Разказът и снимките са на българския алпинист Иван Томов
”Боян загина. По-точно е да се каже, че изчезна. Но това не изключва предното. Плановете да ходим на Тенгри, Победа и Чо Ойо увиснаха във въздуха. Бях в Тайланд, когато официално го обявиха за загинал. Обикалях някакви градове, храмове и други забележителности, правих снимки, потях се, забравях да ям и да пия. Тялото ми вършеше рутинни неща, които прави всеки път по време на културен туризъм.
Мислите ми обаче бяха далеч от това горещо и влажно място. Бяха в Хималаите. Главата ми беше пълна със десетки въпроси. Защо остави сателитния си в базов? Подобна грешка преди 2 години ни коства изкачването на Нанга. Как така си позволи да остане без връзка със света и без подкрепа отзад? Защо се опита този път да го изкачи това джудже на всяка цена? Защото се е получавало 10 пъти преди това? Самонадеяност? Опит да докаже, че е най-добрият и да разпечата върха? Бързане за Еверест? Каквато и да беше причината, не се връзваше с предишното му поведение. Да, когато на човек му се получават нещата той понякога губи бдителност. Но Боян не беше от тези. При него нищо не се е получавало лесно и наготово. Беше ли неочаквано това, което се случи? Да. Със успехите и невероятната си способност да оцелява беше създал нещо като ореол на безсмъртие около себе си. И все пак беше ли предсказуемо? Отново да. Човек, който с подобен интензитет ходи по най-високите и опасни върхове по света е много вероятно да загине. Хората, изкачили всички осемхилядници без шерпи и кислород и все още живи, май са под 20 в целия свят. Хората, загинали по пътя към хималайската корона са стотици. Статистически вероятността неговият път да приключи точно така беше донякъде предсказуем, въпреки всичките ни сантименти и любов. През 2009 година Съни пропадна в цепнатина на Гашербрумите. През 2013 претърпя жестока катастрофа, която отложи изкачването на Броуд пик и К2 за 2014. През 2016 нова катастрофа в кресненското дефиле. Знаци от съдбата? Предупреждения? Кой би могъл да знае със сигурност? Какво би се случило, ако Боян би изтълкувал нещата така? Можеше ли да си седне на д-то и да се разтвори в суетата на прашна, сива, задушаваща и гърчеща се София? Да се радва на жена си, децата и внуците си? Да се отдаде на науката, на различни каузи, като например спасяването на Пирин? Би ли бил тогава същият този Боян? Би ли запазил този заразителен блясък в очите си и пълен със струяща енергия поглед? Имам един приятел в нашето туристическо дружество. Преди много лета е изкачил Гросглокнер във зимни условия. Толкова се е наплашил от “високата” планина, че оттогава не е припарвал над 3000 метра. Сега е в преклонна възраст. Радва се на внуците си, на успехите им. Ходи понякога с нас по походи. Кое е за предпочитане? Има ли грешно и правилно изживян живот? Къде е границата между съзидателното и разрушителното? Навремето
прочетох един цитат, че е по-добре да живееш 3 години като лъв, отколкото 30 години като овца. Сега направих същата аналогия между Боян и дядо Мони. Дълго време си мислех, че е за предпочитане къс, но ярък и наситен 100% живот. Обаче сега осъзнах, че сравнението е некоректно. Предназначението на тези две животни е коренно различно. Природата на овцата е да блее и да пасе трева, да е вперила поглед постоянно в земята, в търсене на зелена и свежа трева. Да дава вълна, месо и мляко. Лъвът трябва постоянно да е нащрек. Да ловува всеки ден за да оцелява. Да мигирира постоянно от място на място, където има по-лесна и достъпна плячка. Така е устроен, не може да избяга от природата си. Ако се предаде и се опита да стане тревопасен, то ще загине. Човек също се ражда с определени заложби и предопреленост. Преобладаващото население е просто инертна маса. Живее в някаква матрица и прави всичко, което му е било завещано от предишните поколения. Има обаче и друга група хора-търсещи и преоткриващи себе си и света около тях. Няма да избровям всички гениии и откриватели, благодарение на чиято креативност сме на това технологично стъпало в момента. Може ли в този случай да се каже, че съдбата на дядо Мони е безлична, а Боян написа българската история в Хималаизма и остави ярка следа и пример за подражание? Не може. Какъв обаче би бил наистина Боян, ако беше изоставил проекта си 14х8000 през 2016? И ако не би могъл, би ли изоставил високите планини след приключването му? Ако беше изоставил Хималаите тогава, то за мен той би се превърнал в човек, претърпял лоботомия. Щеше да диша, да го хранят през тръбички, да се изпражнява и дори да вижда.
Какво обаче щяхме да четем в този поглед? Очите са прозорец към душата. В тях щяхме да видим пустота, апатия и може би дълбока тъга. Орел затворен в клетка. Живо тяло и мъртва душа. Естествено това твърдение е преувеличено. Боян беше достатъчно интелигентен за да намери и други интересни занимания и реализация в този живот. Но той не можеше и без високите планини. Ако беше изкачил всичките осемхилядници със сигурност щеше да се насочи към изкачване на други върхове, където не е стъпвал досега българин. През 2014 в базов на Броуд пик разглеждах едно издание на Lonely Planet за Хиндукуш и Каракорум. Още тогава той говореше за изкачване на Тилич Мир (първенеца на Хиндукуш) и други върхове в Памир и района. Вероятно щеше да иска да завърши континенталните първенци.
