ни очаква по маршрута до Лагер 1 поехме уверени нагоре. Заради по-леките раници и добрата аклиматизация, шест часа по-късно вече си говорихме с Наби в лагера.
По пътя ни нагоре отново се изправихме пред проблема с придошлите води на реките от околността. Този път твърдо бяхме решили, че ще се оправим и сами и няма нужда да даваме пари, които и без това ни бяха на привършване, за да ни прехвърлят на отсрещния бряг с кон. Мишо носеше цикламените си кроксове, купени от пазара в Казанлък преди няколко години. Споделям това, защото с тяхна помощ успяхме да преджапаме реката, която вече бе над коляно, а по дъното си бе осеяна с камъни. Намерихме един по-тесен участък нагоре по течението на реката. Мишо бе първи – събу се, върза обувките за раницата, нави панталона над коляно и нахлузи кроксовете. Стъпка по стъпка, леко неуверено и с доза клатушкане, не след дълго вече ми махаше от сушата на отсрещния бряг. Сложи по един камък във всяка джапанка и ги хвърли към мен. Аз повторих същото упражнение. Доволни от успешната мисия се поздравихме на брега. Стигнахме до лагера, хапнахме и се отдадохме на заслужена следобедна дрямка.
Малко по-късно през същия ден се запознахме с тримата руснаци, които се бяха настанили непосредствено до нашите палатки. Бяха на средна възраст и правеха трети опит да се качат на върха. Предните години лошото време ги бе спряло. Ние тайно се надявахме да имаме малко повече късмет и да нямаме проблеми от такова естество.
Наготвихме си елда и отворихме една от последните консерви с конско, която ни бе останала. Вдъхновен от твърдението на Тери Пратчет, че всичко може да се преглътне с повечко горчица, предложих на всяка една хапка конско месо да бъде добавяна горчица. Сервирано по този начин, месото от консерва има доста по-поносим вкус. Изядохме си всичко (за първи път) и едвам се възпряхме от това да си отворим още една консерва. Легнахме си рано, защото утрешния ден щеше да е дълъг – качване към Лагер 2.
Ден 15:
Както и миналия път, ходенето до Лагер 2 трябваше да започне преди слънцето да е изгряло. Събудихме се около 03:30 ч. Снегът около нас пукаше…няколко групи вече бяха готови и кречеха уверено покрай нас в посока ледника.
За наше съжаление и тази сутрин борбата с примуса продължаваше. Докато Мишо се опитваше да накара примусът да работи нормално, аз отидох да налея вода от близкия импровизиран водоем. В моментът, в който пълних поредната манерка с ледена вода, някой се провикна:
– „Миша“?
– „Нет, Митя“ – отговарих аз.
Наби ни беше чул и беше излезнал да провери кой е. Измърмори нещо на руски и се скри в шатрата си. Очевидно ни канеше на закуска. Викнах Мишо и без да се замисляме приехме поканата. Вместо предвидените бискивти, благодарение на Наби, закусихме с пици, пирожки, някава подобна на грис каша, чай и други. Докато доволни слагахме в устата си поредната хапка, стана въпрос за неработещия ни примус ( чак в последствие разбрахме, че заради лошото качество на газта в Ош не иска да работи пълноценно). В същия момент, Наби извади своя и ни го даде да го ползваме нагоре. Бяхме толкова изненадани, че се наложи да ни го предложи повторно докато разберем, че наистина ни го дава. Приехме го, благодарихме му и около 06:00ч. сутринта, малко след изгрев вече бяхме поели посока ледника. Планът за днес бе да ходим бавно и да не повтаряме грешката от миналия път. Този път си бяхме поставили за цел да ядем колкото се може по-често по пътя нагоре. Този път ходенето бе по-лесно и имах възможността да наблюдавам случващото се около мен. Така, изненадан видях, че на около 5000м. височина няколко пеперури прехвърчакаха около мен. Всичките бяха с черна украска. Не знам какво правеха тук, но е хубаво като ги видиш там, където си свикнал да виждаш само сняг и лед.
С няколко по-големи почивки, 8 часа по-късно, изморени, но доволни, стоварихме багажа си посред Лагер 2. От миналото ни качване, преди няколко дни, лагерът ни се беше разрастнал почти два пъти. Намерихме подходящо място за палатка, оформихме го с лопатите и я опътнахме там. Ани и Богдан, част от групата българи, които бяхме видяли преди 3 дни вече бяха стигнали до Лагер 2. Другото момиче, което бе с тях при първата ни среща се бе отказала и си бе тръгнала. Пихме по няколко чая с тях, обсъдихме кой какви стратегии има за върха и се върнахме в палатката, където след вечерята си легнахме. Този път спането ни бе далеч по-комфортно, в сравнение с предните нощувки на този лагер. Аклиматизацията ни вървеше добре.
