Планината следва да се споделя, Алпите следва да се избедстват.
Почукване, удар, почукване, удар…в тази последователност ледените късове се стоварваха над мен. Намирам се на около 3700 м. надм.височина под връх Гросглокнер, първенецът на Австрийските Алпи. Сврял съм се под една скала, тихо и недотам тихо си псувам, при всеки успешен опит на обсипвщата ме подобно артилерийски огън градушка да удари някое незащитено място по тялото ми. Ради се намира на няколко метра по-надолу свит на кълбо, пазейки се от градушката. Виждаме хижата, виждаме мястото, от което ще започнем да пускаме рапели, но ледените късове сипещи се от небето са ни блокирали на 15-тина метра от табелата, която любезно указва пътя надолу…Как и защо стигнахме до това положение? Ето и я историята накратко, придружена с няколко практични съвета за всички, които плануват да изкачат връх Триглав в Словения и Гросглокнер по ръба Щуделграт.
С обичайния ентусиазъм започнахме планирането на поредната лятна „експедиция” още от зимата. Този път върховете, които бяхме набелязали за двуседмичната ни юлска почивка, бяха Матерхорн и Монт Блан. Оказа се, че този път освен емоционалната и финансова подготовка, ще трябва да подобрим и катерачната си такава. Мишо и Дора по-скоро трябваше да подобрят уменията си за предвижване във френска свръзка, докато аз и Ради имахме нужда от едно по-комплексно знание. С обучението ни се зае Алекс Пенков. И макар да имахме ограничено време за подготовка, Алекс направи всичко възможно, че да успеем да се върнем живи от тези върхове. Пролетта беше доста интензивна откъм катерене, като акцентът падаше върху бързата работа с инвентар. След няколко десетки часове в залата и на скали, в края на май се оказа, че Дора има затруднения при взимането на двуседмичен отпуск, та трябваше да преструктурираме плана и да го вкараме в рамките на една седмица. Речено – сторено! Монт Блан и Матехорн отпадат, на тяхното място се появяват Триглав, Гросглокнер и Мая Езерце ( в Черна гора). Доста амбициозене план с оглед хилядите километри и няколкото балкански граници, които трябваше да преминем. Общо взето – нямахме право на забавяне и всичко трябваше да се случи по предварително начертания план. Уви, тези неща много малко зависят от нас, а най-вече зависят от планината и по-точно в какво настроение ще я намерим.
След като Матерхорн отпадна, за което тайно се радвах, защото не смятах, че съм се подготвил достатъчно откъм техника, почнах да проучвам новата ни цел Гросглокнер и по-специално маршрута по ръба Щуделграт (Studlgrat). Уви, информацията, която намирах беше доста оскъдна и прецених, че щом е така – ръбът е „лесен” и преодолим. Не знам как така го реших, но се надявам повече такива грешки да не правя…
След кратката увертюра на тазгодишното ни пътуване е време да се отправим на запад. За целта Мишо ни събра от домовете в 03:30 ч. сутринта на 15-ти юли. Натъпкахме багажа, така че всяка възможна пролука в колата да е запълнена и аз, Поли, Дора, Мишо и Ради се отправихме на това едноседмично пътуване и първото ни лятно запознаване с Алпите. Планът семпъл, компанията весела – по план пристигнахме под връх Триглав, в къмпинга на Мойстрана (Mojstrana) около 17:00 ч. Остана ни време да разгледаме и музея на алпинизма, който е разположен на няколко километра от основния път навътре в планината. Входът за него е €6, като хората са положили усилия да направят нещо добро, но все пак останах резервиран към крайния резултат. Не би било загуба, ако не посетите музея. Къмпингът беше доста приятен, като нощувката в него е €10.66 (€0,66 туристическа такса). По план утре трябваше да изкачим и слезем Триглав за един ден. Палаткуването, извън къмпингите, в района е забранено, а и на пръв поглед не можахме да намерим подходящо място.
