Повече от 5000 км, 5-ма приятели, 16 дни, 2 държави, 2 планини и един автомобил с много багаж.
Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан, някъде в Алпите…горе-долу в тази последователност ни се развиха идеите и плановете за тазгодишното пътуване. 2020 г. логично я изпуснахме поради коронавирус положението, затова за тази вече бяхме надъхани и бяхме решили, че ще пътуваме на всяка цена. Горните дестинации една по една отпадаха поради ограничителни им мерки срещу Ковид-19 и липсата на възможност изобщо да преминем техните граници. Накрая трябваше да избираме между Алпите и Грузия. Общото събрание на групата, съставена от мен, Маги, Любо, Никола и Веселка, взе решение за Грузия. Не след дълго се взе и решение да направим едно пътуване с автомобил, като съчетаем всичко хубаво на един класически роуд трип с много, много багаж и хубостите на грузинските и турските планини. Речено-стореное: планирахме относително внимателно 16-дневното ни пътуване, като си набелязахме два върха – връх Тетнулди в Кавказ и връх Верченик в Понтийските планини в Турция. Останалото време беше отделено за път и малко културен туризъм ( в нашия случай се превърна в трапезен туризъм).
Ден 1 ( 23.07.2021 г.):
Всички трябваше да свършат работните си ангажименти сравнително рано, за да тръгнем, но по стара наша традиция се изнизахме тъкмо в края на работния ден от София посока Истанбул. Трябваше да стигнем максимално далеч днес и да нощуваме. И така, някъде след Истанбул, в град Сакария около 03:00 ч. през нощта, успяхме да намерим относително читав хотел ( с покрив и стени, като цяло нямахме високи критерии), в който да отпочинем малко. Набързо се съгласихме на цената от 20 лева на човек, с уговорката, че един от нас ще спи на земята, за да вземем две двойни стаи. И да, разбира се, човекът, който спа на земята, се наспа най-добре от всички ни….
Ден 2 ( 24.07.2021 г.):
Явно е практика, но в голяма част от турските хотели има включена закуска към нощувката. Не че закуската е нещо впечетляващо (основно домати, маслини, краставици и пържени картофи), но все пак е нещо. Борбата за нормално кафе започна от този ден и приключи чак като видяхме табелата за България на връщане. За днес имахме да преодолеем над 1000 км, затова не се бавихме излишно. Скоро, след като тръгнахме, магистралата свърши и се качихме на чудесен двулентов път, който трябваше да мине покрай цялото турско черноморие. Вече един път бях минавал този път през 2013 г., но не помних почти нищо от там. Имаше си причина за тази липса на спомени…просто няма какво интересно да си спомни човек. Крайбрежието им е почти еднакво, като се редуват големи урбанизирани площи и не разбираш кога напускаш единия град и кога влизаш в другия. Плажовете са истински кът, а по-голямата част от крайбрежието им е осеяно с големи камъни. В края на деня се опитахме да разпънем и палатки на един плаж, но без особени затруднения се отказахме от тази си идея, поради близостта на плажа с основния път и шума, който вдигаха преминаващите коли. Малко след полунощ вече бяхме в издирване на хотел и спахме малко след град Ризе в нещо като център за следдипломна квалификация. Разбира се, в тази част на Турция е истинско чудо да се намери човек, рабиращ дори и базов английски, затова разговорите протичаха посредством жестомимични знаци. Но дори и тази липса на адекватна комуниакция не ни лиши от удоволствието да се спазарим за нощувките от първоначално поисканите 750 турски лири на човек ( 30 лева) на 500 лири на човек, като си разменяхме едно листче с рецепциониста, на което всеки пишеше своето предложение за нощувка.
Ден 3 ( 25.07.2021 г.).
