Повече от 5000 км, 5-ма приятели, 16 дни, 2 държави, 2 планини и един автомобил с много багаж.
Ден 8- 30.07.2021 г.:
Няма да се умора да го повтарям – но за мен най-гадната част от алпинизма е това ранно ставане, малко след полунощ…навън е студено, тъмно, в повечето пъти духа вятър и ти по някакъв чудодеен начин трябва да се мотивираш да излезеш от топлия и уютен спален чувал и да започнеш да се тъпчеш със сухи бисквити и да пиеш чай. Нито искаш чай, нито бисквити, а единствено пак да си легнеш в чувала и да се събудиш от миризмата на армоматно кафе и топли слънчеви лъчи…Но, не. Обувай тежките обувки, обличай всичко налично и излизай навънк. Всъщност, както никога, този път температурите бяха тамън затова време на денонощието. А и се чувствах наспан и бодър, което не се беше случвало преди. Искахме да тръгнем към 02:00 ч. и да стигнем „възглавницата“ ( така се казваше местността на лагер 3 на 4300 м.) за около 3 часа. Вместо в 02:00 ч., тръгнахме почти в 03:00 ч., защото отделихме 50 минути да търсим Micro Traxion, който удобно се беше скрил между камъните. Времето беше сравнително топло, без вятър и небето беше обсипано със звезди. За разлика от вчера, днес преминахме доста бързо ледената стена и продължихме по ледника нагоре. Снегът беше твърд и се вървеше доста комфортно. За малко повече от 2 часа ходене вече бяхме на 4300 метра. Зад нас в далечината се показаше ембематичният връх Ушба. Малко по-далеч зад него се извисяваше и Елбрус, като там ясно се виждаше върволицата от хора, които използваха рактраци, за да се качат до Скалите на Пастухов и да започнат своето изкачване към върха от 4900 м.
Както се казваше – лесното мина. Очакваха ни около 600 метра денивелация по еднокилометровия ръб до върха. До към 4450 метра ръбът беше почти само от скали, като само на места имаше сняг. Още вчера се бяхме разбрали, че ще подходим изключително консервативно и ще катерим сигурни. Без излишни рискове. Движихме се 4-ма човека – Аз, Веселка, Никола и Любо на едно въже. Това сега го оценявам като грешка и трябваше да се вържем на две въжета. Но понеже нямахме нужната екипировка (по-точно нямахе достатъчно ледени клинове и джаджи за две свръзки решихме да катерим на една свръзка). Това дружно предвижване също ни бавеше. Отделно от всичко, снощи се бяхме разбрали, че дори и един от нас да се почувства несигурен и да се иска да се връща, всички се връщаме.
На всеки час правихме обещаната радиовръзка с Маги, която ни наблюдяваше от лагера. Колкото повече катерихме, толкова повече ме обземаше страха, че нещо може да стане. Самото катерене не беше сложно техническо, просто този път психиката ми се предаде доста рано…още вчера, когато руските и литовските алпнисти ни повтарях, като че ли в един глас, колко е опасен върхът. Скалистият пояс по ръба свърши, като бе заменен от сняг и лед. Имаше няколко тесни места, които трябваше да преминем без да поглеждаме надолу. А надолу…от двете страни на ръба имаше огромни пропасти. И друг път съм виждал такива пропасти, но тези този път ми се сториха наистина големи. И друга мисъл ме дерзаеше…добре, един от нас се подхлъзва и пада, повлича останалите със себе си (наистина беше малък шанса да се задържим), въргаляме се 500+ метра надолу…оцеляваме някак…и после? Нямаме обвхат да сигналзираме, нямаме екипировка да прекараме нощта, бяхме се разбрали с Маги да вика помощ, ако не се приберем до 22:00 ч….ама как да я викне, тя също нямаше обхват….общо взето падането не беше мислим вариант, дори и с хипотетично оцеляване. Може би тази невъзможност за грешка стъпка ме стъписваше още повече. Вече ходихме изцяло по сняг, върхът се виждаше, а Никола тъкмо слагаше поредния леден клин в един заледен склон, когато видяхме и върха…като че ли на една ръка разстояние, но реално най-сложната част от това изкачване беше точно преди връхната кула. Оставаха ни около 280 м положителна денивелация до върха. Часът беше 10:00 ч., а Никола каза: „хора, аз не искам да продължаваме“. Не беше изморен физически, просто не се чувстваше уверен в ледените клинове, които забиваше в полуразтопения лед, киша или твърд лед. Тайно му благодарих. Аз също не исках. Страхът ми идваше в повече. Чувствах, че нещо не е като трябва. Исках да се връщаме. Обсъдихме вариантите да продължим или не, но все пак вчерашната уговорка си беше ясна – ако някой пожелае да се откаже, отказваме се всички. Нямаше какво да го мислим. Сбогувахме се с върха и започнахме слизане надолу.
