Иншааллах – смирение пред волята на Алаах. “Ако е рекъл Господ” – в преносен смисъл. Изполва се ежедневно в комуникацията.
Лека-полека традиционните летни пътувания ставаха все по-далечни и все по на изток. Така, неусетно, но и някак естествено, дойде време да видим и един от световните исполини – Каракорум. Първоначалният ни план – да се мотаeм и катерим някъде в Индийските Хималаи, пропадна още в зародиш заради доста високите цени. Така, къде на шега, къде сериозно, се спряхме на Пакистан и Каракорум. Бяхме двама – аз и Никола.
Започвам с това, че, според мен, ако сте за първи път в планините на Пакистан (а и не само за първи път), ще ви бъде много трудно да се оправите без гид. Не казвам, че е невъзможно, но местните порядки и бюрокрация са с мащаби, трудноразбираеми за нашата балканска душа. Та, сравнително лесно си избрахме агенцията, с която да ходим, както и върха. Не се нуждаете от пермит за върховете под 6000 м. в Пакистан, което беше в основата на решението ни. Нямахме кой знае колко голям избор и се спряхме на Кохи Бробър (5907 м.), който се намира в Северен Пакистан, като отправна точка за него е долината на село Шимшал. Това пътуване исках по-скоро да бъде разузнавателно – да видим как е Каракорум на първо четене.
Още малко прелюдия и се качваме на самолета за Исламабад. Несъмнено, едно от най-трудните неща, с които трябва да се справиш, преди да отидеш в Пакистан, е сдобиването с…виза. На пръв поглед трябва да е нещо рутинно и изискващо просто плащане на такса, но, уви, това не е така. Господин Малик, отговарящ за издаването на визи в Пакистанското посолство в София към 2019 г., е един много усмихнат човек, чието съзнание е пропито от бюрокрация. Не си мислете, че ще са ви необходими единствено документите, посочени в сайта им…ще са ви нужни куп други, които г-н Малик може и да ви сподели, след като 4-5 пъти вече сте се разкарали до посолството и сте били връщани (примерно – паспортната снимка следва да е на син фон….уви, не се уточнява какъв нюанс на синьото). И така, след двумесечни мъки, в които се сдобихме с най-различни видове документи (някои от тях – ловко измайсторени от нас), няколкото кризи на тотално отчаяние и обезвереност, че ще имаме някога пакистански визи – един петъчен следобед, точно 24 часа преди заминаването ни, вече гордо размахваме паспортите си със заветната виза в тях!
Ден 1 (13- и 14-ти юли)
Пропускам цялото возене по полетите. Все пак отделям няколко думи за новото летище в Истанбул, което наистина е впечатляващо. Тук светът си прави среща. Полети отвсякъде и завсякъде, както и хора от отвсякъде и завсякъде. Има един чар в това…все още се опитвам да го определя какъв точно. Та, часът е вече около 05:00 ч. сутринта и ние си чакаме двата денга с багажите на летището в Исламабад. Знаем, че Сухаил трябва да ни посрещне, но имаме едно на ум, че може и да не се появи….За наша радост всичко е наред, срещаме се и се отправяме към колата отпред. Още в началото Сухаил разсейва друго наше съмнение – дали ще знае английски, което води до едни много приятни разговори в следващите 9 дни.
Аман – това беше името на шофьора ни за следващото 15-часово пътуване. Още щом се настанихме в колата и с Никола веднага заспахме. Каракорумската магистрала предлага удобни условия за сън само в първите 100 км от нея, тъй като е магистрала. След това пътят се превръща в двулентов, с доста дупки, неравности и хиляди завои. Той свързва Китай и Пакистан и поради тази причина е наистина влудяващо натоварен. Навсякъде се мяркат огромните шарени пакистански камиони (станали символ на държавата). Лично за мен шофирането ни беше адски безразсъдно (редовно изпреварвахме в завой без видимост), но може би просто не бях свикнал (абе, на това няма свикване…). Клаксонът на колата се използва в различни комбинации и има за цел да предупреди, че ще те изпреварват, да те поздрави или просто да те напсува шофьорът, който го използва.