Ден 16:
Преди няколко дни шалтето на Мишо се бе спукало. В полевите условия, в които се намирахме беше невъзможно да разберем откъде издиша, затова и нямаше как да го поправим. През изминалата нощ осъзнах, че и моето шалте е било сполетяно от подобна съдба. Наложи се термо-изолационните ми умения да влязат в действие. Трябваше все пак да се предпазя поне малко от студа, който нахлуваше отдолу ( палатката бе изцяло разпожена върху сняг). Поставих всичко с мембрана ( яке и панталон) между шалтето и спалния чувал. Поставих полара и пухенката вътре в чувала, за да има все пак какво да ме топли. По този начин успях да си докарам комфортен сън… до колкото бе възможно при тези условия. Мишо не бе успял да се предпази добре от студа, затова и сънят му не беше особено качествен.
Закусихме. Доста потиснато констатирахме, че храната няма да ни стигне. Трябваше много внимателно да подберем какво щя ядем. Не трябваше и да хабим повече калории от необходимото.
Днешния ден бе предвиден за качване до Лагер 3 (6100м.). След тъжната констатация от сутринта, че нямаме достатъчно храна, решихме, че ще е по-добре да се качим до към 6000м. и да се върнем. Речено – сторено. С една манерка вода и нещо лекичко за ядене тръгнахме нагоре. Не ни отне много време да стигнем до желаната височина. По пътя нагоре срещнахме и една група, която сваляше със шейна момиче. Очевидно бе спасителна операция, което по никакъв начин не ни повдигна духа, който беше доста слаб след сутрешното откритие. Времето вече бе станало доста мъгливо, но все още беше топло, което и беше единствненото положително нещо.
След като се върнахме в Лагер 2, обядвахме и обсъдихме плана за предстоящата атака. Решихме, че утре много рано сутринта тръгваме нагоре с целия багаж, а излишния щяхме да оставим в палатката на Ани и Богдан. От информацията, която бяхме получили от София, знаехме че днешния и утрешния ден са последните, при които ще имаме шансове за атака на върха. След това щеше да последва прозорец от около 4-5 дни лошо време. За съжаление и тази нощ мръзнененето бе неотменна част от съня, заради спуканите шалтета.
Ден 17:
Още със събуждането на следващия ден Мишо се оплака, че почти не е мигнал през изминалата нощ от студ. Аз също не можех да се похваля с перфектен сън, но като че ли една от причините за това бе вълнението, че най-сетне след 14 дни в планината моментът с атаката на върха е толкова близо. Щом си показах главата извън палатката, разбрах че нещо не е както трябва. Гъсти и ниски облаци бяха покрили всичко около нас. Когато погледнах зад мен, видях огромна върволица от хора, които слизаха от Лагер 3. Сред тези слизащи видяхме познати лица и решихме да ги питаме какво се случва нагоре и дали са качили върха ( това беше полската група, която засякохме в началото в хостела в Ош). Отговориха ни, че не са се качили и горе времето е отвратително – силен вятър и снеговалеж. Нямало никакъв шанс за атака на върха и щели да пробват след 4-5 дни пак. Ние нямахе такъв ресурс от време, затова все още имахме крехка надежда за сполука. Отказахме се чак на четвъртия подобен разказ, в който ни увериха, че е безпредметно да се качваме нагоре. И това мнение очевидно се споделяше от всички, защото върволицата от хора, които слизаха от Лагер 3 се увеличаваше. Наоколо се чуваше постоянно, че следващото хубаво време може да се очаква чак след няколко дни (а ние нито имахме храна, нито време – все пак гонехме и полет от Ош до Бишкек). Очевидно планината се беше затворила…след 10 дни спокойно и слънчево време, бе решила, че е време да си почине от толкова хора. Разбирах я. Поредното момиче, което слезе от Лагер 3 бе с още по-апокалиптичен разказ за атмосфертните условия над 6000м. Това бе и последното доказателство, от което имахме нужда – връщахме се надолу. Тръгвахме си. Леко обезсърчени, но с трезва мисъл започнахме да си събираме багажа. По пътя надолу видяхме колко много нови цепнатини са се отворили, които с леки Стефкин Костадиновски скокове, трябваше да преодоляваме.
Опънахме си палатката в Лагер 1, направихме си нещо за хапване и започнахме да обсъждаме грешките, които сме допуснали по време на цялото изкачване. В никакъв случай те не бяха малко, но голямото ни желание ги компенсираше. Единствено не можехме да компесираме по някакъв начин лошото време, което ни сполетя. В този момент попитах Мишо дали е разочарован или удовлетворен, а той ми отговори кратко : „ И двете“. И нямаше как да е другояче. Бяхме разочаровани, че дори нямахме шанс за атака на върха, което все пак беше целта ни. Защото до този момент бяхме успяли да се справим добре с всичко – от физическата подготовка до всички организационни въпроси, свързани с цялото пътуване и предвижване. Но и бяхме удовлетворени от себе си. Най-вече – именно защото успяхме да се справим с всички препятствия, които ни се изпречиха на пътя, като през цялото време запазихме една трезва преценка за нещата, случващи се около нас. Може би другия път планината ще е по-благосклонна към нас, а ние една идея по-знаещи….
Следващите дни изминаха в очакване на полета ни в Истанбул. Имахме време да си починем в Ош. Радвахме се, че съвсем скоро ще се приберем в София и ще видим всички хора, които ни липсваха. И така…до следващия път.