Петък, 7 септември, 2002
Марко достига 3 ти лагер (Camp 3). Официално влиза в Зоната на смъртта. Над 8 000 метра, човешкото тяло не може да се регенерира и в крайна сметка това ще доведе до смърт. Надморската височина започва да оказва влиянието си и той го усеща. Обажда се на Ян Гезенданер в Шамони за прогнозата: ясна съботна вечер и неделя, разпокъсана облачност с възможност за снеговалеж, но основно под 8 000 метра. Ян казва на Марко да не стои до твърде късно – следобед ще излезе вятър и следващият ден не е сигурен. „Няма да имаш много шансове.” – завършва опитният метереолог.
„Окей, мерси. Адио, Ян.”
„Да, ще говорим утре, Марко. Обади ми се като слезеш.”
„Да, но адио, Ян. Адио.”
Разговорът може да изглежда съвсем обикновен, но канадците знаят, че „аu revoir” е типичното сбогуване между приятели, не „adieu”. „Adieu” се използва, когато човек не очаква да види другия никога повече ( „сбогом” ) освен в областта Haute Savoie (регион в източна Франция), където adieu се използва между приятели. И все пак Ян се стряска от сбогуването на Марко. За него adieu не звучи като „ще се видим по-късно.”
Батерията на телефона му е почти изтощена, когато Марко прави следващото си обаждане – до приятелят му Бертранд Делапиер. „Бертранд, толкова съм близо до Хорнбейн, че мога да го докосна. Точно тук е. Снегът е страхотен. Чувствам се силен.” Обратно на Ян, Бертранд смята, че Марко звучи уверено.
Малко след това, батерията му пада. Марко и шерпите остават съвсем сами в едно от най-опасните места на света….
Неделя, 8 септември, 2002
„Денят на върха” се очертава като дълъг ден на изключителни усилия. До 1:30ч. сутринта групата е напуснала 3-ти лагер и шерпите започват невъобразимата задача да направят пътека през достигащия до гърдите сняг на 8 000 метра. В 14:10ч.. след 12 часа и половина в Зоната на смъртта, те достига 8 848 метра, най-високата точка на Земята, върхът на Джомолунгма, Богинята майка, връх Еверест. Покоряването му е отнело три пъти повече време от първия път през пролетта на 2001г. Това само по себе си е подвиг, който хималайският ветеран Ръсел Брайс нарича „забележително постижение.”
Еуфорията е невероятна, като никоя друга. Шерпът Фурба е първи на върха и когато Марко пристига, Фурба се усмихва и го поздравява:
„Къде сме?”
„На върха, но изморени” отговаря Марко.
Фурба танцува. „На върха! На върха!”
„Изморен. Изморен. Прекалено много сняг. Прекалено много катерене.” Казва Марко, очевидно несподелящ ентусиазма.
За тези, които не са на прага на смъртта, достигането на върха на най-високата планина в света е момент на несравнима еуфория. Постижението на живота, реализацията на една величествена мечта. Но за Марко, тази мечта е просто началото и върхът не е нищо повече от препятствие. Неговата цел – 3 000 метра от далеч от пистите надолу по Хорнбейн – все още му предстои.
През това време отдолу започват да се появяват облаци. Шерпите са притеснени за условията, както и за напредващият час. Те убеждават Марко да не тръгва. Но всичко, за което е работил през последната година и половина го е довело до тук и може никога повече да няма шанс. В 15:00ч.. Марко заменя празната бутилка с кислород в раницата си с пълна и се екипира. Фурба му помага с багажа, който, освен бутилката кислород, съдържа въже за теглене и 3-литрова бутилка вода. Съобразно това, че Марко ще направи едно от най-опасните спускания в историята, раницата съдържа изключително малко, но то би трябвало да е достатъчно ако всичко върви по план.
„Пази се, Марко” прошепва Фурба.
„Добре, Фурба. Ще се видим утре.”
Марко се спуска, за да разкъса най-високите девствени снегове в света, завърта се няколко пъти и изчаква шерпите да го настигнат на билото на планината. Диша трудно, притиснат от усилието да се движи с раница на 8 800 метра височина след повече от 12 часа катерене на един от най-изтощителните маршрути на планетата. Пуска ги да минат напред, казва им да наблюдават въжето, след което показателно се пуска по него, като си проправя път наляво към Кулоара на Хорнбейн. Облаците се скупчват около него и в 15:15ч.. неговите приятели шерпите изпращат с поглед Марко, чийто образ се размива в мекото планинско сияние от спомени и въображение.
Шерпите не губят време в приготовленията си за слизане от върха. Докато опаковат багажа от 3-ти лагер, поглеждат надолу към Северното седло, около 1 300 метра по-ниско, където са шокирани да видят нещо, което изглежда като човек, стоящ изправен, след което се плъзва безшумно надолу по планината. Но как е възможно? Опитните шерпи са 100 процента сигурни, че няма никой друг в планината освен тях, в същия момент всеки един от тях е убеден, че е видял загадъчното видение. / Луда история! Скоро, когато пристигат на Северното седло, където са видели мистериозното фигура, не откриват следи от сноуборд. В този момент разбират, че Марко е мъртъв.
Вместо епилог

Около месец по-късно се прави помен в памет на Марко на Първи базов лагер (Everest Base Camp) Там е семейството му, приятелката му Стефани, неговите добри приятели Симон Фавиер, Рене Роберт, Ръсел Брайс, Людо Колет и необикновено голям брой шерпи. Службата е емоционална. Облаците се надвесват ниско в унисон с мрачното настроение на церемонията. Но когато монотонното припяване на будисткия свещеник започва да заглъхва, облаците се вдигат и разкриват върха, където следите на Марко са все още видими един месец по-късно над 3 800 метра над тях.
Тялото му никога не е намерено и никакви следи от него не са открити, освен първоначалните му отпечатъци, спускащи се от върха. Без доказателства е трудно да се предполага какво може да се е случило. Единият вариант е, че той може да е траверсирал Северната стена ( North face) където може би го е помела лавина и го е затрупала на дъното. Другата теория е, че е паднал от ръба и се е сринал в километрично-дългата цепнатина в леда в основата на склона. Има и други, обаче, като сестрата на Марко – Шуути, която е убедена, че той е още жив някъде в Тибет, живее с пастирите на якове, катери неизследвани върхове и прокарва нови писти, вечно преследвайки Свещения Граал на фрийрайдърте – спускане на ръба на човешките възможности, а защо не и отвъд тях…

 

Видео от върха

 

Част I      Част II

Благодарности на Силвия Джонева за превода