Изкачването на емблематичния връх Матерхорн през погледа на Петър Георгиев (19.07.2015 – 22.07.2015 г.).
Спомням си, когато бяхме още на фаза обмисляне и планиране на пътешествието ни в Алпите, започнахме да търсим и четем всякаква информация, разкази и пътеписи, които успявахме да изнамерим в интернет и касаеха Матерхорн. Повечето писания бяха или прекалено обстоятелствени и заливащи те с ненужна информация, или доста постни. Ще се опитаме да намерим златната среда (от наша гледна точка) в следващите няколко реда.
Героите на разказа сме аз (Пепо), Славов, Наско и Жоро:
След дълго обсъждане на маршрута, решихме да предприемем изкачването на Матерхорн по югозападния италиански ръб (Lion ridge/Liongrat), а слизането по северозападния швейцарски ръб (Hörnli ridge/Hörnligrat). Тръгнахме от София на 18.07.2015 г. около 5:00 ч. и след около 900 км в късния следобед на същия ден пристигнахме в Любляна, Словения (първата ни спирка). На следващия ден (19.07) имахме да пропътуваме още около 700 км. докато стигнем до най-високия ски курорт в Италианските Алпи – Червиния (2000 м.), намиращ се в подножието на Монте Червино (италианското име за Матерхорн).
Без да губим много време, паркирахме колата и подготвихме раниците, провизиите и палатките. Докато се приготвяхме започна да вали от надвисналите облаци. Дъждът се усили, а ние, вече с раници на гърба, взели всичко нужно и в готовност да се отправим пеша към хижа Абруци (Rifugio Duca degli Abruzzi – http://www.rifugiorionde.it/) на височина 2885 м., изчакахме да се извали под навеса на близката сграда. Още в началото на прехода до хижата върхът започна да се разкрива иззад разсейващите се облаци.
Времето беше облачно и мрачно с лек ръмеж и върхове наоколо не се виждаха. Отскочихме до туристическото бюро, за да се информираме по-подробно за прогнозата следващите няколко дни, като за наше щастие новините бяха повече от добри – слънце и ясно време без вятър.
Около 22:00 ч., след няколкочасово ходене, пристигнахме в хижата, където получихме разрешение да си разпънем напълно безплатно палатка в близост до езерото.
В туристическото бюро не ни бяха подвели – сутринта на 20 юли беше слънчева и топла. Оттук нагоре щяхме да потеглим аз, Жоро и Наско, а Славов щеше да изкачва околните по-нетехнични върхове. Закусихме, отново преподредихме багажа, оставяйки всичко ненужно (вкл. и палатката) и тръгнахме към следващата ни спирка – заслон Карел (Carrel Hut 3835 м.).
Изкачването беше сравнително леко, а единствената технична част беше отвесна стена (около 12-15м.) с фиксирано корабно въже, непосредствено под заслона – същият беше значително малък и се пръскаше по шевовете от хора. Спалното помещение се състоеше от нарове на три нива, като успяхме да си намерим места най-горе до гредореда (буквално) и както можете да си представите, жегата беше неописуема, а въздух едва имаше. Забравих да спомена, че всеки от нас бе тръгнал с по около 2 литра вода, която привършваше (моята манерка бе паднала някъде по склона още в началото на деня). Разбира се си носихме примус, но уви лятото беше изключително топло и единственият сняг около заслона беше този под тоалетната.
Е, не успяхме да спим много, но пък и без това нямахме търпение да започнем катеренето. Закусихме набързо и в 04:30 ч. зачакахме своя ред (точно пред заслона има отвесна скала (7-8 метра) и фиксирано въже по нея):
Отново бяхме нарамили целия багаж на рамене (20 кг.), а хората около нас носеха по бутилка вода и яке, но за разлика от тях, които щяха да слизат по същия маршрут ние се бяхме запътили към Hornli ridge. Интересна гледка бяха тези с водачите..те бяха буквално влачени и дърпани по склона нагоре. Приличаха на козички, водени против волята им на паша.