Днес уж трябваше да е спокоен ден и да имаме цялото време на света, за да стигнем до Грузия и по-конкретно град Местия в сърцето на Кавказ. До граничния пункт с Грузия ни оставаха около 30-тина километра и после още около 450 км до Местия. Макар и да знаехме, че пътят до Местия е доста бавен, а и като цяло придвижването в Грузия, сутринта, на тръгване от хотела, нямаше и помен от бързане. Но, както се казва….изненадите предстояха. Разбира се, не си бяхме направили задължителната онлайн регистрация за влизане в Грузия, затова на турско-грузинското ГКПП един турски граничар, бе така добър да ни сподели малко интернет, за да си я направим. Дотук всичко добре – тази граница се минава пеш от пасажерите, затова Никола остана в колата, за да я придвижи през границата. И когато Грузия буквално беше на 1 крачка разстояние от нас…се оказа, че ни трябва отрицателен PCR тест, за да влезем в границата. Предварителната информация, която имахме и от посолството на Грузия в София, се отнасяше само за пристигащи в страната със самолет…както се казва – дребният шрифт трябва да се чете. Не ни помогна по никакъв начин и яростното размятане на сертификатите за ваксинация…грузинският митничар беше непреклонен – PCR. След този обрат бях с доста нисък морал, от което се възползва един грузински схемаджия, който ме улесни и минах медицинския преглед на сертификата за ваксинация при обратното влизане в Турция 10 минути по-бързо от другите, срещу 20 лари или казано иначе – 10 лева. По принцип съм внимателен с непознати хора, които изгарят от желание да ти направят услуга, но този път не съобразих…Та, след кратка сбирка и разбор на ситуацията, намерихме клиника в град Хопа, на 30-тина км от границата, в която можехме да си направим PCR тестове, които да бъдат готови в следващите 5 часа. След немного дълго лутане намерихме клиниката, платихме си (35 лева за бърз PCR тест) и отидохме да издирваме адекватна закуска и най-вече място с кафе. Адекватната закуска я намерихме, но адекватното кафе, различно от инстантното беше мираж. Всеки път се учудвам от пословичната липса на нормално кафе в този край на света…Следващите няколко часа минахме в безцелно мотане, в което трябваше да изчакаме да станат готови тестовете. Ядене, разходка, ядене… И така, малко след 17:00 ч., тестовете бяха готови, взехме ги и отпрашихме към границата и следващия голям град в Грузия – Батуми. Минахме границата сравнително бързо. Осъзнавахме, че ни чака тежък път до Местия и ще стигнем по никое време в града, но нямахме избор. И започна едно каране в Грузия – крави по пътя, безразсъдно шофиране от страна на грузинските шофьори и едни безкрайни завои. Последните 130 км към Местия се взимат за около 3 часа стегнато шофиране….всички завои на света са събрани в този участък от 130 км. Разбира се, добитъкът, който се моташе в тъмното по пътното платно, също не помагаше особено много. Първата по-сериозна разлика, която усетихме веднага след като преминахме границата между Турция и Грузия, беше осезаемата разлика в нивото на владеене на английски от страна на грузинците. Комуникацията и ориентацията станаха една идея по-лесни и достъпни, макар и да се опитвахме да използваме и руски…
Отделно от всичко, знаехме, че следващите 2 дни прогнозата за района на Местия е лоша и ще има буря и дъжд почти през цялото време. Поради тази причина решихме, че и тези дни ще ги прекараме в Местия в разглеждане на забележителностите и аклиматизация. В размисли, размишления и копнежи за върховете в Кавказ стигнахме около 01:00 ч. в Местия. Бяхме си запазили нощувки в Mestia Guest House, което се оказа добро попадение и препоръчвам както за кратки нощувки, така и за по-дълъг престой.