На следващия ден подготвихме всичко и Поли, която беше решила да си почива и да обикаля в ниското около планините, за да снима, ни закара до изходния пункт – паркинга пред хижа Алажев дом. След кратко телешко съзерцание на острите ръбове, които ни обграждаха, тръгнахме към върха. По план трябваше да се качим през Лукня и нагоре към върха. Но, плановете са за това – да не спазват. Малко след хижата се отконихме вляво от пътеката (все още не знам защо!) и поехме по маршрута на Томиншкова (Tominskova). Този маршрут се използва масово за слизане и се характеризира с това, че се издига рязко нагоре, като доста бързо се печели височина. Има места, на които може да се привързвате за виа фератата, но като цяло съвсем спокойно, ако не изпитвате дискомфорт от височини, може да бъде изкачен и без екипировка. По пътя имахме първи сблъсък с местната фауна, в лицето на няколко планински кози. Дали заради големия пътникопоток или заради нещо друго, но тези кози бяха по-скоро полупитомни, защото спокойно можеше да бъдат приближени на 5-6 метра. Никъде по пътя няма вода, така че се запасете с необходимото ви количество!
След около пет часа вече бяхме на хижа Триглавски дом (2515 м.). Хижата изглежда впечетляващо за българските стандарти. Хапнахме, изпихме по един чай и се отправихме към последната част от маршрута – последните 300+ вертикални метра. Както вече отбелязах, ние се качвахме по маршрута, по който хората масово слизат, та нагоре на няколко пъти трябваше да изчакваме да се разминем с различни групи. След около час и половина вече бяхме на върха, сами над облаците. Е, не бяхме изцяло сами, просто не трябваше да броим търговския гений на един словенец – съумял да качи няколко торби пълни с бири и безалкохолни, които продаваше на върха. При една идея по-топло и неветровито време, в ръката ми щеше внезапно да се озове една бира, но ми беше хладно за подобно удоволствие. Снимане, разглеждане на заслона, построен на върха и поехме надолу… там, откъдето всички се качват. Та… както и подозирахме, хора надолу не срещнахме и бяхме изцяло сами през целия престой около Триглав. Общо взето този маршрут не е най-приятният, тъй като слизането към Лукня на места е доста стръмно и се налага откатерване. За наша радост времето беше изцяло в наша полза. Успяхме да се завърнем при колата, където Поли ни очакваше с бира и сандвичи с песто и домат ( благодаря! ) към 22:00 ч. Разкази, емоция, разкази, емоция и умората натрупана през деня започна да си показва муцуната. Изпихме по една ракия “на успеха” в къмпинга и заспахме доволни.
На следващия ден в много спокойно (дори бих го нарекъл бавно) темпо си опаковахме целия багаж и потеглихме към езерата Блед, Бохин и изворите на река Сава. След като се уверихме още веднъж, че Словения е събрала по-голямо количество красота, отколкото може да побере, дойде време и за следващата ни цел.
Макар и не по план към 20:00 ч. успяхме да пристигнем до хижа Люкнерхаус. Самата хижа е разположена на 1900 м. В близост до нея има изграден приятен катерачен обект, в който може да потренирате своите умения преди Гросглокнер. В района на хижата не успяхме да намерим източник на вода, затова се възползвахме от водата в хижата ( “нелегално”си пълнихме бутилките).
Още преди няколко седмици Дора беше запазила 4 места на хижа Щюделхюте. На паркинга видяхме табела, че ни чаката 3:15 ч. до хижата ( реално преходът до хижата е около 2 часа стегнато ходене) Именно часовете посочени на информационната табела ни се сториха повече и решихме, че няма смисъл да се качваме посред нощ до хижата. Все пак за да си спестят малко от утрешното ходене Дора, Ради и Мишо решиха да нощуват на хижа Люкнерхюте ( 2200 м.) намираща се на 50 минути от паркинга. Всички пътеки са добре маркирани, така че няма опасност от загубване. В хижа Люкнерхюте не важи намалението заради членсвото ни в Австрийски алпийски клуб ( предлагат перфектни условия за застраховка за трекове до 6000 м. надм. височина), като по този начин нощувката с включена закуска е 35 евро. Аз и Поли решихме, че ще нощуваме на паркинга в колата, като утре ще тръгнем към 04:30 сутринта, за да стигнем до Люкнерхюте и да поемем всички заедно нагоре.
