Разказва Иван Митов, участник в първата българска експедиция до връх Нанга Парбат 1990 г.
„Голата планина” или „Планината – убиец”. Това са две от най-популярните прозвища на Нанга Парбат. Висок e 8125 м. и се нарежда на 9-то място по височина в света. Именно този връх е прекършвал амбициите на мнозина и е докарвал сълзи в очите на дръзналите да мерят сили с него. Буди респект, поради факта че се извисява много високо, спрямо всичко oстанало около него.
Историята за изкачването на върха е бурна и трагична. 58 години продължават опитите човешки крак да стъпи на върха, докато най-сетне върхът допусне някого до себе си. Първата експедиция е британска и е организирана 1895 г., а първата успешна такава е през 1953 г. и е немско-австрийска. Маршрутът на тази експедиция за изкачване е от северната страна – откъм ледника Ракхиот. В нейния състав влиза и един от най-великите алпинисти на всички времена – Херман Бул. Соловото му изкачване на върха на 4 юли 1953 г., без кислород и алпийско въже, е едно от най-емблематичните в историята на хималаизма.
Първото успешно българско изкачване на върха е осъществено през 1993 г. от Тончо Тончев, а впоследствие през 2006 г. успяват да достигнат котата от 8125 м Дойчин Боянов и Николай Петков. През тази година Боян Петров също се изкачи на Нанга Парбат, като част от проекта си 14Х8. В настоящият материал ще ви разкажем за първия български опит да се изкачи Нанга Парбат, като Иван Митов, един от участниците в нея ще разкаже как е преминала експедицията през неговите очи.
През 1990 г. българска експедиция от ТД „Витоша” (София) начело с Анна Тапаркова – Пенчева (първата жена в света преодоляла невъобразимите за пещерняците граница от 1000 метра в Пиер Сен – Мартен, единствентата българка, ръководила хималайска експедиция) прави опит да изкачи върха.
В състава на експедицията са Валери Пелтеков (технически ръководител), д-р Добри Хазърбасанов (лекар, алпинист ), Господин Господинов, Стойчо Енджов, Методи Наумов, Кирил Деянов и Иван Митов (преводач). След като са изградени всички лагери, на 3 юли свръзката Господин Господинов и Методи Наумов щурмуват върха. Вторият се отказва на височина от 7950 м., а първият продължава сам до 8050, където също се отказва, поради риска от измръзване и замръкване в планината.
СПК: Разкажете ни как се включихте в експедицията?:
Иван Митов: Експедицията беше сформирана 2-3 години преди самото изкачване. Всички бяха ходили вече в Швейцарските Алпи, в Памир, за да се подготвят. Аз лично се присъединих като цяло в последния момент, защото знаех английски, а на тях им трябваше преводач.
СПК: Имали ли сте други експедиции преди тази?:
Иван Митов: Преди Нанга Парбат съм се качвал само на един връх над Техеран, В Иран на около 5000 м.
СПК: Как стигнахте до Исламабад?
И.М: Аз и още едно момче отидохме предварително във Франкфурт, за да купим цялата нужна екипировка. По това време нямаше откъде да си купим в България. Останалите пътуваха през Белград. В Исламабад се събрахме, там се запознахме с офицера за свръзка от пакистанска страна.
СПК: Как протече самата експедиция?
И.М: В самата експедиция бяха основно млади момчета. Нагоре към върха всички носеха не повече от 6-7 килограма, като носачите много рядко изнасяха багаж над базовя лагер (до базовия лагер изнасяха раници по 25 килограма, вие можете да си представите какво е да се носят 25 килограма на горе часове наред.).
Господин Господинов – Гуспата се изкачи почти до върха, но виждайки, че няма да може да се върне по светло, решил да се върне. За да изкачиш върха трябва да достигнеш до височина от 8000 м., като след това вървиш още 3 часа до него. Именно поради тази причина Нанга Парбат минава за един от най-опасните осемхилядници, макар и да е от по-ниските.