Ден 4-ти: (26.07.2021 г.):
Най-сетне имахме ден, в който можехме да се наспим. И още по-хубавата новина беше, че днешния ден нямаше да го прекараме в колата в път. С Любо и Маги се разходихме в Местия в търсене на нормално кафе и закуска. Както можете да прочетете в Уикипедия, Местия е селище от градски тип. На мен много ми заприлича на Банско, но без всички ненужни постройки. Бе успяло да запази своя чар, скътано в сърцето на Кавказ. Очевидно градчето, освен като отправна точка за много ски приключения през зимата, бе успяло да развие и летния си туризъм, тъй като беше изходен пункт за голяма част от върховете извисяващи се над него, в това число и емблематичния Ушба. Бих казал, че Местия е развит туристически град, като до него има лесен достъп от Кутаиси с маршрутки и автобуси, които бяха през няколко часа всеки ден. А щом стигнете веднъж до Местия, местните на драго сърце биха ви откарали навсякъде, където може да се стигне с автомобил, срещу определената сума пари. Има магазини за екипировка и ако сте стигнали до тук със самолет, със сигурност ще си намерите и газ за котлончетата. След кратката ни разходка решихме да акостираме в единственото отворено място, което се оказа в непосредствена близост до квартирата ни. Доволни, че най-накрая сме си намерили нормално еспресо и закуска, се отправихме към Никола и Веси, за да обсъдим днешния план. Искахме да натрупаме добра денивелация и да излезем на височина над 3000 м. За целта, около нас имаше достатъчно опции, но тъй като вече денят напредваше, трябваше да е нещо близко до нас. След известни дискусии се спряхме да предложения от Любо вариант с преход до връх Лакралдаш ( 3375 м.). До изходния пункт към върха се стига лесно с кола и се намира на около 5 минути след летището в Местия (да, има и малко летище, което предполагам, че се ползва за хели ски зимата). Пътеката първоначално тръгва доста добре и е маркирана с боя и малки пирамидки. Общо взето , така е до половината път към върха. За останалата половина трябва да се преборите с големия наклон и липсата на адекватна пътека – доста изморително, защото често склонът е около 40-градусов, пък и поради липсата на пътека глезените се кривят доста, което съответно прави така, че ставите да се обаждат.
Колкото и да ни се искаше да се качим до върха, около 17:00 ч., на височина от 3200 м., решихме да се върнем, защото знаехме, че скоро наближава буря и не изгаряхме от желание да сме в планината точно тогава. Все пак целта за деня беше постигната и излезнахме над 3000 м., като всички се чувствахме добре. Обнадеждени, с бодра крачка, започнахме да слизаме към колата, където вече ни чакаха Никола и Веси, които бяха решили да се откажат малко по-рано. И така, 8 часов преход, около 11 км и 1600 м. набрана денивелация. Добра тренировка и първи стъпки в Кавказ. Точно, когато си намерихме място за вечеря в Местия, още потни и мръсни от деня, започна да духа доста силен вятър и да се появяват гръмотевици в далечината. Очаквахме да има буря, затова не се изненадахме. Но не очаквахме да има подобна буря…За по-малко от 20 минути настъпи един своеобразен Содом и Гомор…чистачките на колите не смогваха, вятърът вдигаше всичко нетрайно закрепено към земята, а дъждът упорито валеше хоризонтално…Ние, от своя страна, бяхме превъзбудени, тъй като по план трябваше да сме някъде високо в планината, като за сметка на това удобно седяхме в едно малко ресторанче, пиехме домашно грузинско вино и ядяхме шашлици…. Да, имайте предвид, че кориандърът, като подправка, е силно вкоренен в грузинската гастрономическа традиция…ако не сте свикнали с него, или не го харесвате, питайте предварително, дали в поръчаното от вас има кориандър, защото местните го смятат за нещо нормално. За толкова нормално, че го слагат дори и на домашното си вино…както се казва, язък за хубавото вино.
Ден 5-ти ( 27.07.2021):
Развихрилата се буря през нощта бе толкова силна, че няколко пъти успя да ме събуди с чутовните си гръмотевици…а аз трудно се будя от подобно шумове (проспивал съм земетресения). Тъй като денят не беше обещаваш за каквито и да е активности на открито, отново бе използван за наспиване и разточителна закуска. Маги, която беше поела ангажимент за изготвяне на културната програма в Грузия, предложи да отидем до съседното населено място – Ушгули. То бе известно със запазения си автентичен вид и каменните си кули. Намираше се на около 40 км от Местия, което означаваше над 1 час шофиране в посока, заради безкрайно криволичещия път. Още след първите няколко километра стана ясно, че от снощната буря има сериозни последствия. На излизане от Местия имаше вече задръстване, което чакаше едно малко багерче да изчисти пътя от придошлата река, която го беше заляла с камъни. След кратък престой на опашката продължихме по пътя си.