Дори тази година той планираше да вмести в програмата си Победа за да завърши проекта “Снежен барс”. Наивно е да се смята, че би спрял. И така премествайки се плавно от Тайланд в Камбоджа и после във Виетнам се терзаех с подобни въпроси и мисли и решавах какво да правя това лято. Нееднократно съм казвал, че Победа не е солов връх и изпитвам от мимолетния си досег с нея невероятен респект към този гигант. Затова реших,че Киргизия отпада като вариант. Но къде тогава? Имах пусната отпуска. Положих големи усилия да си я взема точно в този период. Да я отложа? Да ходя на море? Не е в характера ми да ходя лятото на море. Всъщност въобще не ходя на море. Исках планина и то достоен заместител на Тян Шан. Още преди да се прибера в Англия реших, че ще бъдат Корженевска и Комунизъм. Няколко приятели, качвали и двата върха ми препоръчаха да се свържа с една възрастна жена – Рано Умаровна Сабирова. Същата жена, която бе поканена в експедицията 1975 да смъкват телата на загиналата женска група на Елвира Шатаева. Набързо спретнахме с нея организацията да си плащаме всичко на място и да си платим по 700$ за хеликоптера до базов. Смятах, че така ще излезе по-евтино от 2500$, които искаше фирмата монополист за пълния пакет. А и исках да съм независим. Когато ми се яде или взема душ- си плащам. От предишният си опит знаех, че не се задържам кой знае колко в базов лагер, а нагоре по лагерите съм автономен и пълният пакет не ми покрива нищо. С мен реши да дойде една приятелка-Янислава. Не можех да преценя какви са и точно шансовете да изкачи Корженевска, но смятах, че ги има. За Комунизъм не ставаше и дума. Кацнахме в Душанбе на 14 юли в 4 сутринта. Тя си извади виза, аз си показах руския паспорт и рано благополучно ни посрещна. Оказа се ексцентрична баба. Била снежен барс без Победа. Тоест качвала Ленин, Тенгри, Корженеска и Комунизъм. Руснаците се шегуват, че ако си изкачил само тези 4 върха, си снежен барс без топки. Та се радвам, че тя не е качила Победа, не исках да си я представям с пълния комплект атрибути. Забягвайки напред и аз съм в това положение, но за разлика от нея възприемам нещата или/или. Или си снежен барс или не си. Понятието “почти” не съществува. Починахме няколко часа в един хостел, тя ни извади адресни регистрации през това време, купи ни местна сим карта. После напазарувахме газ и храна. На Янислава и откраднаха шалтето на летището в Истанбул и и купихме някакво менте от местния битак. В 16 часа се настанихме в една раздрънкана кола и потеглихме към Джиргитол. По пътя гръмна радиатора заради жегата. Тия джигити спираха насрешните коли да им искат вода за охлаждане. В 23 часа пристигнахме в Джиргитол. Там имах приятел-гид от Нанга 2013. Обеща да ми помогне да превози багаж в базов под формата на негова екипировка. Дадох му газта и храната. Иначе се доплаща по около 6-10$ за кг. На другия ден направих връзка и с Алишер. Това е приятел на Рано, който е и шеф на базов лагер. Започна да върти някакви номера, че са му се обадили от компанията му и са му казали, че хеликоптера струва от тази година не 700 а 1300$. Но обеща да помисли и да направи всичко възможно да платим по 700. На 15 юли трябваше да има 3 курса за базов и ние да летим с третия. Обаче имаше само 2 и ние хартисахме. Каза, че на 16 ще летим със сигурност с него с последния курс. Вечерта гледахме финала на световното. Всички подкрепяха Хърватска. През този ден имаше един момент с Алишер, който ме върна остро отново към Боян. След като разбрахме сутринта, че няма да летим днес отидохме с Янислава да се разходим по околните върхове. Набрахме около 700-800 метра височина, слязохме преди обед на пазара и купихме една голяма диня. Върнахме се в хотела и аз излязох на терасата да я нарежа. В този момент, докато ядях 1/4 от динята дойде Алишер. Започна да ме разпитва с какво се занимавам, какво съм качвал и откъде съм. Когато чу, че съм от България очите му светнаха. Върна се моментално в спомените си от 2010. Попита ми познавам ли Боян и как е той. Бил много силен алпинист и разпечатал двата върха въпросната година. България се беше отпечатала в съзнанието му само благодарение на Съни. Мисля, че след 2010 година няма други българи, опитвали се да изкачат тези два върха. Алишер е простоват човек. При него ден година храни.
Беше ми ясно, че тези пари за хеликоптера той ще прибере в собствения си джоб. Но ми беше все тая чия гуша ще пълня. Всички са маскари. Човек, около 50-те, свикнал на дребни далавери в базов лагер. През останалата част от годината работи като охрана в магазин Ашан в Душанбе. Но зад тази простима човешка дребнавост прозираше и някаква човечност и искреност. Трогна ме силно неподправената му тъга, когато му съобщих, че Боян вече не е сред нас. Изпитах дълбока симпатия към този човек и си обещах, че ще направя всичко по силите си да потвърдя нивото, завещано от Боян и да засиля уважението му към българите. На другия ден се озовахме в базов лагер. Настаниха ни в тяхна палатка от Декатлон за 10$ на ден. Плащахме си по 15$ за закуска и вечеря и по 20$ за обяд. На 17 сутринта решихме да тръгнем за аклиматизация до лагер 1 на Корженевска. Натоварих се прилично с палатка, газ и храна за 2 човека. По пътя осъзнах, че се движим твърде бавно за да успеем да се върнем същият ден в базов. Янислава изпитваше затруднения по ледника и сипеите. Решихме да се разделим-тя продължава бавно нагоре и в определен момент се връща, а аз отивам с моето си темпо до лагера, свършвам работата и навръщане я настигам. Така и стана. Опънах горе палатката, сложих вътре газта, храната и котките си и я настигнах половин час преди лагера на ледника. Преди да стигна лагер 1 срещнах още една приятелка-гид от Тенгри 2011. Вика Клименко. Каза ми, че твърде бързо съм излязъл на 5100. Попитах я какво прави тук и ми заяви, че води 2 клиенти и е изкарала депозит и тя на Л1. Аз се пошегувах, че също съм с клиент и правя същото. Вика беше права. Тя пристигна в базов на 15 юли, а ние на 16. Ако бях сам щях да си стоя 2 дни в базов и после на третия да се кача с преспиване в лагери 1 и 2. Това беше програмирана грешка. В повечето случаи пиша разни работи за да споделям грешките си за да послужат на останалите по някакъв начин. Няма смисъл да се изкарвам някакъв супермен, който изкачва върхове по мед и масло, не търся възхищението на хората. Гледам да описвам всичко обективно и без преувеличения. Само факти, колкото и дразнещи и самоизтъкващи да звучат понякога. Миналата година на Аконкагуа допуснах подценяване и това усложни силно експедицията ми, на Манаслу си разбих пръста и това замалко да ми коства изкачването. Сега между другото един руснак точно пред мен направи същото-беше по сандали и се спъна в някакъв камък пред столовата точно преди вечеря. Слава Богу се удари много по-леко от мен, но все пак си разкваси палеца. На Дамаванд преди месец и половина не си сложих