Иншааллах – смирение пред волята на Алаах. „Ако е рекъл Господ“ – в преносен смисъл. Изполва се ежедневно в комуникацията.
Ден 5-ти ( 18-ти юли):
Наспахме се подобаващо и изчакахме слънцето да стане нетърпимо, преди да излезем от палатката. Тази ни „дързост“ се дължеше на факта, че днешният ни преход беше около 6 часа и с относително кратко разстояние. Колкото и да се излежавахме, още с първите стъпки в посока импровизираната тоалетна разбрах, че днес изобщо не ми се ходи, а още по-малко с тежката раница на гърба. Освен 6-те часа ходене ни очакваха и близо 1000 метра денивелация за деня. Очевидно телата ни все още се аклиматизираха и свикваха с височината – този процес е винаги неприятен и няма как да се избегне. Както се казва – хванали сме на хорото, ще си го изиграем до край.
Закусихме и тръгнахме с възможно най-лежерното темпо, на което бяхме способни. Слънцето вече се издигаше високо в небето, а ние крачихме бавно в коритото на реката, която вчера толкова много пъти ни се наложи да пресечем. За към 3 часа ходене стигнахме до прохода Боасом, който се намираше на около 5000 метра. Именно тук се срещнахме с първия си сняг, както и успяхме да видим за първи път целта на пътуването си – върха Кохи Бробър.
Веднага изпитах прилив на енергия и желание да стигнем колкото се може по-бързо до базовия лагер, за да огледам хубаво маршрута нагоре. Тук някъде следва да спомена, че още докато бяхме в селото разбрахме, че нашият гид Суахил е с нас до базов лагер, който се намираше на височина от 4700 м. След това с Никола следваше да се оправяме сами по пътя за върха. Спътниците ни не го бяха качвали и не можеха да ни дадат полезна информация. Нямахме и почти никаква от агенцията, която бяхме наели да ни асистира в това пътуване. Единственото по-стойностно описание бе от един пътепис на английска група, пребивавала в района през 2016 г., но неуспяла да изкачи върха, стигайки под него. Естествено, това ни дерзаеше, защото не се бяхме подготвили предварително за подобни обстоятелства. Хем се радвах, че ще бъдем сами по пътя за върха и всичко ще зависи от нас, хем осъзнавах опасностите, които дебнеха при едно такова изкачване – цепнатини в ледника, снежни козирки, подхлъзвания и т.н. Очевидно, когато в Пакистан ти предлагат услугата „Гид“, се разбира единствено до базов лагер. За да те заведат до върха, трябва да имаш „височинен водач“ (high altitude mountain guide) и това да е изрично уговорено предварително. Е, ние го научихме на терен…
Започнахме да се спускаме към базовия ни лагер (4700 м.). През цялото време, подобно на неканени гости, бяхме заобиколени от заострени върхове и снежни кули. Всички бяха адски негостоприемни, но и толкова красиви…неизкачвани досега и най-вероятно така щяха да си останат. Макар и ходенето за деня да не беше кой знае колко много, пак в неговия край се чувствахме доста изморени. В късния следобяд вече бяхме в лагера, който от своя страна представляваше своеобразен оазис на фона на пустинния пейзаж наоколо – зелена поляна, даваща живот на най-различни шарени цветя, в това число и огромно количество еделвайси, които според местните служеха за храна на добитъка….
Непосредствено след като разпънахме палатката и се настанихме за заслужена дрямка, навън заваля…сняг. Като цяло обичам да вали сняг, но със сигурност мразя това да става през юли…Натрупа около 5-6 см за 1 час. С оглед натрупаната умора и новата снежна покривка решихме, че утре ще е ден за почивка с лека разходка и няма да атакуваме върха, какъвто беше първоначалният план.
Ден 6-ти (19-ти юли):
За първи път, откакто сме тръгнали от София преди една седмица, успях да се наспя. Макар и непосредствено след събуждането да ме мързеше да се помръдна и на сантиметър, наличието на вълчи апетит ме усмихна. Очевидно височината ми действаше добре. След закуска отново се върнах да си „почина“ в спалния чувал.