След няколко часово катерене,
търсене и откриване на маршрута и постоянно осигуряване, в 13:30 ч. достигнахме връх Тиндал (Tyndall, 4241 м.) и там направихме по-дълга половинчасова почивка. Извадихме примуса и стопихме хубав, чист и бял сняг във вода. Утолили жаждата, продължихме с траверса по ръба на Тиндал. След 200 м. отрицателна денивелация отново започнахме да се изкачваме. Почти достигнали върха ни предстоеше една от най-трудните части.
Порядъчно изморени трябваше да преминем през две фиксирани въжета едно след друго и веднага след това Стълбата на Джордан (Jordan “Stairs”) – въжена стълба с дървени стъпала. Същата беше фиксирана на две места – в нейното начало и в самия и край, което позволяваше тя да се клати. Щом се хванеше човек, стълбата се накланяше от тежестта на тялото и раницата и изкачването ставаше още по-трудно (от вертикално изкачване ставаше такова с обратен наклон).
Това беше последната част от изкачването. Часът беше 16:10 ч. на 21.07.2015 г. и ние бяхме на върха.
За наше щастие наоколо нямаше никой друг освен нас. На юг не се виждаше нищо от мъгла, докато на север времето беше слънчево и ясно.
Огромна радост ни достави една метална плоча, поставена на върха от Алпийски клуб „Христо Проданов“ – гр. Карлово (вижте я сами).
Починахме си и направихме по някоя снимка. Изведнъж от швейцарска страна долетя хеликоптер на планинската спасителна служба. Първите помисли бяха, че е станал инцидент и ще има спасителна акция. Всъщност хеликоптера стовари на петдесетина метра под нас 4ма спасителя, които започнаха да почистват трасето (Hörnli ridge) от опасни камъни.
Около 16:40 ч. започнахме слизането (разбира се на рапели). Сняг по пътеката както на слизане, така и на качване нямаше. Поради тази причина така и не се стигна до използване на котки. Въжето, което носихме с нас беше 50 метра, т.е. дължината на един рапел беше не повече от 25м. Както споменахме по-горе, по трасето нямаше никой друг освен нас, което беше голям плюс.
Последните 150 метра денивелация (до заслон Солвей) спуснахме по тъмно, а същевременно челникът ми се развали (съответно от последен по трасето минах в средата, за да могат Наско и Жоро да ми осветяват пътя, колкото е възможно). Пристигайки на Солвей открихме тенджера, напълнена с вода от стапящата се пряспа върху покрива на заслона. Дори за миг не се замислихме, а отпихме веднага. Това бяха първите ни глътки от часове насам. В този момент оценихме водата като такава…
В заслон Солвей (Solvay Hut 4,003 m.) имаше 5-6 човека, т.е. изпълваха всеки сантиметър от площта. Хората вече бяха заспали, но се събудиха при нашето пристигане. Не бяха особено разговорливи, единственото което разбрахме е, че ще атакуват върха рано сутрин и че има още едно малко помещение, в което можем да поспим.
След като отпочинахме порядъчно, закусихме и продължихме по пътя надолу (непосредствено от заслона се пуска рапел, след което теренът става по-благоприятен и спокойно се върви).
Кратка схема на маршрута ни на слизане:
Слизайки надолу и времето си каза своето – започна да вали, бавно и напоително, но слава Богу краткотрайно. Около 15-16 ч. достигнахме Хижа Хьорнли (Hörnli Hut 3260m.) – всъщност повече прилича на луксозен хотел с прекрасна гледка към швейцарския ръб. Хапнахме по една супа и пихме по бира , след което направихме още 100 метра отрицателна денивелация. Оттук насетне ни предстоеше траверс под източната стена на Матерхорн, изкачване до заслон Боси,
(намиращ се в основата на ръба Фурген/Furggen) и спускане до палатките в италианска страна. В своеобразния ни базов лагер бяхме около 00:30 ч. на 23.07.2016 г.
Оттук насетне се отдадохме на заслужена почивка и на sightseeing. В оставащите ни 8-9 дни посетихме Солотурн и Люцерн (Швейцария), Генуа, Чинкуе Тере, Портофино, Специя, Сиена, Флоренция, Рим, Пескара (Италия), Сан Марино, Сплит (Хърватска), Мостар и Сараево (Босна и Херцеговина). Общо изминати километри: 6000-6500 км.