слънчеви очила и ослепях, изкарах 1 ден в болница в Техеран. А сега на Комунизъм на височина 7400 метра замалко щях да се преселя в ловните полета и да се срещна с толкова много прители откакто тръгнах по високите планини. Паша, Виталик, Даша, Ернест, Генади, Оля, Боян, Алексей, Мариано, Томаш…(последните трима не ги познавах лично, но Мариано и Томаш загинаха на Нанга, връх,който безусловно наложи силен отпечатък върху мен. Алексей загина на Еверест 10-на дни преди да се присъедини към нас на Нанга през 2013). Та, ако, предните ми грешки бяха нелепи, но ми се разминаваше и не бяха животозастрашаващи, то сега нещата не стояха така. Всъщност този разказ ще е посветен предимно на Комунизъм. Корженевска ще е я претупам, само хронологията. Вечеряхме на 17 юли и легнахме да спим. На 18 исках да тръгвам нагоре, вече с преспиване за аклиматизация. Но Янислава се чувстваше уморена и решихме да останем още един ден за почивка. На 19 тръгнахме нагоре. Янислава се отказа след 10 минути. Не й бяха удобни обувките. Реши, че няма да се справи и е по-добре да не проваля моите планове. Така тя се върна в базов, а аз стигнах за 2 часа и половина в лагер 1. От скука се качих до 5300, после слязох и помогнах на пристигащите турци да опънем три техни палатки. На 20 юли си събрах палатката и всичките работи и отидох на 5600 в Л2. Там нямаше никой. Преспах сам и на 21 си слязох в базов. Тук започнаха проблемите със стомаха ми. Планирах да си почина на 21 и 22 и на 23 юли да тръгна за атака. Обаче на 22 юли целият ден коремът ми бе подут. Имах гадене и от устата ми се носеше смрад, все едно нещо гниеше и се разлагаше в стомаха ми. Вечерта настъпи апогеят. Повърнах. Това е убийствено преди атака. Изхвърляш всички соли и минерали и се обезводняваш. Осъзнах, че на 23 няма да тръгна и трябва да вземам бързи мерки да възстановя енергията и баланса в организма си. Не вечерях, но на 23-ти сутринта се чувствах по-добре. Закусих, после обядвах и вечерях и се настроих да тръгна на 24-ти. И отново през нощта на 23-ти започнаха същите проблеми. Това ме притесни силно. Времето беше идеално последните 10 дни. Знаех, че това ще свърши всеки момент. Случи се обаче чудо и на 24-ти сутринта бях добре. Вика беше тръгнала с клиентите си предният ден към Л1 и на 24-ти трябваше да е на Л2. Аз бях оставил всичкото си оборудване в Л2 и на 24-ти се изстрелях направо на 5600. Когато минавах през лагер 1 един от гидовете- Сергей Пензов ми каза, че не мога да продължа нагоре над 5300, понеже имало пукнатини по ледника и една свръзка американец и канадец били пропаднали 2 пъти. Тази информация уплаши и иранската група и те си платиха на гидовете да им изнесат и опънат палатки на междинния лагер на 5300. Аз му казах, че ще се пробвам да стигна до палатката си и ако почувствам, че е твърде опасно ще сляза на 5300 и ще спя в някоя празна палатка или при италианците. На 5300 се видях с въпросните италиански приятели. Видях на около 200 метра над мен някой да пълзи бавно към лагер 2. Попитах ги кой е този и защо е сам. Казаха ми, че е някакъв много бавен и неадекватен китаец без багаж, който над 2 часа върви и още не е преодолял 300-та метра височина до 5600. Тръгнах бързо нагоре да го настигам. Не успях, стигна 10-тина минути преди мен в Л2. Нямах никакви проблеми по ледника, всички снежни мостове бяха стабилни и цепнатините открити. Тук станах свидетел на странна ситуация. Американецът и канадецът бяха препасани със сума ти ненужен инвентар и въжета. Манекени, излезли от филма “Вертикална граница”. Чувстваха се глупаво. Очевидно ги сърбяха главите, но отвътре и нямаше как да ги почешат. Недоумяваха как така се е озовал този китаец тук. Без никаква раница. Веднага след него пристигам аз, очевидчно без никакви притесния. Та нали бяха се обадили и объркаха толкова много хора да продължават нагоре, а се оказа, че хората стигат без осигуровка и проблеми при тях. И в този момент се изумих. Китаецът говореше само мандарин. Обаче, о чудо! И американецът и канадецът говореха и двамата китайски. Канадецът се оказа, че живее и преподава английски в Гуанджоу. Американецът така и не разбрах откъде владее този език. Оказа се, че китаеца навремето е качвал Еверест като носач. Но това е било преди повече от 10 години. Сега нямаше адекватно обяснение защо се е качил тук без палатка и спален чувал. Май смяташе, че Корженевска е нисък и лесен връх и може да се качи направо от базов без нищо. Те го върнаха в реалността. Канадецът го убеди и пое отговорност на другата сутрин да го смъкне в базов. Аз и Вика му дадохме пухенките си, събрахме му и други топли работи да изкара някак нощта в палатката на канадеца. На другия ден тръгнахме в 7 сутринта към лагер 3 на 6300 метра. И отново американецът направи нещо необяснимо и неподлежащо на никаква логика. Тръгна преди нас в 6:30 нагоре без никакъв багаж. Помислихме, че излиза 200-300 метра нагоре за аклиматизация и ще си слезе после. Но не. Отиде до седловината на 6100, влезе в една палатка, извади някаква найлонова торбичка и я пъхна под якето си и само с пикел продължи нагоре към Корженевска. Беше безумен и обречен изначално на неуспех опит за атака. Аз също исках от мързел да атакувам от 5600, да си спестя местенето на палатката и всичко до 6300 и да спестя един ден. Физиката ми го позволяваше, правил съм далеч по трудни работи на Ленин преди. Шях да тръгна в 4 сутринта с пикел и щека и литър и половина течност. Но гледам да спазвам правилото да спя на не повече от 1000-1200 метра под върха. Тоест Комунизъм е висок 7495 м. и ми трябваше нощувка на Корженевска на поне 6200-6300 м. Другият момент бе, че врмето се развали. 25-ти юли беше мъглив. Нямаше никаква видимост. На 6100 м има вертикален техничен участък. Помогнах на Вика да изнеса едно 50 метрово въже от 5700 м. и го фиксирахме там. Стигнах на 6200 м. преди тях тримата и си опънах палатката. Видях, че към върха водят доста следи. Изкушавах се да тръгна по тях и да го отметна този връх днес. Беше едва 12:30. Но пълна мъгла, не се виждаше нищо. Реших да проявя търпение до другия ден, наявайки се, че сутринта времето ще е ясно. Уви. Към 16:30 слезе американеца. Естествено не се качи. Но бе видял 6 човека на час пред него. Напоихме и го нахранихме и го пратихме да си спи на 6100. Тия 6-та слязоха към 19. Били качили върха. Тръгнали в 5:30 и стъпили горе между 14:30 и 15 часа.