8-ми ден:
През нощта на няколко пъти чух шумове от откопчаващи се ципове на преддверията на палатките около нас. Като цяло не успявах да спя добре и се въртях постоянно. Към това трябва да прибавя и нетърпението да тръгнем нагоре към върха, та поради тази причина всякакви външни шумове бяха способни да ме събудят. Мисълта, че планината най-сетне ще ни допусне до себе си, си проправи път в полубудното ми съзнание. Когато станахме за закуска около 08:00 ч., слънцето ни погали по лицата за пръв път от три дни насам. Имаше нова снежна покривка от 15-20 см. около нас и по ледника. Небето над нас бе безкрайно синьо и ведро. Малко след закуска две групи тръгнаха нагоре към щурмовия лагер, а ние започнахме оживено да обсъждаме дали няма да тръгнем. Уви, тази ни надежда бе бързо попарена от водачите, които ни заявиха малко след закуска, че оставаме в лагера и днес. Това на практика беше последният ни резервен ден по програма и оттук насетне до качването на върха всичко трябваше да върви идеално.
Макар и условията да изглеждаха повече от перфектни към момента – тихо, слънчево и ясно време, то водачите ни се притесняваха от високата лавинна опасност, заради прясно навалелия сняг. Именно това бе причината да отложим тръгването за следващата сутрин. Аз, Никола, Алекс и Веси се разходихме по ледника над лагера – Арбуз, и стигнахме до портата, която трябваше да преминем на следващия ден. Останах впечатлен от размерите на превала Делоне, който ни очакваше утре. Бе повече от 300м висок с около 50 градусов наклон. Щяха да са ни нужни 7 въжета за неговото преминаване. Повъртяхме се малко, поснимахме и се отправихме обратно към лагера. Слънцето вече напичаше сериозно, и заради това следобеда прекарахме в препичане по камъните и подготовка на багажа за утре сутрин.
9-ти ден:
Още от предната вечер се разпределихме в две групи, като едната бе предвидено да тръгне в 03:30 ч., а другата в 04:30 ч. Аз, Андрей, Леонид, Саша, Мишо, Дора, Веси и Алекс бяхме в по-ранната група. Трябваше да изнесем въжетата до основата на превала и след това гидовете да опънат парапети с тях. Сутринта закусихме с нещо като просо, което беше доста мазно, респективно добър източник на енергия за дългия ден, който предстоеше. Тръгнахме навреме и вървяхме бързо в студената, но ясна вечер. Звездите над нас се грижеха почти да нямаме нужда от челници. След около 45 минути вече бяхме в основата на Делоне и направихме план за действие – кой кога да тръгва по парапетите. Леонид и Андрей се отправиха към стената и започнаха да фиксират въжетата, а останалите трябваше да изчакаме сигнал, за да тръгнем. Не след дълго, точно когато вече пръстите на краката започваха да стават безчувствени от студа, тръгнах нагоре с едно въже. Сложих си жумара (самохват) на първото въже, рязко се набрах, за да преодолея първоначалния 90 градусов праг, който се явяваше началото на превала. Нагоре се придвижвах бавно, защото трябваше да изчаквам да се постави следващия парапет по стената. Благодарение на това успях да се порадвам на един магически сибирски изгрев в една лятна утрин на 3400 м. надморска височина.
Малко по малко стената се напълни с хора. Навсякъде под мен пъплеха останалите участници от нашата експедиция. Двете групи се бяха събрали и всеки изчакваше търпеливо реда си, за да закачи жумара си на въжето и да тръгне нагоре. Докато висях на една от площадките се обърнах надолу и видях как една синя палатка се отскубва от нечия раница и полита надолу. Поради някаква необикновена случайност палатка премина между 3-4 човека, без да се сблъска с ничия каска. Реших да видя чия беше вината и чия беше палатката и със смесени чувствах видях, Никола да се върти на долната площадка и да се извинява на хората под него за изплъзналата му се палатка….
Голямата група и нуждата да се изчакваме по въжетата направи това преминаване на превала бавно, но въпреки това някъде около 08:30 ч. вече бях горе, на около 3500 м. и оглеждах следващия ледник, който ни очакваше – ледник Менсу.
