Ако ще правиш име в средите на карачите извън писта ( т.нар фрийрайдъри), едва ли има по-добро място, от което да започнеш пътя си, от Шамони, Франция. Сгушено в долината на 3810 метра под най-високия връх в Западна Европа – Мон Блан, Шамони е известно като родното място на алпинизма. Прочува се също като люлката на ските, след като е домакин на първите Зимни Олимпийски игри през 1924г. На това място се събират фанатични карачи и катерачи, всеки по-луд от предишния и с амбиците да направи най-новото спиращо дъха спускане или изкачване. От време на време в долината на Шамони се раждат деца на не един,а двама такива луди. Резултът както се сещаш е дете, което кажи речи се ражда със ски на краката и от съвсем малък катери най-свирепите стени на Алпите. Така започва и историята Марко Сифреди.
На 22 май 1979г. Филип и Мишел Сифреди празнуват раждането на четвъртото им дете – Марко. През неговите ранни детски години планините в родния му край натрупват репутация като място, на което се ражда, популяризира и развива екстремното каране на ски, не екстремно като това на X-Games, а O.G. екстремно каране – ако паднеш, умираш.
Като дете Марко нямал нужда от комикси или филмови герои, тъй като местните скиори, като емблематичния Жан-Марк Бовин вече били постигнали такъв статут , спускайки се по невероятно стръмни маршрути. Един от първите хора, които са имали същото въздействе, но върху сноуборда, е легендарният Бруно Гоуви, който се прочу през 1986 г., когато скочи с парашут от хеликоптер върху перкообразния връх на 1000-метрова, почти вертикална кула наречена Пти Дрю. След това той премина 2/3 от върха надолу, спускайки се с въже по стената, там се закачи за въжето и започна да се спуска по 250-метров висящ ледник с наклон от 50 градуса, под който нямаше нищо друго освен 500 метра свеж алпийски въздух. Заниманията му за деня приключиха с пускане с парапланер от дъното на ледника обратно до Шамони.
Когато Гоуви загинал на ‘Отвестната Игла‘(Аiguille Verte), през 1990г., двама млади планински водачи от Шамони стават основните претенденти за короната на екстремния сноуборд. Жером Руби (Jerome Ruby) и Деде Рем (Dede Rhem) правят първите спускания по едни от граничещите с лудостта линии в района, включително първо спускане – със ски или сноуборд, по Северната стена на Иглата на Триолет (Aiguille du Triolet).
Вдъхновен от тези подвизи, Марко скоро започнал да покорява някой от най-стръмните маршрути в долината. През май 1996г., само година след като се е научил да кара сноуборд, преминава един от маршурите, които разграничават малките от големите карачи: маршутът на Малъри от северната стена на Иглата на Миди (Aiguille du Midi), 1000-метров скален пасаж, с участъци доближаващи 55 грасуа. За да завърши сезона, прави първото пускане със сноуборд по Шардоне (Chardonnet) – постоянен 55 градусов наклон, заедно с неговия приятел Филип Форте, който по-късно умира, затрупан от лавина в Шамони.
За големите върхове трябват големи топки
Марко ставал все по-добър и трупал опит в ‘първи’ спускания в долината, преди да обърне поглед към нови хоризонти и по-високи върхове. През есента на 1998, преди да отпътува за Токлараху (6 032м) в Перу, приятел на майка му му дава медальон – кръстче. Групата, заедно с Филип Форте и фотографът Рене Робърт, успешно изкачва и се спуска от върха. Кръстчето му става талисман и го носи на всичките си бъдещи дестинации.
Обратно в Шамони през Юни 1999г., осъществява първото спускане със сноуборд и второто изобщо по Нант Бланк на Aiguille Verte. Нант Бланк е 1000-метрова линия със среден наклон от 55 градуса, който на места дори достига 60 градуса. След епичното спускане със ски на Жан-Марк Бовин през 1989г. никой не го бил повтарял. Добрите условия по линия като тази са рядкост, което я прави една от най-желаните измежду мъжете в долината, въпреки че много малко от тях биха могли да се справят. Снимките на Рене Робърт са вдъхновяващи, и тези, които все още мислели Марко за поредното бунтарче сноубордист, след пускането го поставят между световните лидери в екстремното каране.
След Nant Blanc Марко отива по-нависоко. През есента на същата година, добавя към своите постижения първо спускане по Дуйе Лакпа (Dorje Lapka) висок 6, 988 метра в Непал. От върха е имал страхотна гледка към два от най-високите върхове Шишапангма и Еверест. И именно там се зародила идеята. Връщайки се в Шамони, Марко се обръща към най-добрия в бизнеса, Ръсел Брайс от Хималайски Експедиции, специализиращи в напълно екипирани експедиции до 8000 метрови върхове. Брайс мъдро го посъветвал да се пробва първо на друг осемхилядник (осем от световните четиринадесет са в Непал), за да види дали изобщо може да се адаптира към екстремните условия, и двамата започват да правят планове за друг Хималайски гигант – Чо Ою. Но преди това Марко се завръща в Южна Америка през юни 2000г., за да изкачи Уайна Потоси (Huayna Potosi) висок 6 088 метра в Боливия. През тази есен Марко покорява и шестият по височина в света – 8,2101 Чо Ою. Успешното изпълнение показва, че Марко е готов за Еверест.
Моят Eвeрест – част 1
През пролетта на 2001г. Марко потегля с Хималайската експедиция към Еверест. Няколко дена пред него бил – Стефан Гатт от Австрия, опитен алпинист, който също успешно се бил спуснал със сноуборд от Чо Ою. Въпреки че Гатт избрал да се катери без помощта на шерпи и без допълнителен кислород (което го прави изключително трудно), двамата споделят една и съща цел и се впускат в надпревара кой ще е първият човек, пуснал се със сноуборд от Еверест.
Марко се надявал да мине през ,,Кулоара на Хорнбейн’’, но когато стигнал в планината, нямало почти никакъв сняг по ветровития хребет. Ако тръгнел през пролетта, щял да има много по-голям шанс за изкачване, заради по-леките снежни условия, но това би направило невъзможно реализацията на първоначалния му план. След като се изкачили нагоре по планината, се появава достатъчно сняг, за да се мине на план Б – Кулоара на Нортън,
Датата е 23 май, ден след 22-рия си рожден ден, Марко изкачва върха. Спуска се, криволичейки между върволицата от изтощени катерачи. Недалеч от върха връзката му се къса насред екстремните студове нa високите надморски височини. За щастие един от шерпите успява да го поправи със сезал и Марко стига до кулоара, прорязвайки 1800 метра по наклон между 40-45 градуса. Спира на Северното седло ( 7000м.) за едночасова почивка преди да завърши последните 1000 метра и пристига в базовия лагер за по-малко от 4 часа след напускането на върха.
Обратно в базовия лагер, групата вече имала сателитен телефон и било само въпрос на време новините да се разпръснат до всеки ъгъл от сноубордистката вселена. Гатт тръгнал по-малко от 24 часа преди Марко, но бил оставил борда си и се спуснал с катерачна екипировка последните 100 метра от най-стръмния участък. Тъй като бил карал цял ден от върха до втори базов лагер – Марко бил записан в историята, като първото продължително спускане със сноуборд по най-високата планина.