Всички бяха измъчени и изморени. Напоихме ги и тях. В групата им имаше французин. Той страдаше от височинна болест. Смъкваха го с въже. Един норвежец го водеше като куче с 10 метрово въже пред себе си. Падаше, търкаляше се, пълзеше. Неговата стратегия също беше отживелица. Стоя в базов няколко дни и после тръгна за седмица нагоре, планирайки да слезе едва когато изкачи върха. Е, провървя му, че имаше хора около него, инак щеше да е 28 годишен труп. На 26-ти тръгнах в 5:55, а Вика и клиентите й в 6 ч. Казах им, че ще бързам да се кача и да си сляза в базов същият ден. Времето беше за съжаление отново мъгливо и ветровито. Виждах на моменти някакви следи, но не вървях в тях. Те бяха пълни с пресен сняг. През нощта наваля около 10 см. Предпочитах да вървя по фирна до тях. Потъваше се по-малко. Излязох на ключовото място-Камилата. Това е място с две гърбици. Много стръмни изкачвания с козирки от едната страна. На места се минава окрачвайки го. Ако някой си мисли, че Кончето в Пирин е страшно, то тук би претърпял инфаркт само при видът на тази камила. Минах го без осигурителни парапети. Не губех концентрация нито за миг. Така стигнах до височина 6800 м. и следите изчезнаха напълно. Бях обвит в мъгла, виждах 30-50 метра. Склонът е доста разлят след камилата и много хора са се губили в лошо време тук. Все пак духаше вятър и на моменти се появяваше някаквка видимост. Имаше скали вляво от мен. Гледах да вървя по снежния склон нагоре вдясно от тях. Изпитвах колебания дали маршрутът не минава по самите скали, отсъствието на следите от предния ден говореха в полза на това съмнение. Все пак упорито вървях по склона нагоре и следях алтиметъра си. 6900, 7000. Върхът трябваше да е близо някъде над мен. И изведнъж настъпи просветление около минута. Видях над себе си скална пирамида. Трябваше да продължа с траверса на снежния склон до дясната и основа и оттам да завия наляво покрай скалния гребен. Не бях сигурен дали няма да има още изкачване след това, но поне вече знаех посоката. След 20-25 минути отново в мъгла се озовах на най-високата видима точка. Горе беше забита рейка от палатка. Само това обозначаваше, че съм на върха. Беше 10:45. Легнах върху снега да си почина. Духаше вятър, снегът падаше върху лицето ми и се разтапяше. Така си полежах около минута-две, възстановявайки дишането. Нямаше никакви следи горе. Бяха ли се качили наистина тези 6-та предния ден? Или на французина му бе толкова зле, че са го излъгали, че са стъпили на върха за да могат да го смъкнат? Ако са се качили, със сигурност не са го направили по моя маршрут. Нито една тяхна следа нямаше след 6800, никакъв намек. Остава да са го направили отляво по скалите. Направих горе 2 снимки на рейката в пълна мъгла и написах името си в снега. За да няма съмнения. После тръгнах бързо надолу. Нямах повече никаква работа тук. Качих се за да видя, а не видях нищо. След 25-30 минути срещнах Вика, Ира и Айрат. Бяха на около 6600-6700, оставаха им още поне 2 часа догоре. Свърших си работата, пробих им пътя догоре. После безпроблемно слязох до 6200, внимавайки по камилата, събрах си багажа и в 16:25 слязох в базов.
На тази камила на 1 август един от руските гидове падна. Свлече се 200-300 метра надолу по склона, изгуби си радиостанцията и котката. Беше на слизане вечерта, наложи се да си изкопае дупка в снега и да я затвори с гърба и да кара студена нощувка на 6700. На другия ден колегите му се качиха с въжета и го издърпаха обратно на ръба. Слязох в базов преди тези 6-та. Започнах да събирам сили за Комунизъм. На 29 юли Янислава слезе в цивилизацията и отиде да разглежда Узбекистан. Изпитах дежа ву със Старчев от 2011. И той тогава 3 седмици обикаля Киргизия с колело, след като се отказа от Тенгри. Времето беше лошо до 30 юли. После се оправи. Трябваше да изчакаме да паднат лавните по Комунизъм. Оформихме се група от 6 човека. 4 от тези които качиха първи Корженевска плюс аз и един руснак Тимур, който от 5 годишен живее в Швеция. Имаше и още една група от 4 руснака от Брянск, но те бяха тимерути и не искаха да работят и съгласуват плановете си с нас. Решихме да тръгнем на 31 юли следобед за изкачване. Нямах проблеми с храната и стомаха. Явно се адаптирах към местните бактерии или подобриха хигиената в кухнята. Руската 4-ка тръгна на 30 следобед. Те бяха тук само заради Комунизъм и явно искаха да се качат първи за сезона там. Аз нямах нищо против това, но държах и аз да съм там и да няма после натяквания, че някой ми е бил пъртината и благодарение на тях съм се озовал горе. Веднъж в живота си съм бил обвинен едва ли не в скътаване. И то от Боян. Става въпрос за изкаването на Броуд пик. Но когато заявяваш подобно нещо, то трябва да погледнеш и другата страна на медала. Можеш да заявиш, че човек без скелет не е човек, но не можеш да заявиш, че само скелета- без тъканите, мускулите, месото и кожата е човек. Боян извади само скелета, без да види човешкото в тази ситуация. Всички хора са с различни възможности.
Водил съм доста туристи на различни върхове и знам, че има хора които дори да се напънат до припадък и да дадат 200% от себе си ще са пак по-бавни и слаби от мен, ако работя на 60-70 %. Въпрос на физика, тренировки, генетика, метаболизъм и т.н. Към онзи момент моите възможности бяха това. Скътаваха се другите 16-17 които нито в един момент не излязоха пред или между нас. За мен това бе първи осемхилядник, загубих си в началото на атаката термоса и изкарах 20 часова атака с 1 литър сок. Другият момент бе, че Боян тръгна 3 часа след нас, а аз им блъсках между 2:30 и 4 пъртината на тези тътразулници. Измръзнаха ми пръстите на краката. Разбира се, че исках силите ми да стигнат до края. Дадох всичко от себе си. Когато се прибрах в палатката ми отне над 20 минути да си смъкна котките и външните обувки. Нямах сили нито да ям, нито да пия. Легнах в спалния си чувал и буквално умрях. Не е срамно, когато си достигнал максмалния си физически потенциал. Просто Боян бе по-силен, трениран и опитен в него момент и аз го подкрепях със всичкие си сили. И винаги съм заявявал и съм му благодарил, че се озовахме на Броуд пик единствено благодарение на него. Винаги съм уважавал хората, които не могат, но се стараят и дават най-доброто от себе си. Има голяма разлика от това да можеш, но да не искаш и обратното. Не съм се чувствал никога виновен или засрамен, че съм вървял зад гърба му. Обаче сега нямах намерение и да чакам и ходя по петите на тия 4-та. Смятах да ги настигна. Отидохме на 31 юли до хеликоптерната площадка на 4500 м. в 17 часа. На другия ден тръгнахме в 4 сутринта нагоре. Там има един участък, наречен възглавницата. По него падат лавини и трябва да се мине рано сутринта в студено време. Комунизъм е по-труден връх от Корженевска. Въобще и Корженевска се е променила доста последните години. Вика сега се качи за 3 път и обеща повече да не стъпва там. Познава го този връх от 10 години. Например преди лагер 2 е бил на височина 5800 м, а сега е на 5600 м. На 5800 са се отворили в момента много грозни и дълбоки цепнатини. Маршрутът, когато са се качвали последните българи през 2010, се е променил оттогава. Отворили са се много нови цепнатини, минава се през коренно различни места оттогава. Гребенът към самия връх след 6300 също е станал по-остър и опасен оттогава. А Комунизъм представлява изкачване на 3 върха. Първо се изправяш пред една огромна стена. Изкачваш по едно ребро