Деян Милчев и Вихра Иванова
Проект: изкачване на връх Пиц Бадиле, 3308м.
Стипендия: 1000 лева

Разбрахме за стипендията на СПК от приятели. Бързо ни стана ясно, че нещо такова е точно за нас. Тя беше повод да отидем в чужбина и да изкатерим нещо яко заедно. Трудно е обаче да си “харесаш” стена, особено, когато нямаш никакъв опит с по-големите стени в Алпите. Тук се притече на помощ Станислав Атанасов, който ни предложи да отидем на пиц Бадиле и така идеята беше родена.

Кандидатствахме за стипендията, Вие пък взехте, че ни одобрихте. И така, по-бързо от очакваното време да потеглим дойде. Остана за последно да отидем на Мальовица, където да потренираме. Отидохме на Ушите, изкатерихме плочите там, които се оказаха дори по-трудни от тези за, които отивахме в Швейцария. Разбрахме се да тръгнем в 5:00, то пък накрая стана 6:30. Нищо, час и половина закъснение не е толкова много. Аз (Деян), нямах книжка, затова и Вихра, беше с тежката задача да кара през цялото време, всичките 1500 километра в посока.

Някога вечерта бяхме в Италия, решихме, че е време да починем, преспахме в колата и сутринта – отново на път. Някъде към 13:00 стигнахме и до паркинга, който е изходна точка за хижата сас Фюра. Вихра – изморена, легна да дремне, докато аз оправих багажа. Разбрахме, че кратката, пътека за хижата била затворена, затова вместо 2 часа, вървиш 6, а ние с нашите тежки раници с палатка и храна… Хич не ни се ходеше. От някъде се появиха някакви австрийци, които очевидно имаха същите планове като нас, попитах ги къде е “затворената” кратка пътека, те обаче не поискаха да ни кажат и така… 6 часа по-късно бяхме на хижата, напълнихме вода, а хижарката не беше особено доволна, че ние не искаме да пием кафе за 5 евро. Качихме се по-нависоко от хижата, за да спим под звездите, дори не се наложи да опънем палатката, беше топло и приятно и ние се опънахме на една равна плоча. Хапнахме, навихме алармите за 4:30 и легнахме да спим. Странно беше, че поне аз не бях нервен, някак си знаех, че ще се оправим. Сутринта покрай нас започнаха да светят с челниците и разбрахме, че е време да ставаме. Закусихме набързо, нарамихме раниците и тръгнахме нагоре. Тъкмо стигнахме под стената и.. Чуваме българска реч. Приятели от Пловдив. Те дори ни показаха началото на маршрутът ни – another day in paradise. За съжаление, те се бяха забавили, защото вече беше 7:30 и решиха, че няма да тръгват нагоре по стената. Ние обаче знаехме, че ще сме бързи и тръгнахме. Така и се получи, на един дъх се изкатерихме до средата, а след това започна и обратното броене. Болтовете бяха много на рядко. Често се случваше да се включиш в единият болт и да не виждаш къде е следващият, но просто трябва да се довериш, че е там някъде. С ориентацията на качване нямахме проблеми и някъде към 14, часа бяхме горе на ръба. Мислехме си супер, имаме още много време да слезем. Започнахме да пускаме рапели по ръба, първите 3-4 от тях бяха супер и аз се успокоих, че все пак ще слезем. Бях притеснен, защото знаех, че доста хора са се губили по ръба. Точно в този момент обаче… Не можем да намерим следващата площадка. Търсим, търсим, пускам се от едната страна, после Вихра от другат и не можем да намерим следващата рапелна площадка. И така 3 часа. По едно време тя извика: “Део, Део, тук е, тук е”, аз се успокоих и си казах, хайде да се махаме от тук. Пуснахме още няколко рапела, които хич не бяха приятни, въжето се заплиташе, бавехме се, докато търсим площадките и за капак: закачи ни се въжето. Още един рапел оставаше само, но вече се беше стъмнило и решихме, че по-добрият вариант е да преспим и да откачим въжето на следващият ден. Добре, че беше топло, имахме и едно фолио, с което се завихме. Дремнахме, аз дори спах, на сутринта изпихме последните глътки вода, които си бяхме оставили, за да си “измием зъбите” и продължихме надолу. В крайна сметка, беше добре, че преспахме, защото не съм сигурен, че щяхме да се ориентираме в тъмното. Изморени стигнахме до лагерът ни, легнахме на шалтетата, полежахме няколко часа. Чудехме се какво да правим с другият маршрут, който искахме да изкатерим – Касин, но за съжаление прогнозата за времето беше лоша и решихме, че е по-добре да слезем от планината. След това отидохме до долината Вал ди Мелло, където изкатерихме две от супер класиките им – Кундалини и Луна нашенте. И двете бяха изключително красиви, дори по-красиви, от плочите на Бадиле, които бяха по-скоро еднообразни. Прогнозата ни изгони и от там. Затова отидохме в Арко, покатерихме един ден там, след това в Хърватия, където пак катерихме. Така времето ни бързо изтече. Прибрахме се, аз имах да уча за лятна сесия, а Вихра отиде на Тюленово. И така все по-често започваме да се замисляме, кое ще е следващото ни подобно приключение.

