Всичко започна през 2019 г, когато успешно се спуснахме в Белия улей в Рила. Както се казва – апетитът си дойде с яденето. Още от миналата зима си говорихме как през есента ще направим оглед на следващия улей в нашето полезрение – Синия улей.
Белият, Дяволският и Синият улей се намират под Мальовишкото било и над Кирилова поляна. С горе-долу сходна дължина от около 2 км са, като често наклона в тях д0ближава 50 градуса. За разликата от останалите два, Белият улей предлага истинска възможност за каране на ски, докато Синият и Дяволският по-скоро акцентират върху момента на оцеляване и неговата допустимост.
Никола много даваше зор да направим оглед на улея (Синия), за да можем да преценим дали да го плануваме изобщо за спускане тази зима. Уговорихме уикенда, в който всички бяхме свободни ( 16-17.11.2019 г.). Както често се случва, този който най-много дава зор в последния момент се оказа, че не може. Е, накрая се събрахме сговорна дружина – Аз, Любо и Ивайло. Планът беше в събота през деня да се качим до билото на Мальовица през Синия улей и да нощуваме в заслон БАК и поради тази причина си бяхме взели спални чували, но спестихме от шалтетата. Oh,well….
Излезнахме от София малко след 09:00 ч. посока Рилския манастир и Кирилова поляна. Планът не бе сложен – оставяме колата ис е качваме…Наистина не подозирахме каква е точно ситуацията т.е подценихме я. За улея се захожда, като се върнете 900 м. назад от Кирилова поляна посока Рилския манастир и хванете пътеката към улея вдясно от пътя ( има табела за лавинна опасност). Преходът в гората е около 20-25 минути спокойно ходене. Много рязко гората приключва и започва същинския улей…ще го познаете.
Задължителна екипировка за преминаване на улея са: траверсно въже (30м.); джаджи за трад катерене ( френдове, клеми, клинове), каска, лека раница, храна, капка безстрашие и други.
Поради споменатото подценяване на улея и оскъдната информация, която (не)намерихме, тръгнахме доста късно по него. Бих препоръчал най-късно тръгване 08:00 ч. от Кирилова поляна, докато ние го направихме едва в 11:00 ч. Това последствие ни изигра лоша шега, но и затова ще разкажа след няколко реда.
Още в началото на същинския улей склонът рязко се изправя и ние започнахме да се предвижваме на четири крака или кой както смогне. През цялото време на качване на улея ще са ви необходими здрави нерви и вяра, че туфата трева, за която сте се хванали ще издържи. Oще тук, в самото начало осъзнах, че трябва много внимателно да се проверяват хватките в скалите, за да имам яснота относно тяхната стабилност. Разбира се, горната констатация бе направена чак след като се изтъркалях няколко метра надолу по топлата ноемврийска скала.
След този лек инцидент започнахме да подхождахме доста консерватино към всички пасажи, които се нуждаеха от откатерване, което ни губеше допълнително време. “Пътеката” върви предимно в ляво на улея, когато се изкачвате, като в малки части от маршрута преминава от дясната част на реката. Улеят е осеян с десетки водопади, за чието преминаване понякога е нужно да излизате извън улея и да се преминава в горския пояс отстрани на него.
Тук е редно да спомена, че дължината на улея е около 2 км, а положителната денивелация, която трябва да се преодолее е близо 1200 м. Простата аритметика сочи, че маршрутът е доста стръмен. Именно и поради тази причина се придвижвахме сравниелно бавно. Мисълта, че дори няма да се доближим до БАК днеска все повече узряваше в съзнанията ни. Малко след 17:00 ч. осъзнахме, че се движим от 6 часа и сме едва на половината път до билото. Височината беше около 2000 м., а нощта щеше да е при нас след около 30 минути.
За наш късмет се намирахме около последния горски участък в улея, преди да започнат безкрайните скални пасажи, затова се отбихме леко от “пътеката” ни нагоре и започнахме да търсим място за бивакуване. Както се казва – нощта ни свари. Беше адски безрасъдно да продължаваме в тъмното в подобен терен.
Отне ни около един час докато намерим сравнително равен участък, в койо да можем да си направим импровизиран бивак и да се опитаме да поспим. По стар обичай сготвихме многостепенно меню, пихме по няколко гълтока ракия и хайде в спалните чували ( тъй като нямахме шалтета, всеки си постла фолиото под чувала, а който нямаше фолио – мембраната). Предвидливо се осигурихме с по една лента и карабинер за по-големите камъни около нас…ненадейното среднощно търкаляне по склона надолу бе силно нежелано.
С известни условности мога да кажа, че спах добре, като се има предвид какви бяха условията. Утрото се разпука малко преди 07:00 ч. Последва сутрешен тоалет, бъракните яйца сготвени от Любо, а пък Иво приготви еспресото и денят някак тръгна по-комфортно.
Тъй като снощи се бяхме отбили от улея, сутрина ни започна с няколко рапела надолу докато се върнем по маршрута. Докато слизахме, успях да бутна един камък, който за зла участ се стовари точно върху Любо. За щастие нямаше сериозни щети, освен един ожулен лакет и коляно. Продължихме нагоре по улея, като планът от вчера си оставаше – стигане до БАК и слизане обратно до Кирилова поляна.
На височина от около 2100 м. се озовахме пред една отвесна скална стена, която бе висока няколко метра. Липсаваше възможности за изкатерване и осигуряване, чрез клеми/френдове, затова трябваше с клинове, или просто някой по-смел да го изкатери без осигуровка. Нито клинове ни се намираха, нито имаше толкова смел ентусиаст. Скалата пред нас, играеща естествена бариера по пътят ни нагоре, не изглеждаше да е повече от 5-та катеогрия, но така и не се престрашихме. Моралът ни беше паднал и улеят този път ни победи. Решихме да се връщаме към Кирилова поляна.
Слизането ни отне около 6 часа спускане, с десетки рапели. На две места попаднахме на заебан прусек с карабинер вързан около камък, които ни помогнаха в слизането и ни спестиха усилия да търсим подходящо място за рапел. ( така и така нямахме достатъчно въже за заебаване). Слизането можеше и да стане по-бързо, но 30 метровото въже ни ограничаваше в потенциалната височина, която можем да спуснем. Един път и въжето ни се омота, около една клонка, та трябваше да загубим около един час докато го отмотаем и си го вземем.
Точно на свечеряване, около 18:00 ч. вече бяхме при колата. Тъкмо тогава дойде и умората. Макар и на пръв поглед неуспешна мисията ни за изследване на улея имаше своя смисъл. Прецених, че към момента нямам достатъчно алпийски и карачески възможности да спусна зимата улея с борда, затова това начинание бе отсрочено някъде в неопределното бъдеще. Синият улей е вълнувашо преживяване и изисква алпийски умения за да бъде преминат ( както нагоре, така и надолу). Див е, красив е и е изпълнен с десетки водопади.