Не бързахме. След второто кафе за деня все пак тръгнахме нагоре, посока върха, за да разузнаем маршрута за утре. Пътят ни вървеше покрай близката река, та се налагаше доста често да я прескачаме и да минаваме на противоположния бряг, където беше по-лесно за ходене. След около 45-50 минути достигнахме основата на ледника и започнахме да оглеждаме и да се чудим как да подходим утре сутринта. Все пак, след като огледахме състоянието му, преценихме, че придвижване по него ще бъде най-бързото и правилно решение. От беглата информация, която Никола беше намерил в един пътепис от преди две години, ставаше ясно, че след ледника трябва да се качим до едно седло и от там изцяло по северното ребро на върха. Огледахме още веднъж върха и подстъпите към него, начертахме си мисловен маршрут, по който да вървим и се върнахме обратно в базовия лагер, за да почиваме преди утрешната атака.
Ден 7-ми (20-ти юли):
Винаги съм смятал и твърдял, че едно най-неприятните неща при подобни изкачвания е ставането по никое време. И този път нямаше изключение. Събудихме се към 00:30 ч. Навън времето беше спокойно и студено – прекрасно! Натъпках си насилствено половин пакет бисквити в устата, изпих две чаши чай и тръгнахме нагоре. Още докато бях сънен и се борих с желанието си да се върна обратно в топлия и уютен спален чувал, прекосявайки реката, стъпих върху един камък, чиято тънка кора лед бе достатъчна, за да се озова с лице в реката и с натъртен крак. Е, вече се събудих окончателно.
Около 02:15 ч. е и ние вече сме в основата на ледника. Сложихме котки и потеглихме. Не изглеждаше голям, но въпреки това ни отне около един час стегнато ходене, за да го преминем. И докато луната ни осветяваше пътя в необичайно спокойната нощ, ние се готвихме да тръгнем по 40-градусовия наклон посока премката под върха. Този наклон в далечината, както го гледахме вчера, изглеждаме доста по-полегат. Тук е мястото да отбележа, че принципно съществува вариант, в който може да се направи лагер върху ледника, точно в подножието на премката, до която трябваше да стигнем. По този начин бихте си спестили два часа ходене до тук, като ще имате и повече сили за върха.
Вързахме се с въжето, прибрах щеките и извадих пикела. Оставаха ни oще около 700 метра положителна денивелация до заветните 5907 м. Вървенето нагоре беше изненадващо трудно, а нямаше никакви изгледи да става по-лесно. Наклонът, в комбинация с височината, правиха невъзможно за нас да се придвижваме бързо. На всеки 20 крачки се правеха кратки почивки за нормализиране на дишането и пулса. За около два часа съумяхме да достигнем премката. Слънцето тъкмо се беше пробудило и окъпваше съседните нам върхове със светлината си, правейки така, че всичко наоколо да розовее.
Починахме на един участък от билото, който се беше оголил и нямаше сняг. Направихме кратка рекапитулация за случилото се до момента – оставаха ни още 400 метра денивелация до върха по още по-стръмен наклон. Знаехме, че след 08:00 ч. слънцето ще напече и ще започне да разгражда връзките между отделните молекули в снега, правейки го непригоден за ходене. Тръгнахме нагоре по фирна. В този момент планината беше изцяло за нас…имахме си частна планина! Не се чуваха никакви шумове освен хриптежите, които бяха породени от опитите ни да си поемем на големи глътки въздух и специфичния звук от забиващите се зъби на котките. За разлика от много други планини и върхове, на които съм бил, това може би беше една от най-привлекателните черти на Каракорум – липсваха многобройните досадни тълпи, желаещи да се качат горе.
Същевременно минутите минаваха, а нашата умора се увеличаваше. Факт беше, че се движихме почти с маратонско темпо…което може би беше грешна стратегия. Нуждата от чести спирания, за да си починем, ставаше все по-належаща. Не след дълго (около 2 часа от премката) достигнахме основите на върха. Предстоеше ни траверс по един леко „въздушен“ ръб. Пуснах поредната псувня за това, че бяхме без водач и най-вече за това, че нямахме никаква представа какво да очакваме под и около върха. За наша радост снегът все още беше стабилен и този участък го преминахме бързо и успешно. По-нататък объркването продължаваше, защото незнанието ни къде точно е върхът и как да стигнем до него продължаваха. Затова избрахме този маршрут, който ни се струваше най-логичен, като същевременно странихме от снежните козирки и навявките. Последно стръмно изкачване и Никола се спря на нещо като…площадка, но сядайки се окопа за всеки случай с котките. Изкачих се и аз при него. Срещу нас имаше една малка скала, която беше с няколко метра по-висока от нашето място. След нея следваше още една скала…или огромна навявка – не бях сигурен. Изобщо нямах желание да ходим в тази посока, защото вече бяхме събрали достатъчно умора след 7-часовото ни качване до момента.