След като цялата ни група се събра, вързахме се с три въжета – по 6 човека в свръзка и поехме по ледника към Берельское седло, където щяхме да нощуваме. След превала Делоне маршрутът тръгва леко надолу, като пътеката се вие около огромни цепнатини в леда. След около два часа спряхме да обядваме точно преди последното стръмно изкачване към лагера ни. Някъде около нас преминаваше и невидимата граница между Русия и Казахстан. Така и не можахме да разберем къде точно е, затова се съгласихме с факта, че вече сме в Казахстан… не, че този факт променяше каквото и да е. Тръгнахме нагоре, като пътеката ни отново се виеше около огромни ледени цепки. Бяхме стигнали вече средата на изкачването, когато зад мен се чу рязък шум. Погледнах назад и видях цялата свръзка легнала на земята със забити пикели в снега. Преброих хората в бързината и осъзнах, че един човек липсваше. След като се загледах по-добре видях, че някой бе пропаднал в ледена цепка и единственото нещо, което се подаваше от нея беше главата на пикела, който се мяташе напред-назад, опитвайки се да се забие в леда. Човекът бе пропаднал на около 3 метра надолу и само благодарение на факта, че ходихме вързани и бързата реакция на останалите от свръзката, бе спряло по-дълбоко пропадане. Със задружни усилия водачите ни измъкнаха клетника и продължихме нагоре.
Десет часа откакто бяхме обули котките рано тази сутрин… Успешно достигнахме щурмовия лагер за върха и започнахме да се настаняваме. Берельское седло се намира на около 3600 м. надморска височина, а лагерът е изцяло разположен върху сняг. Заради това се наложи да си изкопаем площадки в снега, като подравним местата, на които щяхме да спим. Трудът, типично по руски, бе разпределен сравнително честно и справедливо. Копаехме и заравнявахме около един час, преди и трите ни палатки да бъдат съвестно опънати. Малко след като бяхме пристигнали в лагера видяхме една група от 7-8 човека, които слизаха от върха. Това беше същата група, която бе тръгнала един ден по-рано от нас в пресния сняг. Не бяха успели да качат върха, заради лошо време. Тези новини не бяха обнадеждаващи, защото имахме само утре като възможен ден за атака. При лошо време дори нямаше да опитаме да качим върха и директно щяхме да започнем спускане към Акемско езеро. Подобно на други сходни ситуации – не ми оставаше друго, освен едната надежда…
Имахме още много време преди вечеря, което трябваше да убием, затова се заехме с благородната задача да построим още една тоалетна на лагера, тъй като действащата към момента беше пълна и неизползваема от най-срамежливите в групата. След като и тази мисия бе изпълнена успешно, хапнахме за поредна вечер супа и консерва от говеждо в импровизираната ни столова на открито. Колкото и да ми беше втръснала вече тази супа, това си оставаше най-вкусното ядене от трите през деня.
Утре трябваше да станем в 02:00 ч., затова веднага след вечеря се заехме със задачата да стопим по един литър течности на човек за следващите близо 24 часа. Перманентният глад, а от днес и жажда превземаха съзнанието ми все повече и повече.
10-ти ден:
По-тъмно и на челници хапнахме набързо, докато се опитвах да убедя тялото си, че всичко е наред и ставането в 02:00 ч. е напълно нормално. За мен един от най-неприятните моменти при изкачването на подобни върхове си оставаше ставането по никое време. Затова след краткотрайна борба се предадох и приех, че просто ми е гадно. Към 03:20 ч. се вързахме с въжето и потеглихме нагоре. Огледах небето и склоновете над нас. Като че ли планината се беше смилила – небето бе осеяно със звезди, вятър почти нямаше и пътят пред нас беше отворен. Във все още непрогледната тъмнина се виждаха челниците на първата група за деня, която бе тръгнала. Имаха около 20-тина минути преднина. Тъкмо ще знам откъде минава маршрута, като ги наблюдавам. Нашето темпо на ходене беше добро, като целта бе да се качим максимално бързо на върха и да се върнем в лагера преди снега да се е превърнал в каша заради жегата.
