Преминаване на GR20 в Корсика за 10 дена
GR20 е емоция, която трябва да се преживее. Но този текст няма за цел да описва чувствата, които маршрутът оставя след себе си – това всеки трябва да изпита сам. Вместо това ще се опитам да събера на едно място възможно най-много практическа информация, която би ми била полезна, ако аз самият се подготвях за първото си преминаване на GR20.
Преди да започна с отделните етапи, ето няколко важни неща, които е добре да знаете още преди да тръгнете:
- Маршрутът е дълъг около 180 км, с приблизително 15 000 м положителна и 15 000 м отрицателна денивелация. Това означава среден наклон от около 9% по цялото трасе. Равните участъци са истинска рядкост.
- GR20 е разделен на 16 етапа. Те могат да се слеят по различни начини, ако разполагате с по-малко време. Въпреки това препоръчвам да не бързате. Това не е състезание, а преживяване. Ако можете да си позволите повече дни – направете го.
- Резервациите за хижите обикновено отварят през януари или февруари. Около всяка хижа има и приблизително 30 палатки, които също подлежат на предварителна резервация. Местата за целия сезон се запълват сравнително бързо, затова не отлагайте.
- Лично аз силно препоръчвам нощувките в палатките. В хижите се спи в общи помещения с по 12–14 души и почти винаги се намира някой, който хърка. Палатките разполагат с надуваеми шалтета и според мен осигуряват значително по-спокоен сън.
- Почти всяка хижа разполага с кухненски кът с газови котлони и посуда, където можете да си приготвите храна. Единственото изключение, което срещнахме, беше Refuge de Croce. Обикновено има достатъчно топла храна в хижите за всички, но ако пристигнете след 18:00 вече може и да е свършила. В хижите има всякакви провизии, с които може все пак да се нахраните.
- Във всички хижи има душове, а в повечето – и топла вода.
- Раницата е добре да тежи не повече от 10–12 кг. Всеки излишен килограм ще го усещате по няколко часа на ден.
- Водата е жизненоважна. Зареждайте при всяка възможност и се старайте винаги да носите поне 2 литра със себе си.
- По маршрута тренира Френският чуждестранен легион. Ние също ги срещнахме.
Пътуването до Calenzana – началото на GR20
Самото пътуване до Calenzana е може би първото изпитание по маршрута. То е сравнително дълго и неудобно, като почти винаги включва поне три различни вида транспорт.
Ние летяхме до Болоня, след което се придвижихме с влак до Тоскана, с автомобил до Ливорно и оттам с ферибот до Бастия.
Фериботът отплава рано сутринта – около 08:00 ч. Препоръчвам да сте на пристанището поне час по-рано, за да си спестите излишно напрежение.
След пристигането ни в Бастия разполагахме с около пет часа свободно време, които използвахме за разходка из града, преди да се качим на теснолинейката за Калви. Билети се купуват единствено на място – предварителна онлайн продажба няма. Пътуването продължава около три часа и само по себе си си заслужава заради красивите гледки.
Влакът пристига в Калви малко след 20:00 ч., което означава, че автобус до Calenzana вече няма. Последният тръгва около 18:00 ч., така че остават две възможности – стоп или такси.
Разстоянието е едва 13 км, но таксиметровите шофьори спокойно ще ви поискат около 50 евро.
Първоначално имахме резервация за нощувка в друго населено място – грешка, която бързо осъзнахме. За наш късмет успяхме да стигнем до къмпинга в Calenzana десетина минути преди рецепцията да затвори, а освен това имаше и свободни места.
Ако нощувате преди старта на маршрута, бих препоръчал именно къмпинга или Airbnb. Хотели и хостели практически няма.
Ден 1: Calenzana – Refuge de Carrozu – 20 км | +2400 м | -1660 м
Още в първия ден решихме да слеем два стандартни етапа в един. На картата това изглеждаше напълно постижимо. На терен – не чак толкова.
Първата част от прехода, от Calenzana до Refuge Ortu di Piobbu, е приятна. Пътеката преминава предимно през гора, по широки и сравнително удобни терени. След кратка почивка и дрямка край хижата продължихме към Refuge de Carrozu.