най-високата и точка-Гърдите. Високи са 6100. Има много сераци и цепнатини по маршрута до там. След като ги изкачиш слизаш на 5800 до великото фирновано памирско плато. После пресичаш това плато и се изправяш пред пик Душанбе, висок 6900 м. Там се установява щурмови лагер. И накрая предстои черешката на тортата-пик Комунизъм. Звучи лесно-600 метра и си горе. Реално са около 700, тък като между двата върха има едно било, където се ходи нагоре и надолу. Реалната денивилация между базов и Комунизъм е около 3500 метра. За сравнение базов на Манаслу е на 4950 и имаш само 3200 м. чисто преодоляване на височина. БЛ на Еверест е на 5300 и имаш също 3500 до 8848. Преодоляхме възглавницата и се вървеше горе долу добре. Поведох нашата група от 6 човека. След възглавницата се излиза на скално ребро. Там има технични участъци и много стари въжета. После скалите свършват и от 5000 м. започва снежен склон. Почти нищо не можеше да се използва от следите на руснаците. Затъвах много на места. Парапетите, които фиксираха гидовете седмица преди това бяха напълно затрупани. Все пак поизкопах около 200-250 м. въжета. На 5100 Тимур ми връчи едно мокро и тежко 50 м. въже. Не стига, че вървях отпред, ами и ме натовари с неговия багаж. Стигнахме до 5600. Тук франсето се отказа. Заяви, че нещо нямал мотивация и искал да си слиза. Изпратихме го надолу по живо по здраво. Върнах въжето на Тимур. Казах му, че е редно хората, които никога не излизат отпред да носят инвентара си. Руснаците бяха спали тук предната нощ, ние планирахме да продължим до 6100 и да ги настигнем. Следите им сега бяха по-пресни, но пак се затъваше на моменти до кръста. Снегът беше много пръхкав и неприятен. На около 5900 ги настигнах. Смених Александър, човекът който до момента биеше пъртината. След час и нещо излязох на 6100. Той ме насочваше накъде да вървя, понеже падна мъгла, а те се бяха аклиматизирали тук. Той имаше и оставена палатка на 6100. Стигнахме в 15:30. От 1600 метра изкачване през този ден около 1400 вървях отпред. Чувствах се силно изморен. Предложих им въпреки това да си слезем на 5800 до платото, понеже ще е по-тихо и ще се възстановим по-добре отколкото на 6100. Те отказаха, било твърде мъгливо и опасно. Така заспахме на 6100. На другия ден духаше много силен вятър. Към 10:30 все пак тръгнахме надолу и се установихме за нова нощувка в 12 часа на 5800. Тук се случи нещо, което ме разочарова много. Аз тръгнах първи надолу. Разбрахме се да пресечем платото и да спим под Душанбе. Затова подминах 5800 и тръгнах да пресичам платото. В един момент се обърнах и видях, че Тимур (Тим) се е спрял на 1 км зад мен и си опъва палатката. Спрях за да изчакам какво ще направят другите. Те също се спряха там и започнаха да вадят палатките си. Почувствах се предаден. Не стига че вървях час и половина и им направих всички стъпки, ами и промениха плана без да ми кажат. Нямаше да се върна, ако имах запалка или кибрит в себе си. Кибритът ми се навлажни предният ден, а запалаката ми остана без газ и бях зависим от тях за да си запаля джетбойла за да си топя вода от снега. Върнах се. Бяха заели всички хубави площадки за палатки. Намерих една ледено място. Наложи се там да се установя. Оттук реших да го играя соло. Не стига, че този Тим само се скътаваше и се опитваше да се прави на ръководител и ми повтаряше каква добра работа върша и определяше някакви почивки, но нито веднъж не излезе напред. Попитах Брянск кога планират да тръгнат на другия ден, 3 август. Отговориха ми уклончиво, щели да се събудят в 4 сутринта, да погледнат времето и да тръгнат след нас. Мразя подобни лиготии. Тръгнах в 7. 8 човека пъплеха след мен. Голямо затъване беше по Душанбе. Отново същата история като на Гърдите. От 1100 метра около 900 аз блъсках напред. Силно изтощен, стигнах около 17 часа на 6900. Опънахме си палатките. Александър беше единствения адекватен от брянския тим. Обаче те му носеха палатката.
И трябваше да чака другите за да се настани. Те дойдоха едва около 20 часа. Предложих на нашият “отбор” да тръгнем за атака около 4-5 сутринта. Отново Тим застана опозиция и каза, че щяло да му бъде много студено толкова рано. Каза, че ще тръгне в 8 когато напече слънцето, другите го подкрепиха под предлог, че са силно изморени. Напуши ме смях. 2 поляка, норвежец и полушвед. Детска градина. Предложих на Сашата същият вариант. Да тръгнем заедно между 4 и 6 за да можем да си слезем навреме и да си преместим багажа поне един лагер по надолу. На 5800 човек се възстановява много по-добре отколкото на 6900. Той обеща да помисли и да ми отговори след като се консултира с другите трима по-късно. Към 21 часа ми се обади, че ще остане със тима си. Добре. Разбрах, че всички се скътават и искат да го изкачат по лесния начин. При мен беше налична и следната ситуация. Имах хеликоптер за надолу на 6 август, а на 7 полет от Душанбе до Истанбул и Лондон. Затова жив умрял – трябваше да приключа с Комунизъм и да си сляза в базов на 5-ти. Атаката бе планирана за 4-ти. Разбирах, че ако тръгна в 8 ч. няма да имам време да си сляза същият ден в базов, но все пак успявах на 5 ч. Просто не ми се прекарваше излишен ден на височина, но нямах избор. Не можех да тръгна по-рано. Ако нещо се случеше с мен, никой нямаше да знае какво точно и как да ми помогне. Не исках да изпадам в ситуацията на Боян. На 4-ти август тръгнах в 7:50 за атака. Другите от отбора ми половин час след мен. Брянск пък тръгнаха в 10. Наблюдавах ги от 7150 м. как се разходиха 20 минути след щурмови и седнаха да ме гледат как напредвам бавно нагоре. След половин час се върнаха в щурмови и прекратиха атаката. Прецениха, че нямам шанс да се кача в този ден поради късното тръгване. Е, грешно прецениха. 4-та след мен бавно ме настигаха. Правех по 20 крачки и почивах. За повече нямах сили. В един момент понечих да си извадя водата да пия на около 7180 м. и неприятно се изненадах, че нямам вода. Бях си изгубил шишето по пътя. Това вече бе кошмар. На около 100-на метра зад мен беше полякът Томек. Изчаках го и му обясних, че съм си изгубил водата и ще трябва да искам по около 150 мл от всеки от тях. Той ме успокои, че Тим я е намерил и ми я е прибрал в раницата си. Успокоих се и продължих да чакам Тим. Той се движеше на около 30 м. след Томек. Дочаках го, взех си шишето, пих няколко глътки и тръгнах след Томек. Той беше направил едва 40 крачки за тези 10-на минути докато чаках. Настигнах го. Опита се да направи още около 8-10 крачки и рухна в снега от изтощение. Едвам едвам обясни колко му било тежко. Казах му да мръдне встрани и да ме остави да продължа отново напред. Това момче през цялото време вървеше последен до момента. Но по време на атаката изведнъж извади невиждани сили и вървеше втори след мен. Предполагам имаше амбициите да се качи първи и пестеше сили до момент. Но когато направи точно 50 крачки осъзна, че потенциалът му не стига за това.