Малко преди изгрев Мишо и Дора споделиха, че им липсва тонус и се чувстват изморени. Много набързо всякакви мисли за отказване и връщане в лагера бяха прогонени. Вече с нетърпение очаквах да изгрее слънцето. Подобни сигнали на нетърпеливост получавах и от пръстите на краката и ръцете си, които копнееха за малко топлина. Пътят ни нагоре преминаваше през стръмен отвес (незнайно защо носеше името „подушка“ – възглавница), като в неговия край имаше едно въже, което бе фиксирано. В този момент, преминавайки през този стръмен участък, разбрах, че котките с каиши, които бях наел от водачите ни (за да не мъкна своите) не ми бяха особено полезни. Бяха меки и се гънеха в моментите, в които се опитвах да забия предните зъби и да се задържа на леда. За да стигна до горе трябваше да си помагам с пикела, който биваше забит с достатъчно енергия в леда пред мен. Андрей се качи по-нагоре, където фиксира едно въже и го пусна надолу. Набързо си закачих жумара и с помощта на пикела се изкачих догоре.
Слънцето бавно се издигаше зад нас и разкриваше величието и мащаба на планината Алтай. Изгревът беше ярко червен, вятърът бе спорадичен и навсякъде около нас се показаха стръмни и величествени върхове. Докъдето ни стигаше погледа във всяка посока планината бе все една и съща – Алтай. След кратко чудене, установихме, че в далечината най-вероятно се вижда масива Таван Богд в Монголия, където се намира и най-високия връх в Монголия – Хуйтен (Студеният връх) – 4 374м.
Следваше кратък, стръмен и хоризонтален участък преди да излезем на платото под върха. Този участък може да се стори доста неприятен на хората, изпитващи дискомфорт от височини… или от падане от високо. Към 07:30 ч. вече бяхме под последната стена, която ни делеше от заветната цел – връх Белуха. Както се казва – виждаше му се края. Групата, която бе вървяла пред нас сутринта, вече се спускаше от върха на рапел. Ние трябваше да изчакаме Андрей да фиксира още няколко въжета, за да може цялата ни група да премине тази стена по-бързо. Аз тръгнах първи от нашата свръзка и изнесох до средата на маршрута едно от въжетата, които трябваше да се поставят. Не след дълго вече се бях изкачил. От върха ме деляха около 200 хоризонтални метра. Те също следва да се преминат внимателно, защото са осеяни с цепнатини в снега. И така, точно пет часа след като бяхме тръгнали, бяхме на върха.
Последва редовната фотосесия във всякакви пози, ъгли и гледки. Слънцето все повече напичаше, което означаваше, че трябва да побързаме надолу, ако искахме да хванем твърд сняг по стръмните и опасни участъци.
Относително бързо всички спуснахме рапел и седнахме на заслужен отдих малко под върха. Времето беше все така перфектно, което ни даде шанс да се насладим на танца на облаците под нас. Уви, или не бяхме достатъчно бързи, или слънцето бе достатъчно силно, но надолу снега бе станал като захар. Ходеше се трудно, а като прибавим към това изтощението и дехидратацията, от която всички страдахме, положението не ставаше по-добро.
Планът за днес бе да слезем обратно на Томски стоянки, където да нощуваме, което щеше да значи да ходим почти 18 часа за деня. Към 14:30 ч. вече бяхме обратно на Берельское седло. Първата ни работа бе да запалим примусите и да започнем да топим сняг, за да си набавим нужните ни течности (не че това беше възможно, но поне санитарния минимум). Малко след това водачите ни съобщиха, че оставаме на този лагер и утре много рано сутринта ще тръгнем надолу към Акемско езеро. С оглед натрупаната умора и мекия сняг, по който трябваше да пуснем рапел на превала Делоне, това може би бе правилно решение.
На вечеря настроението беше приповдигнато, докато всички се поздравявахме за успешното изкачване на върха. Всеки осъзнаваше какъв късмет сме имали с времето и как тази сурова и своенравна планината ни е допуснала до себе си. На вечеря водачите ни споделиха, че преди два дни са били почти сигурни, че няма да успеем да се качим, заради лошото време. Това засили още повече чувството ми, че имахме страшен късмет този път. Все пак осъзнавахме, че слизането ще бъде достатъчно трудно, затова никой не можеше да се отпусне напълно и да се зарадва на мига. Утрешното ставане отново бе планирано за преди изгрев, затова малко след вечеря всички се отдадохме на заслужен отдих в меките и топли спални чували.