Речено-сторено. Сутринта бодри-бодри влязохме в Люкнерхюте към 05:20 ч. Мишо, Дора и Ради все още закусваха, та ние също седнахме да им правим компания. Поли бе решила, че днес също ще снима в околностите и ние тръгнахме към Щюделхюте, а тя остана в хижата. По пътя видяхме няколко алпийски козирози, два от които в яростна битка и ударите им от рогата оттекваха в иначе абсолютната спокойната утрин.
Към 07:20 ч. вече бяхме в хижата. Починахме, преговорихме плана и се запознахме със схемата на изкачването по ръба Щюделград. Понеже подобна разбивка на маршрута не намерих никъде, ето как изглежда тя:
- Участък с цепнатини в ледника. Винаги ходене вързани с въже.
- Началната точка на маршрута – Височина 3220 м. Ориенторовъчно време да стигнете до тук ( от хижа Щюделхюте) 1.5 ч. Трудност на маршрута: III (UIAA). Трудност на маршрута от тук до “Мястото за закуска” I до II+ категория ( UIAA)
- “Mястото за закуска” – Височина 3550 м. Ориенторовъчно време да стигнете до тук ( от хижа Щюделхюте) 3 часа. Ако сте се забавили повече, по-добре се върнете – безопасното връщане е все още възможно. Трудност на маршрута – III ( UIAA). Предстоят тежки и опасни участъци!
- “Амвон” – Височина 3580 м. Трудност на участъка – III ( UIAA)
- “Излизане на повърхността” ( червен флаг) Височина 3630 м. Трудност на участъка – III+ ( UIAA). Има монтирано 10 метрова виа ферата. ( постоянно фиксирано въже)
- “Гладък ръб” – Височина 3690 м. Трудност на участъка – IV- ( UIAA)
- “Малката плоча” – Височина 3710 м. Трудност на участъка – III + ( UIAA)
- “Плочата” – Височина 3730 м. Трудност на участъка – III + ( UIAA). В този участък също има монтирана виа ферата.
- “Изкачване” – Височина 3798 м. Ориенторовъчно време за изкачване на върха от хижа Щюделхюте 5-6 часа.
Слизането става обикновено към хижа Херцог Йохан
10.Клайнглокнер – Височина 3750 м.
11. “Леденния склон” – Височина от 3700 м до 3550 м. Тук въжето и котките са задължителен инвентар. В зависимост от атмосферните условия е възможна затруднена ориентация. ( бел.авт. преводът на имената на отделните пасажи е мой и не претендирам за точност)
След като погледахме маршрута, отбелязахме, че ни чака IV-та категория пасаж за преминане малко преди върха. С бодра крачка към 08:00 ч. потеглихме към ледника под ръба и самия ръб. Оценявам, че този час е доста късен за тръгване, но с оглед ситуацията беше най-ранният възможен за нас. Препоръчвам тръгване още по тъмно, ако може да си позволите този “лукс”. По време на преминаване на ледника започна и моята непохватност, която в края на деня щеше да има своята кулуминация. Като за начало една от двете ми бутилки за вода, с които се бях запасил, остана без капачка, която стремглаво се впусна в една цепнатина на ледника, малко преди да достигнем скалния участък от ръба. Окей, другите имаха вода, пък и оставах с още 1 литър. Щях да изкарам все някак до горе.
Започна се. Началото на ръба бе достигнато и дойде съществената част от маршрута. Онази част, която толкова много си представях.