Всичките 4 момчета бяха по-леки от мен, понеже се комбинираха по двама с палатките и храната и газта. Аз си носих всичко само за себе си. Споменавам всички тези подробности не за да се хваля, а за да се придобие адекватна преценка как наистина стояха нещата. Хората, живеещи в панелките, нямат никаква реална представа за малките неща, които правят голямата разлика горе. За тях нещата за черно бели-качил или некачил. Няма разлика с колко багаж си бил, първи или последен, шерпи и кислород или автономен режим и т.н. Продължавах да напредвам бавно, но стабилно. Събирах сили и правих по 20 крачки нагоре, забивайки клюна на пикела си и котките. Действах почти на прибежки. Залп 20 крачки и около минутка почивка. Впоследствие Вика ми каза, че ме гледала в телескопа от базов и била сигурна, че това съм аз. Стилът ми бе същият като на Корженевска. И така стигнах до лобното си място на 7400. Трапецът на Комунизъм прилича малко на този на Нанга. Само че се ходи плътно вляво покрай скалите. Склонът е между 40 и 55 градуса. Накрая се прави един диагонален траверс между 7300 и 7400 за да се излезе на скалния гребен. Там има въже за да се излезе на ръба и после се продължава надясно нагоре още 100 метра до самият връх. Видях много отдалеч въжето. Изчислявах мислено още колко прибежки по 20 ще ми трябват за да стигна до него. И така останаха последните 20-на крачки. Направих ги и резлизирах, че не ми достигат още 5-6 за да се щракна с жумара за това старо въже. Реших да се напъна и да не почивам. Продължих към него, склонът беше фирнован, котките едвам го драскаха и в този момент усетих, че нямам сили и губя стабилност. Подхлъзнах се и полетях надолу по склона. Тим нещо панически изкрещя. Мина ми мълниеносно мисълта, че вече нищо не зависи нито от него нито от мен. Разперих ръце и крака. Пикелът ми се изхлузи, дясната ръка с щеката бе безполезна, не можех да я забия или да убия инерцията. Не смеех да забия и котките, защото щях да се завъртя на 180 градуса и да полетя с главата надолу. Ако не се спреш първите 5-10 метра си обречен. Ситуацията беше извън моят контрол. Молех се склонът да стане по полегат или снегът по-мек. Всичко това продължи сигурно само около 2 секунди. В обикновена ситуация на човек никога не биха му минали толкова мисли през главата. Но както при приток на адреналин не се усеща болка или умора, така и в стресова ситуация мозъкът работи на други обороти. Изведнъж рязко се спрях и застопорих. Снегът под мен беше по-мек и рохкав. Фирновият склон премина в снежен. Всъщност беше само тънка хрупкава корица, а под нея все същият фирн. Обаче достатъчно за да ме спре. Замрях. Сега беше важно да анализирам колко е крехко равновесието ми и да се застопоря. Надигнах първо предпазливо поглед нагоре. Прецених, че съм се пързалял 10-12 метра. Тим ме гледаше отгоре безмълвен. Следващата крачка беше да се фиксирам стабилно към склона. Пикелът като по поръчка се приземи до мен в сгъвката на лявата ми ръка. Не смеех да преприема излишно движение и да го хвана с дебелите си ръкавици за да не наруша баланса си. Мисълта ми продължаваше трескаво да работи. Знаех, че вися на косъм. Едно погрешно движение и щях да продължа полета си надолу, този път вероятно фатално. Трябваше да забия котките си стабилно в склона. Но коя от двете да посмея да отлепя? Коя в момента ми е по-стабилна опорна точка? Реших да видя кой крак изпитва по-голямо напрежение. Левият прасец. Бавно-бавно започнах да изтеглям дясната котка от снега, готов моментално да я забия, ако лявата започна да поддава. Извадих я и със все сила я забих отново в склона. После издърпах пикела към себе си. Придърпах лопатката почти под рамото си и със цялата си тежест забих клюна в снега. Бъдейки закрепен криво-ляво по диагонал, извадих лявият си крак и забих и него. Бях фиксиран на три опорни точки. Спасен!!! Едва след това посмях да погледна под себе си. На 2 метра под мен имаше снежно стъпало. Ако не се бях спрял преди него, щях да изхвърча оттам като от трамплин и щях да получа такава инерция, че следващата ми спирка щеше да се окаже на 1700 метра под мен върху платото. Господ отново не ме остави и не ме забрави. Възстанових дишането и се успокоих. Така. Време беше да се връщам нагоре. Фокусирах се отново върху въжето. Събрах волята и силите си да преодолея това разстояние на един дъх. Успях. Включих се френетично с жумара във въжето. По принцип нямаше нужда, скалите вървяха като стъпала нагоре и въжето можеше да не се ползва или само можеш да се придържаш към него. Но ми трябваше по скоро да възвърна психологическото си равновесие. Тук кратък разбор защо се случи всичко това. Първо винаги дръжте пикелът си прикрепен с прусек или еластична лента към седалката си. Така, ако падате, няма да ви изхвърчи и да го загубите. Аз имам навика само да го държа за темляка. Другото е, че си купих този пикел без оригинален темляк. После му купих оригинален темляк на пецъл, но за друг по-къс модел, за 50 см ледена ръка, а моят пикел е дълъг 60-65 см. Затова този темляк не е удобен и идва къс, когато се ползва с дебели двойни ръкавици при изкачвания. Той ми се е изплъзвал и в обикновена ситуация преди това при ходене. Дребни неща наглед, но от подобна дреболия може да зависи дали да те бъде или не. И последно. Дисциплината. Ако капацитетът ти на 7400 е 20 крачки, то ги прави методично. Не се изсилвай. Преумората не води до нищо хубаво. Аз се изкуших да избързам. Какво толкова на пръв поглед. Ето ти на какво. На седловината седнахме да починем малко и да се подкрепим. Не подадох никакви сигнали, че съм разколебан или стресиран. То и не бях. Някакси тогава приех ситуацията за обикновена. Усещах върха. Бяхме на 7411 м. Оставаха още 84. Поседях 5 минути и им казах на момчетата “I’m going guys, lets finish it.” Предстоеше най-опасното и трудното. Нагоре водеше много стръмен и фирнован снежен ръб. От едната страна имаше козирки и нямаше как да се движиш по самия гребен за да не паднеш. Държах се 2-4 метра под ръба, но тук пък склонът беше много стръмен. Твърд фирн. Не можех да забивам дръжката на пикела и разчитах само на клюнът му. Напредвах методично, правейки между 10 и 15 крачки. След около 20-на минути снежният ръб приключи и пред мен се видяха скали. Бях много близо. Преодолях 2-3 скални жандарма и изведнъж на около 30-на метра пред мен, под ослепителното обедно слънце блесна ТРЪБА!