11-ти ден:
Нямах търпение да стане уреченото време за ставане. Определено беше най-студената вечер от всички, прекарани до този момент в планината. Няколко пъти се будех с желанието да се дозавия със спалния чувал. В тези моменти осъзнавах, че съм се завил напълно и няма повече накъде… Станахме към 04:30 ч., когато слънцето вече изгаряше небосклона в оранжево-червени шарки. Нетърпението ми бе подхранвано и от факта, че на Томски стоянки ще мога да пия вода на корем, която в момента толкова ми липсваше. Цялата българска група бе готова за тръгване, докато по същото време няколко руснака от нашата експедиция тепърва подаваха сънени глави през палатката. Към 06:30 ч. нашата свръзка тръгна надолу по твърдия сняг. Пик Белуха ни изпращаше, докато слънцето я огряваше и едва загатваше нейното величие. Смирени, доволни и леко нетърпеливи се насочихме към Делоне. След около два часа вече бяхме на превала, където ни очакваха 300 м. рапел по заледената стена. Само за два дни целият сняг бе изчезнал от стената и сега тя бе осеяна с лед и камъни. Рапелът мина безаварийно и относително бързо. По обяд доволен пиех вода от десетките изворчета, които се бяха образували по ледника Абруз.
На Томски стоянки починахме, опаковахме целия багаж и потеглихме към Акемско езеро. Пътят ни минаваше по същите нестабилни камъни, по които бяхме дошли. Тежката раница, твърдите зимни обувки и умората не направиха това ходене приятно. Обещах си, че ще се погрижа специално за стъпалата си в края на деня. Привечер цялата ни група се беше събрала на мястото, където преди 6 дни потеглихме нагоре с онези 20+ килограмови раници. Вечерта всеки се възползва от лукса на руската баня, за която бяхме бленували от над една седмица. Утре ни предстоеше и последния ден по програма – връщането в село Тюнгур.
12-ти ден:
Днес ни очакваха 25 км до мястото, откъдето щеше да ни вземе чудото наречено ГАЗ – 66. За съжаление по програма не ни бяха осигурени магарета за багажа надолу, затова всичко трябваше да свалим сами. Няма да лъжа, но това може би беше едно от най-неприятните ми ходения, щом в последните 2 часа от него отчитах всеки 100 изминати метра. За около осем часа всички стигнахме до мястото на среща с камиона. Стъпалата бяха смазани, но пък духът ни беше толкова високо… Усмивки, смях… и изведнъж превозното ни средство спря, малко след като всички се бяхме качили в него. Оказа се сериозна повреда, затова всички дружно, заедно с нашия шофьор трябваше се прехвърлим в камионите идващи зад нас, като нашата злополучна ГАЗ-ка си остана повредена и сама на пътя. Надолу преживяването с камиона бе не по-малко екстремно, а този ефект се допълваше и от летния дъжд, който се изсипа над нас.
Спряхме още в първия магазин, който видяхме и подобно на хуни се нахвърлихме на хладилника с бира. Всеки грабна толкова бири, колкото можеше да носи и се насочихме към мястото за нощувка. Отново се насладихме на преимуществата и особеностите на руската баня. Признавам, че този път малко прекалих с нея, защото ефектът на замаяност, благодарение на горещината в банята, не ме напусна известно време. Вечерта бе споделена от всички, които останаха будни в разговори, спомени и много пиене на бира. Ех… всичко си е струвало!
На следващия ден се придвижихме отново към град Барнаул, откъдето ни очакваше полет за Москва, а след това нощния влак до Санкт Петербург за няколко дневна обиколка на старата столица на Руската империя. Много музеи, водка, хайвер и сушена риба последваха това епично пътешествие, но то е отделна тема за разговор. Обещавам да ви разкажа на живо колко хубав е Санкт Петербург и колко много величествен дух е събрал в себе си.
Алтай е далеч на изток. Връх Белуха е свещен, според местните. Не бива да се псува и да се говорят глупости докато го изкачваш. Алтай е величествена, дива и своенравна. ‚,Ако искаш да видиш красива планина – отиди в Алтай‘‘.