Именно тук започва истинското изпитание.
По груби сметки вече бяхме изминали половината километри и около половината денивелация за деня. Това, което картата не показваше, бе трудността на маршрута. Следват далеч по-технични участъци, неприятни слизания и терен, който лесно може да ви изненада, ако го подцените. Аз го подцених.
След близо дванадесет часа ходене стигнахме в Refuge de Carrozu около 19:00 ч.
Заслонът всъщност представлява отлично организирана хижа и, както почти всички по северната част на маршрута, беше препълнена. Поради ограничените възможности за нощуване в първите дни резервациите тук се изчерпват още през февруари.
Вечерите в хижите постепенно започват да придобиват свой собствен ритъм. Огромни и засищащи порции вечеря срещу около 25 евро, хора от цял свят, които разказват за деня си, и онова приятно усещане, че всички сте еднакво уморени.
Ние носехме със себе си няколко пакета лиофилизирана храна и още първата вечер разбрахме, че това е едно от най-добрите решения за целия маршрут. Ако искате да намалите разходите си, спокойно можете да разчитате на подобна храна през почти цялото време.
Още в края на първия ден научихме и първия си важен урок.
Тръгване след 07:00 ч. е прекалено късно, особено ако правите маршрута за по-малко от 16 дни. Това означава да вървите през най-силната жега, да пристигнете късно в следващата хижа и да нямате време нито да си починете истински, нито да изперете дрехите си, нито да се запознаете с хората, с които така или иначе ще се засичате през следващите дни по маршрута.
Ден 2: Refuge de Carrozu – Refuge Ascu Stagnu – 8 км | +900 м | -800 м
След нощувка в общо помещение с още десетина души бързо разбрахме, че спането след 05:00 ч. е почти невъзможно. Някой винаги става по-рано, а щом един започне да събира багажа си, след минути всички вече са будни.
Решихме да закусим в хижата. Срещу 10 евро получихме няколко сухара, варено яйце, мармалад и инстантно кафе. Не беше впечатляващо, но вършеше работа.
За втори пореден ден тръгнахме малко след 07:00 ч. Това отново се оказа грешка.
Днешният маршрут преминаваше през най-високата точка на GR20 – Pointe des Éboulis (около 2600 м), а следобедните гръмотевични бури през юни са нещо напълно нормално. Колкото по-късно се движите по високите части на планината, толкова по-голям е шансът времето да ви изненада.
Малко след тръгването от Carrozu се стига до един от символите на GR20 – висящия мост над река Spasimata. Почти всеки спира тук за снимка и с право.
След него започват първите по-сериозни технични участъци. На няколко места маршрутът е обезопасен с метални вериги, които улесняват преминаването, но въпреки това теренът изисква концентрация.
Истинското изпитание обаче идва при слизането към Ascu.
Стръмен наклон, огромни камъни и бавно придвижване. На подобен терен средната скорост спокойно пада до около километър в час, дори ако сте в добра физическа форма.
Ако трябва да дам един съвет след първите дни на GR20, той би бил следният:
Не се страхувайте от изкачванията. Страхувайте се от слизанията. Именно те натоварват най-много краката и коленете.
До Ascu стигнахме за 4ч.15мин.
Направихме си по-дълга почивка с кафе и кола, след което поехме към първоначалната ни цел за деня – Refuge de Tighjettu, на още около шест–седем часа път.
Оказа се, че този ден просто не беше нашият.
Около час след тръгването небето потъмня, а над цялата долина се разрази типична лятна буря. Нямаше смисъл да рискуваме и взехме единственото разумно решение – обърнахме обратно към Ascu, както направиха и други туристи преди нас.
Положителната страна беше, че районът е малък ски курорт с автомобилен достъп и имаше достатъчно места за отсядане и без предварителна резервация. Имаше няколко заведения, които постепенно обиколихме докато навън дъждът и гръмотевиците не показваха никакво намерение да спрат.
Лошата новина беше друга.
Всички нощувки по-нататък вече бяха резервирани и платени. Това означаваше само едно – на следващия ден трябваше да наваксаме изгубеното време.