Уви, 20-тина минути по-късно видяхме, че пътят за Ушгули е тотално блокиран, поради паднал електрически стълб върху пътя. Естествено, вече се работеше по неговото отстраняване, но със сигурност щеше да отнеме немалко време, докато пътят е отново годен за автомобили. Върнахме се в Местия. Бяхме си наумили да гледаме филм в местния импровизиран киносалон. Разбира се, даваха един филм, няколко пъти през деня, всеки ден. Преди да отидем на следобедната прожекция, направихме един обилен обяд, тъй като бяхме любопитни да пробваме всички непознати неща в менюто. Докато разговаряхме със сервитьора ни, той ни сподели, че всяка година по това време има страховити бурии в Местия и всяка година има доста големи опустошения от нея. Е, само да знаехме малко по-рано за тази цикличност…. Както и да е, бях малко скептичен за филма, но поради липса на други интересни занимания, все пак отидох с другите. Филмът се казваше „Деде“ и бе уникален сам по себе си, защото бе изцяло на свански език, който е местният език в цялата долина, в която бяхме.
На свански „Деде“ означава „майка“, което ни беше разказано от самата режиьорка на филма, с която имаше среща след края на прожекцията. Филмът разкава историята на нейната баба, но пресъздадена през 90-те години на 20-ти век. Леко засрамен, трябва да си призная, че филмът беше добър и интересен, като остави немалко неща за размисъл, си тръгнах доволен от прожекцията. След края на филма напазарувахме всичко нужно за идните дни и се отправихме към хотела ни, за да се отдадем на това тъй любимо занимание – разпределяне и оправяне на багаж. За незапознатите, това е един дълъг и муден процес, при който всеки изсипва всичко, което има, на земята, започва едно редене и разбиране кой какво ще вземе от алпийския инвентар, докато накрая не се окаже с препълнена раница, която на пръв поглед е невъзможно тежка, но въпреки това винаги намираш място да сложиш още нещо (в повечето пъти шоколад или нещо друго, можещо да те подкрепи морално в тежък момент).
Ден 6-ти ( 28.07.2021 г.):
Този път ранното ставане не беше проблем, вълнувах се. Винаги се вълнувам преди непосредственото тръгване към планината, защото именно тук и започва напълно непознатото. Започваше това, за което бяхме дошли – да видим дали и как планината би ни допуснала до себе си. Нямаше да нахалстваме, разбира се 🙂
Отне ни около 1:30 ч да стигнем от Местия до изходния пункт на 2650 м в курорта, носещ и името на върха – Тетнулди ( тук е момента да спомена, че има и алтернативен път до Лагер 2 на 3700 м., който тръгва от последната станция на лифта и траверсира планината, като се излиза на ледника и се ходи по него. За този подход ще са ви нужни въже и котки, защото страничния наклон не е малък. Като цяло това е по-прекият и бърз път до лагер 2, дали е по-безопасен – не знам). Все още беше рано сутринта и всичко около нас беше в мъгла, затова имаше кратка неразбория с намирането на пътеката, но не след дълго вече бяхме на нея и смело поехме по пътеката. Първите 5 км от нея се ходят сравнително бързо, като пътеката минава през безкрайно зелени и тучни ливади. Около нас чат-пат мяракхме по някое и друго стадо коне, но това беше единственият признак на друг живот наоколо. Лагер 1 се намира на 2900 м и е на по-малко от 2 часа ходене от изходния ни пункт. Бяхме решили да го пропуснем и направо да се качим на един от следващите лагери, който се намираше на височина от 3515 м. След като достигнахме кота 3000 м., пейзажът рязко се промени и тучните ливади бяха заместени от огромни канари, покрай които преминаваше пътеката ни. А тя бе добре маркирана със скални пирамиди, та ориентацията вървеше добре и безпроблемно. Тези канари бяха в следващите 2 км. За наша радост те бяха стабилни, макар и на моменти да трябваше да се правят леки подскоци, за да стигнем следващия камък. Не след дълго стигнахме един от междинните лагери – „Гнездото на Амарантов“ на 3382 м. Междувременно, времето се беше смръчкало и прехвърчаше суграшица, а ние бяхме сложили дъждобраните, за да запазим багажа сух. Изкачвайки се към „Гнездото на Амарантов“, видяхме двама човека, които се спускаха от горе. Не бяха особено словохотливи, но все пак успяхме да разбрем, че са дошли тук за аклиматизация, а истинската им цел връх Ушба…коремът ми се стегна само при мисълта за стената на Ушба и нейната трудност…
Стигнахме сравнително сухи височината от 3382 м., лагерът се намираше точно на премката и беше добре устроен, като предоставяше завет на своите гости. Имахме още съвсем малко до крайната ни точка за деня – около 200 метра денивелация да изкачим. Въодушевени от това, че се движим добре и от факта, че слънцето изгря, изпуснахме за момент маркировката (скалните пирамиди) и се озовахме в началото на една пряспа вечен сняг. Понеже пътят назад, бил и той 100 метра, винаги е последна опция, продължихме нагоре. В същия момент, опитвайки се да откатери един лек каменен пасаж, Любо откърти парче камък, който сряза надълбоко палеца му. Явно беше засегнал нещо кръвонаситено, защото шурна немалко кръв и снегът бързо си промени цвета от мръсно черно на мораво червено.