Времето, за наша радост, беше повече от чудесно – ясно, без вятър с температури около 0 градуса. Слизането, учудващо, ставаше доста бързо. Бяхме слезли от стръмнта полу-кишава стена преди лагера, когато видяхме една двойка – мъж и жена. Като се доближиха, видяхме, че са двойка – водач и клиент. Говориха на руски, по-късно разбрахме, че водачът беше украинец. Бяха тръгнали аклиматизационно нагоре. Побъбрихме, разказахме им за върха и те продължиха учудващо бавно нагоре. Ние си продължихме към лагера и около 13:00 ч. бяхме вече при Маги, която ни чакаше и беше направила сравнително успешен опит да сготви нещо. Аз доволен си направих кафе и си свих цигара. Усещах се по-жив от всякога. Сега, като пиша тези редове, премислям вариант дали можехме да успеем да качим върха…и осъзнавам, че не можехме. Нямахме нужната ментална подготовка, бяхме подценили върха и не бяхме уверени в себе си. Дори и само един от тези фактори да се беше сбъднал, пак можеше да доведе до нелепа случка. Имаше хора, които ме обичаха в България. Нямаше да ги разочаровам.
Не след дълго двойката, която бяхме разминали, се върна в лагера. На жената-клиент, ѝ се беше счупила едната котка и нямаше как да продължат по ледника нагоре. Повъртяхме се около счупената котка, почесахме се по главата, дадохме малко акъл и видяхме, че няма как да се поправи в полеви условия. Никола им предложи неговите котки, защото на нас повече нямаше да ни трябват…почти. Доста се зарадваха и предложиха на Никола да ги откупят, но той оказа и предложи просто да му ги върнат като слезем от планината, защото ние имахме още 3 дни в Грузия. Те се съгласиха (така и не се засякохме повече, за да му ги върнат).
Решихме да останем в лагера и тази нощ и утре да се спуснем към колата. Сготвихме най-хубавите си ястия, побъбрихме малко и си легнахме да спим. Аз бях доволен и не съжалявах.
Ден 9 ( 31.07.2021 г.)
Събрахме набързо лагера, и се отправихме надолу. Още предната група ни беше казала, че ако тръгнем по ледника, можем да стигнем до горната станция на лифта в курорта Тетнулди, затова една част от групата тръгна по този маршрут, а аз и Любо тръгнахме по пътя, по който дойдохме, за да си съберем боклуците, които бяхме оставили в долния лагер. Слизането вървеше бързо, като буквално скачахме от камък на камък. Така, унесени в разговори, слязохме за около 3 часа до колата. Мислехме, че останалата група ще е преди нас, защото техният маршрут беше далеч по-кратък, но не след дълго Никола се зададе от пътеката зад нас. Оказало се, че траверсът на ледника е много опасен без котки (а той вече беше дал своите на украинците), та решили да се върнат и да тръгнат след нас. Изчакахме и момичетата и набързо се отправихме към Местия, защото всички си фантазирахме свежа салата, шашлик и бира. Не след дълго правихме и точно това, захапали здраво wi-fi в заведението, влизайки в комуникация с останалия свят. Другото относително важно нещо беше да си намерим баня, по възможност днес. Трябваше да излезем от долината и да продължим посока град Кутаиси. Нямаше как да стигнем до него, макар и да не беше далеч, но пътищата в Грузия…ех…. Започнахме едно безкрайно слизане по течението на дългата 213 км и рядко красива река Енгури. Вече почти се беше стъмнило, когато съумяхме да излезем от планината. По груби сметки трябваше да стигнем в град Мартвили…не знаехме нищо за него, освен, че Маги беше набелязала една местна винарна, за която имаше добри отзиви. Все пак в следващите 3 дни ни очакваше културен туризъм, а културният туризъм в Грузия беше на основата на гастрономията….
По пътя към Мартвили се сблъскахме с причудливи неща по пътя…от редовните телета, които бяха навсякъде, до това да видим фикус, стоящ на шофьорското място в празна кола, спряла в банкета на пътя. Чувствах я близка тази държава, по странен начин, но все пак близка. Стигнахме в Мартивли малко преди да затвори и последният магазин, което беше добре, защото успяхме да се запасим с бира за вечерта. Намерихме си нещо като хотел, тамън в центъра на града. Един широко усмихнат и адски досаден рускоговорящ дядо ни посрещна. Оправихме се криво-ляво с руския език в комуникацията с него, изкъпахме се, изпрахме жизненоважните неща и изпихме по една бира преди да си легнем доволни и смъртно уморени.