Ден 3: Refuge Ascu Stagnu – Hotel Castel del Vergio – 24 км | +2300 м | -2400 м
Едва на третия ден си научихме урока.
Ставане в 05:00 ч., тръгване около 06:00 ч. Това вече се превърна в правило, което не нарушихме (почти) до края на маршрута.
За закуска пробвахме нещо различно. Вместо да плащаме за храната в хижата, си купихме багета, сирене и салам, които изядохме по-късно по пътя. Оказа се не само по-евтин, но и значително по-вкусен вариант. През следващите дни това се превърна в обичайната ни закуска.
Движихме се заедно с голяма част от хората, с които вече се познавахме от предишните дни. Погледът към картата не беше особено окуражаващ – малко над 3 км разстояние и повече от 1000 м положителна денивелация.
Именно тук маршрутът минава в непосредствена близост до Monte Cinto – най-високия връх на Корсика. Ако решите да се изкачите до него, трябва да предвидите около час допълнително в двете посоки. Ние нямахме този лукс и продължихме по GR20.
Следва слизането към Refuge de Tighjettu.
Ако трябва да го сравня с нещо в България, най-близката аналогия за мен е Синият улей в Рила – огромни камъни, стръмни пасажи и течаща вода почти навсякъде.
Тежко слизане, но невероятно красиво.
До Tighjettu стигнахме за малко под шест часа.
Самата хижа се намира на впечатляващо място, но по някаква причина не успяхме да усетим особено гостоприемна атмосфера. Ако трябва да препоръчам място за нощувка в района, бих избрал L’Auberge U Vallone, която се намира на около двайсет минути под хижата и ни остави много по-добро впечатление.
След Tighjettu техническите трудности намаляват, но денят далеч не става по-лек.
Предстои продължително изкачване по южен склон, което следобед се превръща в истинско изпитание заради жегата. За щастие по маршрута има достатъчно водоизточници и това прави преминаването значително по-поносимо.
Изкачването завършва при Ciottulu di i Mori – още една хижа, кацнала на невероятно място с впечатляващи гледки. Ние имахме време единствено за по една студена кола, преди да поемем към последната част от деня.
По пътя към Hotel Castel de Vergio преминахме покрай множество малки планински водоеми. След цял ден върху камъните те изглеждаха като истинско спасение. Ледената вода беше най-доброто, което можеше да се случи на изморените ни крака. Но след 13 часа преход, единственото спасение, което чакахме с нетърпение беше хижата.
В Castel de Vergio пристигнахме точно навреме за богата вечеря.
Нощувахме в голяма палатка наподобяваща юрта, която се оказа изненадващо удобна. Към къмпинга има и добре зареден магазин, откъдето можете да купите почти всичко необходимо за следващите дни.
Поредният тежък ден беше зад гърба ни. И още една малка победа – започвахме да усещаме, че постепенно свикваме с ритъма на GR20.
Ден 4: Hotel Castel del Vergio – Refuge de Petra Piana – 25 км | +1900 м | -1500 м
Сутринта започна с усещането, че най-после ни очаква малко по-лек ден.
Поне така си мислехме.
Първата част от маршрута напълно затвърждаваше това впечатление. От Hotel Castel de Vergio до Refuge Manganu пътеката е истинско удоволствие – плавни изкачвания, приятна гора и красиви гледки. По пътя се минава покрай езерото Lac de Nino и още няколко по-малки заслона, които са чудесно място за кратка почивка.
Тук е моментът да спомена нещо практично.
В почти всички хижи има Wi-Fi, но достъпът до него се заплаща отделно. Мобилният интернет по маршрута е по-скоро изключение, отколкото правило. Най-често имахме обхват единствено по високите била или в районите около населените места.
Около обяд стигнахме до Refuge Manganu.
Тъкмо навреме за… обедната почивка на хижарите.
След като така или иначе не можехме да си поръчаме нищо, решихме да направим по-дълга почивка и да съберем сили за оставащите около десет километра.
На картата изглеждаха съвсем нормално.
В действителност ни отнеха почти пет часа.