В един от участъците на магистралата пътят повтаря пътя на коприната. В дългосрочен план идеята е каракорумската магистрала да свърже Китай с Индийския океан и по-точно Арабско море. И може би това е причината, че Китай инвестира толкова много в изграждането и, а не от някакви алтруистични подбуди към пакистанския народ. Пътят е отворен 3-4 месеца през годината, тъй като отделни части от него преминават на височина над 4000 м. и там дори в разгара на лятото има огромни преспи „вечен“ сняг.
По магистралата са разположени голям брой полицейски блокади, на които се случва често да се правят проверки на самоличностите на пътниците в колата, особено ако не са местни. Това в крайна сметка установихме, че е с цел подсигуряването на безопасността на чуждестранните туристи. Никола беше направил 10-тина копия на паспортите ни, които свършиха страхотна работа по пътя, тъй като там, където ни правеха проверка, просто им оставяхме по едно копие и продължавахме. Малко след 12-тия час подминахме отбивката за базовия лагер за Нанга Парбат (8126 м.) – един от 5-те осемхилядника, разположени на територията на Пакистан, а малко по-късно имахме възможността и да го зърнем в цялата му прелест.
Пътят ни мина покрай град Гилгит в област Гилгит-Балтистан. Той е известен най-вече с това, че има летище и представлява другата хипотетична възможност, посредством която може да се стигне от Исламабад до северните части на Пакистан. Има няколко фактора, които все пак наклониха везните към това да използваме сухоземен транспорт вместо въздушен:
- Трябваше да платим допълнително 85$ в посока за билети.
- Много често се случва полетите от Исламабад до Гилгит да бъдат отменени.
- И на последно място – „редкият“ брой катастрофи, които ставаха на летището.
Все още съм раздвоен и не мога да преценя кой вариант е по-безопасен – дали 15-часовото шофиране по супер натоварената каракорумска магистрала или ползването на самолет с всички гореизброени рискове.
Както и да е – около 22:30 ч. вече бяхме в град Каримабад, който представляваше доста туристически настроен град спрямо местните стандарти. Вечеряхме пица (беше гадна) с месо от як, намерихме си хотела и сънят дойде в момента, в който бяхме в хоризонтално положение.
Ден 2 ( 15-ти юли)
Спането, след два дни път, бе относително добре. Предния ден, докато пътувахме, бяхме купили 5-6 броя манго. Та, въпросното манго стана повод да се събудя, заради невъобразимия шум, който Никола предизвикваше в стаята, търсейки нож, за да обели един от плодовете. Не бях ни най-малко гладен, но знаех, че сме обградени от огромни планини и побързах да изляза от стаята и да се огледам….и да – бяхме обградени от огромни, заснежени планини. Някои изглеждаха, като човешки крак да не е стъпвал на тях със своите заострени, подобно на игли, кули. Всички върхове около нас бяха високи поне 6000 м., в последствие разбрахме кои са и седемхилядниците в долината. В Пакистан има 5 върха над осем хиляди метра, точно 102 върха над седем хиляди метра и неизброимо много върхове високи над пет хиляди метра. Според мен се намирахме в нещо като пакистанското Шамони. Не съм бил в Шамони, но пък съм гледал достатъчно снимки и съм си го представял, та нямаше как да не ми прилича именно на това град Каримабад в Северен Пакистан.
След първоначалния ступор и чувство за нищожност се изнесохме от хотела и отидохме да закусим в съседния. За днес, по план, трябваше да стигнем до село Шимшал, което беше сгушено високо в планината, т.е. очакваха ни още към 5-6 часа път до него, макар и километражът да не беше голям. Но, преди изобщо да тръгнем към селото, трябваше да се сдобием с поредния документ от бюрократичната пакистанска администрация. Шимшал, и като цяло района, към който се бяхме насочили, се намира в близост до границата с Китай. Води се пограничен район. Както за всеки подобен район, се изискваха допълнителни документи, като че, видиш ли, да не избягаме в Китай и да започнем един охолен живот, изпълнен с продоволствия…Суахил ни остави в съседния нам хотел да закусим и отиде до град Алиабад, за да се сдобие с въпросните документи, които се наричаха “non objection certificate”. Няколко часа по-късно, след като бяхме обиколили няколко пъти двете основни улици в Каримабад, Суахил се върна и каза, че местният чиновник, от който зависи издаването на тези документи, просто не е отишъл до работното си място и ще се наложи да почакаме. Нашият пакистански гид беше видимо раздразнен от тази развръзка на събитията, затова предложи да се разходим в околията, за да не си губим времето.