Мишо и Дора бяха отпред, а ние с Ради – втората свръзка. Заради късното тръгване и делничния ден не срещнахме никой друг по този маршрут. Доста плахо напредвахме нагоре, като осигуряването на всеки възможен участък бе неминуемо. От позицията на пишещия в момента оценявам това като грешка, защото имаше много пасажи, които можеше да бъдат преминати и без осигуряване, като просто стъпим по-смело. Знаех, че някъде там ни чака една жълта табела, която императивно ни съобщава, че ако не сме достигнали до нея за 3 часа е по-добре да се върнем назад. Да, ама ние връх сме тръгнали да качваме – няма някакви табели да ни казват какво да правим! На въпросното място бяхме за около три часа и половина, като нито за миг не ни мина през главата да се връщаме назад… и без това връщането назад ми се струваше далеч по-опасно, от това да продължим нагоре (макар и да не знаех какво точно ни очаква в оставащите 200 вертикални метра). До участък номер 4 – 3600 м. (Амвон) водих аз, но по едно време гледката надолу и височината започнаха да ме “натискат” повече от обикновено. Спрях да си почина и Ради предложи да изводи следващите пасажи, аз с радост се съгласих, защото усещах, че вървя към паникьосване. Само ако знаех, че предстоящите часове се очертаваха като най-критичните в живота ми, щях да приема настоящото неразположение с усмивка…
Ради започна да води, като вече се осигурявахме на всеки 5-6 метра преминат терен. Липсата на опит (за всички ни това бе първи сериозен сблъсък с алпинизъм от такъв калибър), недостатъчно бързата работа с инвентара ни бавеше излишно, но и ни даваше възможност за допълнителна глътка въздух с оглед пропастта, която се беше ширнала и от двете ни страни. По тази част от маршрута има достатъчно лепени клинове, които могат да се изпозлват за осигуряване. С Мишо и Дора се бяхме разделили още след онази табела с императивния тон, та тях ги видяхме още 1-2 пъти, преди да ни съобщят по радиостанцията, че са на върха и ще бързат да слезнат, защото… точно тук връзката получи някакво смущение, но успяха да се разберат думите “гръмотевици и буря”. В този момент огледах небето около нас – височка облачност, синьо небе, лек полъх на вятъра, слънцето гордо стоеше тъй високо, че имах чувството, че никога няма да се скрие. Както и да е, отбелязах като факт възможността горе на върха времето да се е развалило и с оглед прогнозата на времето от предходния ден, която бе красноречива, че са възможни гръмотевични бури следобяда под Гросглокнер , пристъпих нервно няколко пъти, погледнах в двете пропасти от двете ми страни… и нищо. Съзнанието ми беше напълно изпразнено от всякакви излишни емоции. То беше напълно мобилизирано в една цел – нагоре към върха. Отсъстваше всичко излишно, десетките неща, за които мислиш ежедневно. Отсъстваха и всякакви физиологични нужди… добре, че беше Ради, който държеше да пием вода и да ядем все пак по нещо мъничко през 20-30 минути.
По този начин достигнахме до участъка означен на графиката с номер 6 “Гладък ръб” или иначе казано – онези 20 вертикални метра с онази IV-та категория за преминаване. Вдишване, издишване, вдишване….припомних си репликата на главния герой на Венсан Касел във френската класика “Омраза” ( La haine) от 1995 г. : “дотук всичко върви добре ( jusqu’ici tout va bien)”. Хубавото в такива ситуации е, че нямаш избор – пътят е един и само нагоре. Усетих отново онзи прилив на неясен страх, истински див страх, за който няма име. За преминавато на този участък трябваше да се изкатери една почти гладка плоча с три клина на нея, като непосредствено под нея те очакваха едни 1000+ метра свободен летеж. Осигурих Ради, по такъв начин, че дори и мигла да паднеше от него, щях да я хвана… Лазене, борба, пъхтене, някоя и друга псувня, в момента в който Ради разбра, че примките са му свършили…По едно време чух “Тръгвай” и с лек дискомфорт се насочих към въпросния пасаж. Пълна мобилизация – крачка, набиране, хващане, осигуряване, издърпване и вече бях при Ради. Добре…това мина по-лесно, отколкото си го представях. Поздравихме се радостни и вече тръгнахме нагоре, чувствайки се една идея по-безсмъртни…
Нагоре ни чакаха още няколко по-особени пасажа, една къса виа ферата и самия връх. Последни метри, нямаме нужда повече от осигуряване и ето го… емблематичния кръст на Гросглокнер.