Всички опити за изкачване бяха без кислород. На базовите лагери бяхме изнесли бутилки с кислород, ако се наложеше да се ползват в кризисен момент. Експедицията беше от 4 щурмови двойки, доктора, шефката на експедицията – Ани, и аз и един пакистански водач – 12 човека общо. Отделно бяха носачите, които ни изнесоха багажа до базовия лагер. Багажът ни тежеше няколко тона. Имахме запаси за няколко месеца напред. На общата палатка, в която се хранихме винаги имаше две плата пълни с филе „Елена“.
Отделно от всичко изброено до тук, Булгартабак ни бяха дали един чувал с цигари, защото там цигарите са като валута за носачите.
Пробваха се общо две щурмови двойки да изкачат върха. Истината е, че екипът можеше да се подготви още по-добре в България. Не се направи трети опит. Не сме бързали за самолети или че ни свършва отпуската. Подготовката ни беше много добра, но за да успееш на едно подобно начинаие трябва да бъде отлична!
Много от участниците в различните експедиции пушеха по това време. Много по-късно започна борбата с тютюнопушенето в цял свят…
СПК: Не сте професионален алпинист. Как се чувствахте по време на самото изкачване?
Иван Митов: По това време аз бях на 48 години, но изобщо не усетих качването до базовия лагер, който е почти до ледника между 5300-5500 м. По това време бях в много добра форма. Аз участвах само в зареждането на лагерите. Качих се до към 7000 м. Чисто физически имах възможност за още, но се изплаших от една случка. Между Лагер 1 и Лагер 2 е най-трудната част, защото там често има и каменопади. Аз ходих в двойка с Ани, ръководителката на експедицията. Именно на това място нещо стана и се изплаших. Наклонът не беше голям, но… на такава височина всичко ти се струва една идея преувеличено. Имах физически сили и въздух, но се изплаших и не ми се искаше да продължавам по-нагоре.
СПК: Знаем, че вашата експедиция за малко не е успяла да качи върха. Все пак имаше ли някой, който го качи през тази година от другите:
Иван Митов: Един от швейцарската експедиция. Те бяха само трима души. Един от тях бе катерил свръзка с Райнхолд Меснер. Същия се изкачи на бегом до върха, само с чифт ски и щеки, след което се спусна отгоре.
СПК: Какво няма да забравите от тази експедиция?
Иван Митов: Макар и да имахме много провизии – мезета, лиофилизирана храна (ягоди, шкембе чорба) не бяхме преценили правилно керосина, който беше и основното ни гориво за примусите. Трябваше аз и офицера за свръзка да се върнем до долу до река Инд и да напазаруваме. Изпратихме и телеграма до България, че всичко е наред. Нагоре се качвахме 3 дни, надолу успяхме да слезнем за 2. Връщайки се нагоре към базовия лагер нещо се загубихме с офицера ни за свръзка. По същото време заваля страхотен пороен дъжд. За щастие настигнах една европейска експедиция, но пък никой не ме пусна в палатката си. За мой късмет един от носачите ме видя, че се въртя наоколо и ме покани в своята, където изкарах няколко часа, докато спре дъжда.
СПК: Да споделите нещо с по-младите Ви колеги, на които тепърва им предстоят изкачвания на високи върхове?
Иван Митов: Победата е връщането от върха. Мога да го кажа и по друг начин: да се качиш до върха и да не се върнеш е все едно да тръгнеш да тичаш маратон, да стигнеш обръщалото посредата и да кажеш, че си пробягал маратона.
СПК: Нещо, което е важно да се знае от всеки, който ще се опитва да изкачи Нанга Парбат?
Иван Митов: Нещо, което е много важно и което научих преди първата ни опознавателна експедиция през 1989 г. Един алпинист ми наби в главата, че в никакъв случай не трябва да пия непреварена или непречистена вода. От векове местните хора и добитъка обитават тези земи. Всички човешки и животински отпадъци се изхвърлят навън и това продължава векове. Цялата почва е пропита с фекалии. Местните хора са развили имунитет и не им прави впечетление, но западният човек няма подобен имунитет. Консумирането на непреварена или пречистена вода може да доведе до тежки стомашно-чревни инфекции.