Към 2 следобед тръгваме от паркинга над алпийско селце Бондо нагоре с тежките раници, за да се убедим за пореден път, че ходенето е далеч по-изморително от катеренето.
Новата пътека за хижата Саск Фюра е доста по-дълга и заобиколна, но долината, през която се върви, е наистина впечатляваща. Прекосяват се рекички от топящите се ледници и полянки с красиви планински цветя. След като се изкачиш над горския пояс пред теб се изпречват гранитните стени на Алпите. Пиц Бадиле беше обгърнат почти през цялото време в мъгла.
Сутринта беше ясна и докато се изкачваме нагоре към гранитния масив, още преди да сме стигнали северния ръб, първите лъчи на слънцето вече огряваха североизточната стена на Пиц Бадиле.
Североизточната стена на Пиц Бадиле. Нашият маршрут „Another day in paradise“ е дълъг 14 въжета и представлява безкрайно катерене по доста еднообразни гранитни плочи. Стената се води една от 6-те исторически северни стени на Алпите, но нас слънцето ни грееше през цялото време и водата ни свършваше бързо.
Гледката надолу беше впечатляваща – топящи се ледници и много много късове гранит. Периодично докато се катерим чувахме грохота на нещо, което се срутва от съседните масиви или как някой бута камъни от ръба и съседния маршрут на Касин.
Към 2 часа на обяд вече бяхме горе. За жалост нашият маршрут не стигаше баш горе на върха, а се пресичаше със северния ръб (беше само 600м). Тук, докато се наслаждавахме на гледката, хапнахме и обсъдихме как да слезем. Първоначалният ни план беше да пускаме рапели по тура, но тъй като последните две въжета бяха зигзагообразни рапатаци, не бяхме открили последните площадки. Затова решихме да слизаме направо по ръба.
Гледката отгоре към съседните върхове беше предимно сива, но доста грандиозна.
Рапелирането надолу по ръба беше като игра на криеница. Често намирахме следващата площадка след няколко часа търсене, а понякога изобщо не я намирахме и пускахме рапели от няколко обединени ръждясали клина. Хем беше забавно, хем и малко отчайващо. Накрая почти бяхме стигнали спасителната премка, откъдето сутринта бяхме откатерили до началото на тура ни, и въжето ни реши да се заклещи в една цепнатина окончателно. Тъй като вече се стъмваше, решихме да го зарежем за сутринта и си подарихме една нощ на високо, пък и поне да има какво да разказваме после.
Прекрасната площадка на северния ръб на Пиц Бадиле, на която бивакувахме, с каски за възглавници и термо фолио за одеалце. Нощта беше топла, само от време на време се събуждахме от звука на срутващи се скали, някъде на масивите около нас.
Двата маршрута, които изкатерихме в долината Вал ди Мело –„Кундалини“ 6а+ и „Луна нашенте“6b, бяха едни от най-големите им класики, изцяло трад, много красиви линии, по изчисти форми. Понякога катериш цяло въже само по една единствена цепнатина или траверсираш под гигантски таван. И през цялото време зад гърба ти е долината с реката и кравичките със звънчета, а в дъното и се виждат алпийски върхове. Естествено изложението и двата тура беше южно, така че отново дехидратацията и пърженето в собствен сос бяха неизбежни.
Стипендия СПК