Вече минаваше обяд, а ние се тътрехме по прашнaта каракорумска магистрала в долината на Хунза. Все пак държахме основно посоката, която ни трябваше – а именно село Шимшал. Успяхме да зърнем, според повечето гидовници, най-снимания връх в района – Passu Coins ( 6,106 м.). Кулите му все още остават неизкачвани от човешки крак.
Напълно разбирах и защо, щом ги огледах по-обстойно. Седнахме за по чай в близкото заведение, преди да направим и обилния обяд. Със Суахил се разговорихме за Пакистан – за миналото, настоящето и бъдещето на страната. Оказа се, че Пакистан е бил във възход през 70-те години на миналия век, както икономически, така и социален. Всичко се променя с инвазията на СССР в Афганистан през 1979 г. Последвалата война не е изолирано събитие и подобно водовъртеж привлича към себе си всички околни държави и народи. Следват 10 години на ожесточени борби за влияние. В края на 80-те години СССР се изтегля от района, но оставя след себе си…разруха. Пакистан е погълнат от корупция, бюрокрация и религиозен тероризъм в следващите 20 години. Чак след 2010 г. държавата успява да се изчисти от всички терористични елементи (поне така твърдеше Суахил) и отново да стъпи на пътя на просперитета. Естествено, имат още много да извървят, но според нашия гид Пакистан се движи в правилната посока и към настоящия момент е безопасно място, както за своите граждани, така и за туристи. Това, което Пакистан има и може да предложи на туристите е…планини. Те са съсредоточени в северната част на държавата. Тя има някаква относителна автономия, понеже не плаща данъци към централната власт, не плаща и режийни услуги. Поради тази причина навсякъде може да видите агрегати, а токът е на режим и го нЕма по няколо часа на денонощието. Същевременно държавата не инвестира в тукашната икономика почти нищо. Това паритетно положение по много странен начин явно устройва местните, които се хвалят, че в района на Хунза престъпността е….ами липсва. Бедно, мизерно, спокойно и красиво – това е Северен Пакистан.
Вече бе късният следобед, когато си избрахме да седнем в едно крайпътно заведение, за да обядваме. Тъкмо се настанявахме удобно в лятната градина, когато Суахил получи обаждане, че сертификатите са ни готови и трябва да отиде да ги вземе. Имаше около 1.5 часа път в посока до град Алиабад, където се намираха заветните документи. Ние останахме да хапнем и да се насладим на уюта в ресторантчето. Последователно през нас, за по раздумка, минаха: собственикът на заведението; брат му, спечелил преди години награда от София филм фест, но така и не я получил; белгийското пресаташе на посолството им в Исламабад, който беше тръгнал да покаже Пакистан на дъщеря си; приятели на приятелите на хора от ресторантчето…а темите ни на разговор се въртяха и обхващаха всичко – Брекзит, положението на адвокатите в Пакистан, Димитър Бербатов (не бяха чували Христо Стоичков), как сме решили да дойдем в Пакистан, защо си свивам тютюн и това все пак не е ли марихуана….
Суахил ни събра след няколко часа и малко по-късно вече пътувахме към мястото, на което щяхме да прекараме вечерта. A тя отново премина в истории и разговори за планини и високи върхове…Заспах доволен и нетърпелив за утре.
Ден 3 ( 16-ти юли):
Тръгнахме малко след закуска, която този път се случи рано сутринта. Днес трябваше да стигнем до село Шимшал, което се намираше на 3100 м. над морското равнище. Селото неслучайно е смятано за меката на алпинизма в Пакистан. Именно в него са се родили някои от най-добрите пакистански катерачи, както в миналото, така и към днешна дата.