Зарадвах и се повече отколкото перничанин се радва на винкел. Това беше върхът. Венецът на усилията ми. Всички пътища водеха вече само надолу. Тим после сподели в базов, че съм пробил около 90% от пъртината. От 3500 метра качване това означава, че повече от 3 вертикални км съм проправял пътя на останалите. Никой от тях не предложи нито веднъж да ме смени, с изключение на мизерните 50 крачки на Томек и то само защото трябваше да си чакам водата. Беше изстрадано. Изцедих се като лимон. Но не забравих мисленото си обещание да не се изложа пред Алишер и държах точно по този начин да се озова горе. Извадих телефона си да направя няколко снимки. Забравих да отбележа, че фотоапаратът ми отказа да работи още по време на аклиматизацията на Корженевска. Трябваше да разчитам за снимките до края на
стария си айфон. Мразя телефоните. Нямат никакви настройки за снимки, никакво увеличение. Нямам късмет с фотоапратите. Този го купих през април и вече юли се счупи. Както и да е. Поредна изненада. Направих 2 снимки и дисплеят изгасна. Опитах се да го включа и ми показа, че нямам батерия. А беше пълен предната вечер! Заредих го от пауър банката си. “Мисли, момче!”-прозвуча в главата ми гласът на Старчев. Мисля. Проблемът трябва да е електронен, заради рязката промяна на температурата. Извадих го от джоба на уиндстопера от около +30 на -15. Ок. Пъхнах го в ръкавицата си и неистово го стиснах в дланта си за да го стопля отново. Времето беше разкошно. Панорама на 360 градуса. Видимост 70-80 км и навсякъде само върхове. Трябваше задължително да отнеса тази гледка със себе си. Не исках да се моля и да разчитам на другите. След около 2 минути извадих отново телефона и го включих. Проработи. Направих хаотично снимки във всички посоки и 2 панорами. Не знаех с колко време разполагам преди отново да замръзне. Прибрах го в ръкавицата си и зачаках да се качи някой след мен за да оправя последната формалност-снимката с мен до тръбата. Качи се хитрата лисица Томек. Уж най-слабият и бавен в групата ни. Помолих го да ми щракне 1-2 снимки и тръгнах надолу. Качих се точно в 13 часа на върха. Отне ми 5 часа и 10 минути биейки пъртина да преодолея тия 600 м. На слизане подминах другият поляк Арек и след това Тим и Юргенс. Попитаха ме колко остава догоре, отговорих им около 3 минути и внимателно продължих откатерването на гребена с гръб към долината. Забавих се на върха 15 минути.
След горчивия хап на качване слизах много внимателно. Исках да бързам, но не смеех. В 15:15 бях отново в щурмови. Бурсуците от Брянск ме игнорираха. Обикновено се честити когато слизаш от връх и се разпитва за маршрута, но тези тимерути очевидно бяха засрамени от себе си. Влязох в палатката си, пих половин литър вода и започнах да се стягам за надолу. Прибрах палатката си и стегнах раницата си. Тръгнах да я нарамвам и им извиках “Удачи, ребята!”. Едва тогава благоволи да излезе доктора им и да се престори на изненадан, че едва сега ме вижда. Другите се затаиха вътре и не пророниха ни дума. Докторът ми зададе вяло няколко въпроса и когато разбра, че нито един от четворката зад мен не ми помогна по никакъв начин догоре, омекна и прояви дружелюбие. В крайна сметка до него достигна, че им бях свършил работата и на тях. Предложи ми чай, поговорихме си 15-на минути. Тази нощ преди атаката на 6900 кашлях много лошо и ме болеше силно ухото. Подобен проблем решавах на Нанга през 2016 и тогава пих антибиотик. Сега имах в себе си и антибиотик и обезболяващи, но не посмях да пия нито едно от двете за да не се отслабвам и да не бъда сънлив преди изкачването. Даде ми разни напътствия какво да правя и даже ме покани в Брянск да ме лекува. В 16:15 тръгнах надолу към 5800. Пристигнах в 18:30. Бях на предела на силите си. Заварих две познати от Украйна и комшията ми по палатка в базов – Алексей. Всички места за палатки бяха заети с изключение на леденото място. Отново нощувах там. Алексей ми помогна с палатката. Имах двe лиофилизирани храни, но изпитвах отвращение към тях и не си ги приготвих. Украинките ми предложиха сланина без хляб. Зарадвах се на сланинката като на манна небесна. Изядох я с наслаждение. Заспах спокоен и удовлетворен. Беше тежък ден. На 5 август се събудих около 7 сутринта. Нямах сили. Отне ми близо час да се организирам и да си опаковам багажа. Към 8 пожелах късмет на троицата в съседните палатки и потеглих бавно към 6100. Тези 300 метра качване след изкачването ми взеха душата. Отнеха ми час и 45 минути.