Веднага след Manganu започва продължително и стръмно изкачване. Докато се катериш, си мислиш, че това е най-трудната част от деня.
Не е.
След достигането на билото започва дълъг траверс, който сякаш няма край. От едната страна пече силното следобедно слънце, а от другата вече се чуват далечни гръмотевици. Комбинацията съвсем не прави прехода по-приятен.
За щастие водата по този участък е в изобилие. В най-горещите дни изпивах по около шест литра вода, така че всяко поточе беше повече от добре дошло.
И този ден завърши с почти 12 часа ходене.
В последния час вече започвах искрено да се съмнявам дали Petra Piana изобщо съществува. Изглеждаше като място, което никога няма да достигнем.
Но съществува.
И си заслужава всяка крачка.
Хижата се оказа една от най-приятните по целия маршрут – невероятна гледка, изключително гостоприемни хижари и първата истински весела вечер, която прекарахме на Корсика. Именно тук попаднахме на първото корсиканско парти и за няколко часа напълно забравихме умората от деня.
Ако трябва да избера най-тежките етапи по северната част на GR20, този със сигурност ще бъде сред тях.
Ден 5: Refuge de Petra Piana – Vizzavona – 20 км | +1400 м | -2000 м
След още една нощ в общо помещение окончателно се убедих, че бих избрал палатката пред хижата всеки път. Събуждането в 05:00 ч. вече беше част от ежедневието ни, а малко след 06:00 ч. отново бяхме на път.
Още в началото на деня имахме избор. Жълтата маркировка предлагаше билен вариант до Refuge de l’Onda, а класическият маршрут на GR20 следваше червената маркировка. Преценихме да останем по основния маршрут. По-късно разбрах, че билният вариант вероятно е една идея по-бърз, но и по-техничен.
Денят започва с много стръмно слизане от Petra Piana. За около шест километра губите сериозна денивелация, а спускането ни отне близо два часа.
В края му се намира Bergeries de Gialgo – чудесно място за закуска или сутрешно кафе, ако сте тръгнали без да закусите в хижата.
Оттук нататък маршрутът преминава покрай поредица от кристално чисти, тюркоазени водоеми. Ако времето е топло, трудно ще устоите на изкушението да се потопите в тях. Това са едни от най-красивите места за кратка почивка по целия маршрут.
Изкачването към Refuge de l’Onda е сравнително леко и приятно. Самата хижа е добре заредена и предлага разнообразна храна, включително пици, което я прави предпочитано място за по-дълга обедна почивка.
Тук ще си позволя една препоръка. Ако не държите да следвате стриктно оригиналното трасе на GR20, още от Onda можете да поемете по пътеката на Mare a Mare, която подсича директно към Vizzavona. Днес, ако трябваше отново да премина маршрута, вероятно бих избрал именно този вариант.
Ние, разбира се, останахме верни на класическия GR20. Предстоеше последното голямо изкачване за деня – около три километра с близо 800 метра положителна денивелация до Pointe de Muratello. Изкачването не е особено технично и спокойно се взима за около два часа.
Вече си мислех, че най-трудното е останало зад гърба ни.
И отново не познах.
Следва слизането към Vizzavona – около 1200 метра отрицателна денивелация за едва шест километра. Огромни гранитни блокове, техничен терен и безкрайно внимание на всяка крачка. Ако някой ме попита къде са събрани всички камъни на Корсика, бих посочил именно тази пътека.
В долната част отново има множество естествени басейни. Ако планирате да спрете за къпане, направете го два-три километра преди Vizzavona. Колкото повече се приближавате до селото, толкова повече хора ще срещате, тъй като автомобилният път вече е съвсем близо.
Самата Vizzavona е малко и спокойно планинско селище. Освен жп гарата ще намерите няколко хотела, добре организиран къмпинг и почти нищо друго.
След няколко дни в палатки и общи помещения решихме да си подарим малък лукс.
Избрахме да нощуваме в хотел, за да се изкъпем спокойно, да изперем дрехите си. Имах достъп до неограничено количество лед, което подутото ми коляно от слизането към селото оцени високо.