Прокрадваше се и мисълта, че все пак трябва да слезем обратно. Височината беше около 5903 м. и преценихме, че върхът е качен. Или поне за нас беше качен. Нямаше кой знае колко време за поздравления, а много бързо поехме по пътя назад, тъй като слънцето вече се беше издигнало високо над хоризонта и напичаше неумолимо. Снегът под нас започна да поддава, а ние – да потъваме при всяка крачка. Слизането се очертаваше да бъде дълго, неприятно и опасно. А аз се чувствах уморен…адски уморен. Никога преди не съм се чувствал чак толкова изморен. Дори не се чувствах щастлив, че сме успели или че слизаме. Цялото ми тяло и съзнание бяха обладани, подобно на зъл дух, от едно единствено чувство – умора. Бях изчерпал голяма част от силите си за качването.
Както и предполагах – слизането беше трудно. Но по-бързо от очакваното. За жалост ледникът, който прекосихме сутринта, докато още беше твърд, се беше отворил и няколко големи цепнатини ни дебнеха. Преценихме, че ще заобиколим отстрани по очевидно по-гаден, бавен и неприятен път, но за сметка на това една идея по-сигурен. Както и друг път се е случвало – слизането траеше векове. Спирахме през 20 минути да почиваме, като лека-полека със смъкването на надморската височина настроението ни реципрочно се приповдигаше. Накрая вече не ми пукаше колко часа вече се влачехме, при положение, че виждах лагера. Числата на телефона сочеха 12:15 ч., аритметиката сочеше, че сме ходили точно 11:15 часа. Бяхме в лагера. Суахил и останалите ни посрещнаха с импровизирани венци, направени от цветята, които предните дни безпощадно газихме.
Направихме си кафе, свих си цигара и се излегнах под синьото небе. А на него единствено се кокореше самотното слънце без помен от облаци. Обяд, почивка и по леглата. Денят беше свръх дълъг и сънят дойде неусетно.
Ден 8 ( 21-ви юли)
Още предната вечер се разбрахме, че днес можем да се напънем и да слезем до село Шимшал. Преходът не е дълъг като километри, нито пък е техничен, но има много слизане (от 4700 м. до 3000 м.). Отне ни около 10 часа, с лежерни почивки и не много бързо темпо. Последните няколко с Никола си говорихме за това, как ще се изкъпем и си представяхме колко би било хубаво да свалим от себе си цялата прах, която бяхме събрали предните дни. Е, уви – в нашата къща за гости отново нямаше вода, като ни предложиха да се изкъпем с нещо подобно на тиня и вода, а ние от своя страна любезно отказахме. Вечерта премина във весели разговори за социалните порядки в Пакистан, като успяхме да се измолим да ни продадат една бутилка от местния традиционен алкохол – Hunza water. Наподобяваше слабоалкохолна ракия със съмнително качество, варена в нечие мазе от човек, слабо запознат с процеса на варене на алкохол. Е, по-добре от нищо…нашите пакистански приятели доста бързо се опияниха, поради липсата на тренинг, а ние от своя страна се наслаждавахме на питието, като истински ценители на странните алкохоли.
Следващите дни се придвижвахме обратно до Исламабад, като и прекарахме няколко дни в пакистанската столица. Ще си позволя да изразя мнението си за тази сравнително млада държава. Не си губете времето да се размотавате в градските центрове на Пакистан. Няма какво да се види, няма с какво да се обогатите. Истинското богатство на Пакистан е планината, което те все още не могат да осъзнаят. Показателно затова е, че в Исламабад трудно се намират както гидовници за Каракорум, така и магнити с планински пейзажи. Държавата е млада и все още са в търсене на своя собствен бит и култура. Отново бих посетил Пакистан, но бих процедирал по следния начин: Летището в Исламабад – Каракорум – летището в Исламабад.