Чакаха ни 63 км път и около 3 часа шофиране по него. Знаех, че пътят е доста бавен, бяхме гледали и предварително клипчета как изглежда, но нищо не може да ви подготви за преминаването му, както…ами, това да го преминете. Тъй като минава през няколко реки, една от които доста пълноводна, трябваше да изпреварим дневното затопляне и увеличаване на дебита й и да я пресечем възможно най-рано през деня.
Пътят се вие по протежението на цялата шимшалска долина. Строен е от хората от селото със собствени къртовски усилия в продължение на 18 години – между 1985 г. и 2003 г. Той буквално разцепва планината, като през по-голямата си част е широк толкова, колкото да премине тамън един автомобил. Осеян е с множество окачени мостове, тесни участъци и безкрайни завои. Една част преминава по протежението на тесен ръб, а отвъд него…отвъд него ви чака едно стремглаво търкулване надолу по склона, докато не се окажете спрели в бурната река, която, подобно на хората, си беше проправила свой собствен път през планината.
Към 10:30 ч. вече навлизахме в селото. Още от пръв поглед е възможно човек да се влюби в него. Заради контраста с целия път до тук, чийто релеф бе предимно пустинен, то се явяваше своеобразен оазис. Зелено, подредено, с малки каменни улички и едноетажни каменни постройки, представляващи къщи. Настанихме се в една от няколкото такива за гости. Със своите 3100 м. надморска височина, селото представлява най-високо разположеното селище в цялата долина на Хунза. На няколко дни от него се намира известният шимшалски проход, разположен на 4750 м. Изключително красив преход и място, но криещо своите опасности за човек, непознаващ терена. Заплюх си го да го видя другия път, като се върна в района. Интересно да се спомене е, че всяка година, през последната седмица на юли, местните организират фестивал на този проход. По време на него се превеждат състезания с якове (нещо уникално за Пакистан), като през цялото време танците и песните са неизменен спътник на участниците.
Суахил ни остави да си починем и каза, че ще се върне след няколко часа за обяд. Уви, поради някаква причина нямаше вода в къщата и предвидената за миене се носеше от близкия кален поток с кофи…тя ставаше единствено и само за миене на ръце и то пак с известни условности. По план за днес трябваше да се качим до Заргрюбен (Zarthgurben) – местност на около 3 часа път от селото и на около 4000 м. височина. Уви, този ни план остана за утре, тъй като една от многото реки, която ни очакваха да пресечем в следващите дни, бе придошла и магаретата нямаше да могат да я пресекат. Или поне това беше тезата на Суахил, когато се върна, за да обядваме. Тогава се запознахме и с нашия готвач и носач, които щяха да ни придружат нагоре към върха.
Тук е моментът да спомена, че и двамата с Никола не желаехме особено много да имаме толкова голям антураж с нас (гид, носач и готвач), защото смятахме, че може и с по-малка група от хора да се оправим, още повече, че на 90% от багажа си го носихме ние самите. По-късно, след като го обсъдихме няколко пъти по между си, стигнахме до извода, че това може би представлява един от малкото начини местните да припечелят някой и друг долар и няма да бъде окей да настояваме те да не идват с нас.
Следобеда, докато седяхме на теферич в къщата и пиехме поредното нес кафе (стига с тоя чай, нали), при нас дойде Сурия – дъщеря на собственика на къщата, в която бяхме настанени. За наша радост знаеше английски, а ние бяхме жадни да научим повече за това магическо място – село Шимшал Започнаха разговори за история и традиция; минало, настояще и бъдеще; мечти и реалност.
Изповядваната религия в селото е Исмаилизъм. Това е подразделение на шиитския Ислям, възникнал през 765 г. Типично, това течение е взело името си от първия си имам – Исмаил. В момента духовен водач на исмаилистите е 49-ият им имам – Ага Хан IV. Наброяват около 20 милиона души по света, нямат си държава, но по думи на местните – цялата световна общност се подкрепя доста. За първи път чувах изобщо за исмаилтяните, за това попивах всяка нейна дума от разказа, като си признавам, не го подлагах много на критична оценка. В интернет има доста информация, но не и на български.