Успяхме да направим един кръвоспиращ компрес и решихме да се върнем на пътеката. След около 1 час вече бяхме на желания лагер, на височина от 3515 м. Разпънахме палатките и се заловихме да топим сняг, защото наоколо само се чуваше да тече вода, но не се и виждаше. Слънцето все още беше високо в небето и след като постопихме вода се настанихме удобно на припек. Уви, аз не можах да се насладя дълго на тази заслужена почивка, тъй като усетих рязко цялостно отпадане, което ме подтикна да се прибера в палатката, къде изкарах следващите 16 часа. Те бяха изпълнени от интересни преживявания, в това число и няколко пъти повърнах, като по този начин успях да се дехидратирам качествено. Останалите от групата бяха доста съпричастни с моята участ, като през определени от интервали от време Маги идваше до палатката и се опитваше да ме насили да ям или да пия нещо. Колкото и да не исках, знаех, че трябва да го правя, защото утрешния ден зависеше от това да съм здрав и да мога да си нося багажа нагоре. Причините за това неразположение си останаха загадка – или беше от луканката, която ядох на обяд, или от височината (която не беше много в крайна сметка) или някакъв вид преумора. Както и да е – станалото-станало, сега трябваше да се взема в ръце и да се наспя качествено, защото в тези момент сънят е единственото, което може да помогне и да те излекува.
Ден 7-ми ( 29.07.2021):
След непробудния, почти 16-часов сън, за моя радост, а и на останалите, се събудих като нов – пълен с енергия и без помен от вчерашното неразположение. Планът за днес бе да стигнем до височина от 4300 м и да разпънем лагера там. Знаехме, че това е в снежната част на върха и е малко преди него. Все пак, след известно дискутираме, стигнахме до решението, че е по-добре в деня на атаката да имаме повече време и да спим на по-голяма височина. Около 09:00 ч. вече бяхме на път, към лагер 2 на 3700 м. Маршрутът ни минаваше по стръмен сипей нагоре, като има няколко варианта да се премине. Малко преди да достигнем лагера, срещнахме двама руски алпинисти, които бяха успели да качат върха през вчерашния ден и тази сутрин и вече слизаха надолу. И тук, според мен, дойде най-важният момент от нашата малка експедиция – двамата руснаци ни разказаха колко опасен и труден е върхът и че им е отнело 15 часа да го качат и да слязат до лагер 2. Аз лично се смутих доста от тези думи, защото хората изглеждаха доста добре подготвени и по-думите и очите им изглеждаше, че наистина са били уплашени нагоре. Завършиха краткия си разказ с думите: „очень опасно, очень опасно!“, което разбира се не ни вдъхна повече кураж, а точно обратното. Към 10:30 ч. вече бяхме стигнали Лагер 2 и височината от 3700 м. Лагерът изглеждаше пуст, с изключение на една литовска група от 3-ма алпинист, които си оправяха лагера и се подготвяха да слизат надолу. Те също бяха доста словоохотливи. За мое огромно съжаление, повториха и потретиха впечетленията на двамата руски алпинисти от сутринта, че върхът е много опасен и те не са могли да го качат, защото са се уплашили и са стигнали до 4500 м. Изглеждаха като хора, които имат опит. В такива моменти, вътрешната ти несигурност експоненциално се разраства в цялото ти същество и остава да виси в пространството само един въпрос: „ЗАЩО СЪМ ТУК?“. Вярвам и смятам, че върхът нямаше да го видим така, както го видяхме и усетихме следващите дни, ако не бяха тези две срещи – с руснаци и литовци, и техните разкази затова, колко е опасен върхът. Не знам и не мога да кажа дали техните думи ни предпазиха от нещо или ни попречиха за нещо. Мога да кажа само, че когато си несигурен в собствените си умения и най-малкото съмнение може да те накара да преосмислиш идеята си. Наистина, отивайки на подобен връх човек трябва да е уверен в уменията, да е добре подготвен теоретично за върха и да разбира напълно къде отива и какви са опасностите. Оценявам като своя собствена грешка недостатъчното проучване на върха, лекото му подценяване и недобрата ми катерачна форма към този момент и най-вече – липсата на увереност в работата с инвентар.