Поздравихме се усмихнати, снимка за спомен, разменихме няколко думи с последните успели да го качат по традиционния маршрут (откъм хижа Херцог Йохан), които като нас тъкмо бяха стигнали върха. Вече минаваше 16:30ч, което означаваше, че сме стигнали до тук за малко повече от осем часа. Бавно, но сигурно и успешно качване. Предстоеше слизането, което трябваше да е по-леснaта и безопасна част… (но да си спомним казаното в началото на този разказ за плановете и тяхното неспазване).
След краткия престой на върха тръгнахме наобратно. Надолу пътят върви покрай метални стълбове, на които лесно може да правите някаква елементарна осигуровка, за да не се хлъзнете. Около 20 минути след като бяхме започнали слизането, в далечината започнаха да се чуват все по-отчетливо звуците от приближаващата буря. Не след дълго статичното електричество реши да ни стане “верен” спътник по пътя надолу. Всички стълбове започнаха да жужат, наподобяващи звука от приближаващ се рояк пчели. Щеките и пикелите, които бяхме закачили за раниците, също се включиха в тази смразяваща кръвта симфония…
В началото паниката нахлу в съзнанието ми подобно на потоп. Не бях попадал в такава ситуация. Не бях и внимавал в часовете по физика в училище (ех! извинете г-жо Бамбова). Всичко около нас жужеше и събираше статично електричество, а гръмотевиците се чуваха все по-отчетливо. На няколко метра от мен електрическа вълна прескочи между два съседни стълба. Ради, за разлика от мен, видимо беше запазил самообладание и започна да ми разяснява какво се случва от научна гледна точка. Изключих радиостанцията и телефона, които носех. Поне от електрониката можех да се лиша в този момент.
Препускайки надолу, оставил на заден план безопаснотта и по-скоро опасността от подхлъзване по мокрите скали, настигнах трите свръзки, които вече бяхме засекли на върха, които по това време вече пускаха рапел към хижата. Екстра – само още 15 метра и сме спасени! Долу ни чакат бира и уюта на австрийска хижа! мина през ума ми. Тук е редно да направя поредната препратка към съждението за плановете и тяхното неизпълнение… В бързината бях сбъркал пътя и се заклещих между два камъка – Ради трябваше да ме осигури, за да се спусна до пътеката. Това изгубено ценно време ни костваше ситуацията, с която се запознахте в самото начало на настоящия разказ…
След като значително подобрих речниковия си запас от псувни в този над един час, в който бяхме заклещени от градушката под скалата, планината най-сетне се смили над нас и се появи прозорец, в който всичко се успокои. Докато ни валеше, успяхме да обуем котките и стремглаво тръгнахме надолу. Малко преди да стигнем площадката за рапели, раницата ми реши да предприеме едно диво и неоправдано пътешествие по улея, по който и трябваше да слезем… Ех, всичко щеше да е хубаво, ако малко преди това не си бях прибрал прусека за рапел в същата тази раница, която така безцеременно реши да ме напусне (да,не е от най-брилятните ми решения).
Няма прусек – няма рапел. ( поне така го решихме).
Окей… очакват ни едни 150-200 снежни метра, които трябва преминем. Някак. Ще откатерваме – бавно и славно, но най-вече бавно поехме надолу. Крачка след крачка, метър по метър след едно некратко слизане, в което се отбих да си прибера раницата, усмихнати стъпихме в хижата в 20:45 ч. Точно преди 16 часа бях тръгнал от колата на паркинга и ето го финала. От хижата ни бяха наблюдавали внимателно, тъй като бяхме единствените хора в планината по това време. Мишо и Дора вече ни поръчваха хапване и бира, докато нетърпеливи и щастливи си разказвахме един на друг премеждията през деня.
И както след всяка подобна случка – излязохме една идея по-смирени пред стихията, наречена “планина”; една идея по-знаещи, една идея по-опитни и не на последно място се върнахме гледайки на проблемите в градското ежедневие по-отвисоко.