Самото население на селото, подобно на други села в съседни долини, си има свой собствен език – уахи. Този език е майчин за около 10 хиляди души по целия свят, като предимно общностите се намират в Пакистан, Таджикистан и Иран. Уахи е пръв братовчед с „фърси“, официалният език в Иран, като двата езика съвпадат в доста голям процент и си приличат. Как е станало това….историята мълчи.
Изненадващо, тук цари един доста либерален дух за разлика от другите райони на Пакистан, през които бяхме минали. Имаш 3 училища, като за разлика от останалите населени места, тук децата учат заедно, а не разделени на момичета и момчета. Селото има свои собствени правила и обичаи, по които се управлява, като за всеки проблем си има неписан закон, който се спазва. Полицията се свеждаше до двама човека, които по думите на местните, умират от скука, поради липсата на каквато и да е работа за тях.
Основният поминък в селото е животновъдство и то най-вече на якове, които биват изкарвани високо в планината и оставаха там, докато не падне снегът. Обичайно жените отиват с животните и се грижат за тях, докато мъжете остават в селото, където се опитват да отглеждат всякакви житни култури, пригодени за тази надморска височина.
След този много сладък следобеден разказ, с Никола решихме да се разходим аклиматизационно, като извървим отчасти пътя ни за утре. Трябваше да се раздвижим малко, след няколко дни на постоянно седене я в самолет, я в джип. Погледахме и се почудихме на руските карти, които Никола беше свалил предвидливо на телефона си, на района и преценихме, че ни е ясен пътят. Е, с малки загубвания най-накрая си хванахме пътеката и се качихме до към 3700 м. Разходката се получи добре, като се върнахме в селото малко преди да се стъмни.
Ден 4-ти (17-ти юли):
Предвидливо си бяхме стегнали багажа предната вечер, та днешната сутрин започна само с козметични натъпквания в раниците на последните останали вещи. Закусихме и тръгнахме. Имрам, нашият готвач, бе повел 3 магарета нагоре – две възрастни и едно магаренце на около 18 дни. Изненадващо за нас, те се оказаха доста по-малки от тези, които сме свикнали да виждаме в България. Със сигурност щеше да е престъпление възрастен човек да яхне едно от тях, защото те наистина бяха високи по 50-60 см. Недостатъчната им големина означаваше, че нашите спътници ще трябва да изнесат една не малка част от общия багаж на гръб (котлони, обща тента, храна, 5 литра олио?!).
За около 3 часа успяхме да се качим до първата ни почивка за днес – Заргрюбен (Zarthgurben). Неочаквано за нас, на тази височина от 4000 м. имаше футболно игрище, на което местните деца играеха футбол и провеждаха заключителните части на турнирите си (финалите) именно тук. Докато се изкачвахме към този нетрадиционен футболен терен, зад нас през цялото време лъщеше един друг много интересен връх – White horne (6303 м.) и една от емблемите на шимшалската долина. Изключително труден и красив, качван един единствен път през 2006 г. от немска свръзка по източния ръб.
Около поляната, на която се намираше футболното игрище, имаше и доста голям и масивен заслон, в който си направихме един доста дълъг обяд – около 3 часа. Огромното количество керосин (над 10 литра), което мъкнехме с нас, влезе в употреба и се насладихме на топла супа. Следобеда с Никола поехме по равнинната долинка, посока целта за деня ни на 4300 м. – местността Шиподин. По пътя ни очакваха няколко малки загубвания, множество преджапвания в студените води на реката (винаги носете със себе си кроксове, защото за безценни в подобни ситуации), извираща от ледника над нас и едно безкрайно спокойствие, което бе обгърнало планината подобно на вакуум. Около 19:30 ч. пристигнахме на уреченото място, на което имаше овчарски заслон. В края на деня умората се беше натрупала и последните метри се влачихме наистина баавно. За вечеря ни очакваха прясно изпечени питки от Имрам и безброй звезди.