Литовците ни разубедиха да спим на горния лагер на 4300 м., защото било доста сурово и неприветливо и ни посъветваха да спим в Лагер 2 на 3700 м. Послушахме ги, оставихме си багажа, разпънахме палатките и потеглихме нагоре по ледника, който започваше точно от лагера, за да разгледаме терена за утрешния ден. Идеята беше да се качим на височина от 4000 м за аклиматизация. В началото си пътеката траверсираше целия ледник, но имаше и цепки в ледника, затова ходехме на френска свръзка 5-мата. След около 35-40 минути стигнахме до първото по-предизвикателно нещо – една 70 метрова снежна стена, като на места наклонът беше повече от 60 градусов. За наш късмет, най-стръмните участъци бяха и заледени, което изискваше прецизно и сигурно стъпване. Минахме относително бавно този участък, като след него пътеката ставаше равна, но все пак минаваше през няколко огромни ледени цепки. Стигнахме плануваната височина от 4000 м., хапнахме и решихме да се връщаме надолу. По пътя искахме да се упражним в поставянето на ледени цеви в снега, защото никой от нас не беше поставял до този момент, а знаехме че за утрешната атака към върха ще са ни нужни. Упражнихме се и в поставянето на ледените котви, като всичко мина повече от добре. Въпреки това оставаше едно смътно усещане за несигурност в новите ни „джаджи“, от които зависеше животът ни. Ще го кажа така – колко бихте били сигурни в това, да поверите живота си на нещо, което сте се научили как работи преди по-малко от 12 часа?!
На връщане към лагера решихме да откатерваме стръмната стена, като го правихме, осигурени през 10-тина метра на ледените клинове. Ставаше бавно, но сигурно. За утрешното слизане обсъдихме вариант да бъде на рапел, за да спестим време (но се оказа по-бавно). Следобеда бяхме вече в палатките. Седнахме и обсъдихме плана за утре. Настроението беше повече от тягостно, тъй като всички се бяхме стреснали от разказите на руснаци и литовци, а и отделно от това си бяхме повишили тон през деня поради една или друга причина. Отделно от всичко, всеки чувстваше леката несигурност преди утре, което допълнително нагнетяваше положението. Стигна се до момент, в който обсъждахме варианта дали изобщо да тръгнем нагоре към върха. Югозападният ръб към Тетнулди, по който минаваше и нашия маршрут, представлява мискиран ръб от сняг, лед и камъни. На места е широк не повече от 1.5 м. Много ясно го виждахме от лагера и осъзнавахме опасностите, които криеше за всеки дръзнал да мине по него. Предупрежденията на двете групи от сутринта, че ръбът е опасен, кънтяха в главите на всеки от нас. Висяха като Дамоклиев меч в съзнанията ни.
Същевременно, Маги реши, че няма да идва утре с нас и ще ни чака в лагера. Оставихме й едната радиостанция и се разбрахме да се обаждаме на всеки кръгъл час.