После от 6100 надолу започнах да набирам обороти. Със смъкването на височината организмът започва да работи много по-добре заради по-голямото обилие на кислород. Мускулите се нуждаят от кислород и когато го има в по-голямо процентно съдържание,то и работят съответно по-добре. На 5800 стигнах до първото въже за мен и последното за изкачващите се. Там се бе събрала опашка. По едно въже не бива да преминават повече от 1 човек за да не се скъса или да не се избие снежния клин. Излезе пред мен някакъв човек. Попитах го може ли да пускам рапел и той ми отговори, че след него имало някаква жена. Тръгнах бавно надолу и видях под себе си Ирина и Вика. Ирина жумареше. Помоли ме да и дам 10 минути да излезе до мен, а Вика обеща да ме изчака да се спусна преди и тя да тръгне нагоре. След малко Ирина излезе при мен, поздрави ме, разменихме няколко приказки и тръгнах надолу. Не знам на какво приличах в този момент. В действията ми имаше някаква небрежност, непукизъм. Виждах на 1400 метра под мен базов лагер. Там беше готвената храна, банята, интернета. Повече в този момент не исках. Затова слизах надолу минималистично. Пусках рапел с лявата ръка, а в дясната държах щеките си. Хората или ги прибират в раницата си или ги слагат между гърба и раницата си за да не им пречат и да имат по-добър контрол върху спускането. Разминах се с Вика. Поздрави ме за добре свършената работа и ми благодари, че улеснихме много тяхното изкачване. Откопчах се от въжето и тръгнах да се разминавам със тълпата чакащи хора. Някои от тях ме снимаха с фотоапаратите си и питаха на английски от коя държава съм. Чух няколко човека да казват Bulgaria.
Не вървях в пъртината им за да не разрушавам следите им, а до нея. Затъвах над коляно, обувките ми се пълнеха със сняг. Не обръщах внимание на детаилите. Погледът ми бе фокусиран върху базов лагер. Там имаше топлина, уют и комфорт. Със неистова упоритост продължавах да вървя надолу и да смъквам около 400-500 метра в час. Нямах сили за повече. Не бях закусвал, водата ми беше почти свършила и периодично през 200-300 метра сядах върху раницата и допълвах шишето със сняг за да не ми свършва течността за пиене. Загубих между 5-8 кг за тези 4 дни. Мускулите ми се стопиха.
На 5650 метра нова изненада. Видях французинът Гийом, който ни напусна преди 4 дни от 5600 поради липса на мотивация. Сега той смъкваше някого. Оказе се испанецът Хавиер. Някакъв руски гид пускал рапел на 5800 и в този момент французинът и испанецът били под него и го чакали. Обаче руснакът решил да го играе като по филмите и пускал рапел, отскачайки от серака като от скала. Естествено серакът рухнал от тежестта мъ и вибрациите и паднал върху нашите хора. Гийом се бил фиксирал за основното въже и бил вързан и за испанеца. Голяма буца лед ударила испанеца в ребрата и той паднал 7 метра надолу. Гийом го задържал и му спасил живота по този начин. Обаче от удара реброто пробило плеврата на испанеца и там се събрала вода. Така той се превърна в безпомощен и Гийом го спускаше бавно надолу. Животът е доста ироничен на моменти. Преди 10 дни спускаха Гийом, сега той спускаше Хавиер. Попитах ги с какво мога да им помогна. Нямаха нужда от газ и храна, нямах нужните медикаменти. Общо взето не можех никак да им помогна, а и аз имах сили колкото бавно да местя надолу. На 5600 видях друга двойка руснаци. Почерпиха ме с чай и вода.
Интересното е, че от всички по маршрута само руснаци проявяваха съучастие и ми предлагаха течности и храна. Всичките му там западняци, с изисканите и префърцунени обноски само казваха здравей и се усмихваха. На 5100 срещнах нова група хора-поляци, иранци и испанци. Седнах за кратка почивка. Испанците ме поразпитаха и казаха, че са ме видели как съм паднал. Изненада ме, че са фиксирали толкова къс момент в телескопа, но нямаше откъде другаде да знаят. Тъй или инак никой не ми предложи никаква течност и продължих надолу. Тук изпитвах последните си притеснения от слизането. На качване 5100 беше снежна площадка и тук се раполагаше лагер 1. Сега нямаше никакъв сняг, само скали и скални тераси за палатки. Смъкнах си котките и тръгнах да слизам на серпентини надолу. В един момент се набутах в някакви сипеи и ронляци. Очевдино тук нямаше пътека. Погледнах наляво и видях далеч встрани на около 50 метра някакви стари въжета. Значи съм се отклонил. Мързеше ме да се качвам пак нагоре за да си хвана пътеката
и продължих надолу по сипеите. Всичко се ронеше и пропадаше под мен, хабях страшно много енергия да запазвам стабилност. Спуснах се някак 50-на метра надолу и опрях в снежен стръмен фирнован склон. Мислех да тръгна по него надолу, но още щом стъпих върху него се подхлъзнах и запазих равновесие само благодарение на щеките. Нямаше да стане така. Тръгнах да траверсирам наляво около 200 м да си изляза на пътеката. По нея вече слязох без особени проблеми по разни стари въжета до ледника. Въжетата не бяха
чак толкова необходими, имаше хубави стъпки, но аз си включвах във всяко едно от тях осмицата и пусках рапели. Исках повече да не мисля, да правя само механически движения надолу. Пресякох ледника и после спуснах набързо снежната възглавница. Пресякох още един ледник и пристигнах на хеликоптерната площадка. Оставаше последен напън до базов. 1 час. Там заварих един турчин. Те горките бяха група 11 или 12 човека. Не изкачиха Корженевска, защото се набутаха в лошо време. После се отказаха по някакви причини и от Комунизъм. Всъщност двама от тях тръгнаха. Към този момент не знам дали са успели. Та този турчин вместо да си седи в базов и да ги чака в комфортни условия се бе преместил сам в палатка за морална подкрепа по-близо до тях. Зарадва ми се. След помощта с палатките в Л1 на Корженевска бяхме станали приятели. Викаше ми комши. Наля ми чай и ми предложи прясна вода. Полафихме си 15-на минути и потеглих надолу. След 10-на минути ходене чух хеликоптер. След миг и го видях как прави завой и захожда за кацане в базов.
О, Господи! Нима отново се е случило нещо лошо или са променили хеликоптерния график? На 30 юли в 18 часа вечерта бяха евакуирали канадката Сара. Имаше стомашни проблеми или казано на човешки език-диария. Забързах се. Пристигнах в 13:45 в базов. Около 10 минути, след като хеликоптера беше излетял. Да, вместо да има хеликоптер на 6 август както беше планирано, взели, че го изместили на 5. И никой не ми предаде по радисотанциите. Можех спокойно да сляза много по-рано на 5 август и да си излетя с него. В базов нищо ново и интересно. 16 човека излетяха на 5 август. Почувствах се осиротял. Всички останали приятели бяха нагоре по склоновете на Комунизъм, а следващият полет е планиран едва за 11 август. Това ми създава автоматично куп проблеми. Изгаря ми билета за навръщане, няма да се явя на работа на 8 август. Направих всичко каквото трябваше. Нямаше как да планирам и азиатската неточност. Алишер обеща да ми върне 700$ за да си купя нов билет до Лондон. Излезе човек. Важното е, че към момента всички за живи и здрави. Другото се решава с пари, а аз получих още един ценен урок за безопасността във високата планина.
В памет на Съни.
Човекът, който ми показа как да качвам осемхилядници.
Разказът е публикуван в оригинал от фейсбук профила на Иван.