Ден 10 ( 01.08.2021)
За първи път от известно време не трябваше да бърза сутринта и да гоним някакъв определен график. Имахме цялата сутрин да се помотаем, направим закуска и да пием по две кафета сутринта. Речено – сторено. Без частта с кафетата – малко ударихме на камък с намирането им в центъра на града. След като си събрахме целия полуизсъхнал багаж и го натоварихме в колата, се отправихме към близката забележителност – многовековен манастир. До манастира беше направен и лифт, който го свързваше с града. Вярно, кабинките бяха като на Княжевския лифт, но пък все още работеше. Манастирът си струва да се посети, ако имате време за убиване или просто не бързате за никъде. Разбира се, паркингът пред манастира беше удобно овладян от местните обитатели – кравите.
Истинската цел за днешния предиобед бе да посетим една от винарните в района, които Маги беше намерила. Но очевидно не беше прието за местните винарните да работят преди обяд, за това се наложи да посетим и още някоя местна забележителност, преди да дойде приемливото време за пиене на вино. След кратка справка се отправихме към каньона, който носеше името на града – Каньона на Мартвили. Намира се на около 15-тина минути шофиране от центъра на града. Разбира се, като единствената по-голяма атракция в района е развита сравнително добре. Още на входа те посрещат дребни таргаши, които се опитват да изкопчат някоя и друга пара, за което предлагат услугите си за разходка по самия каньон с лодка, без лодка, с гмуркане и т.н. От толкова години обикаляне по подобни локации, бях изработил автоматичен рефлекс да избягвам всякакви евтини (безплатни) услуги, които ми предлагаха местните. Все пак, входът за каньона струва около 9 лева, срещу което получавате 45-минутна хубава разходка по каньона, който е малък, но впечатляващ и ако имате време трябва да го посетите. Ние не се възползвахме от разходката с лодка по него.
Слънцето се издигаше яростно в небето и грееше все по-усилено. Вече активно си търсихме сенчести места и след каньона се отправихме към така жадуваната винарна – винарна Ода. Винарната е малка и семейна. Дори и да нямате време – струва си я да я посетите. Още на вратата ни посрещна този надпис:
Докато си избирахме вина и ястия, възрастната дама, която ни сервираше, разказваше историята на винарната, че произвеждат по около 4000 бутилки вино на година, имат само няколко различни сорта вино. Същевременно, бяхме си поръчали салата, чийто съставки бяха набрани непосредствено пред нас от градината. След около час прекаран тук, трудно можеше да помръднем и всеки се излежаваше в стола си преял, но щастлив. На тръгване напазарувахме вино за България, качихме се в колата и поехме посока град Кутаиси – вторият по големина град в Грузия.
За последно бях в Кутаиси през 2013 г., за около 2 часа и помнех смътно, че ми беше харесал като град, но нищо повече. Сега ни предстояха две вечери в града. И защото Фортуна ни харесва – бяхме си запазили нощувките във Friendly hostel. Горещо препоръчвам хостела като обслужване и условия. Има двор, в който може да се излежавате в хамака, има кухня, в която може да си сготвите, стаите са повече от удобни, а същвременно домакинката ни переше и простираше (поради незнайни за нас причини), като за това удоволствие всеки от нас плащаше 10 лева на вечер 🙂
Вечерта бяхме решили да намерим място, на което да опитаме максимално много местната кухня и вина. Все пак след известно обикаляне и проучване, седнахме в Palaty, което не беше лош избор. Разбира се, една от хубавите черти на Грузия беше, че цените бяха наполовина на тези в София. Храната беше доста вкусна. Грузинската кухня е базирана на въглехидрат и месо. Предимно месо и пържено тесто. Колкото и да се опитвахме не можахме да си поръчаме вино, което да ни хареса (пробвахме с всякакви варианти). Проблемът с грузинското вино е, че за мен всичките региони и сортове грозде бяха съвсем нови и различни (не че съм голям разбирач де). Както и да е – най-известният сорт грозде, от което се прави вино, е Сепареви. Това е нарицателно за вино общо взето. Има такива сортове, има такива брандове вино. Тъй като не можехме да се ориентираме по сорта вино, се опитвахме да се ориентираме по цената, като спазвахме логиката – колкото по-скъпо, толкова по-хубаво. Но дори и при тази логика се крият подводни камъни, като например широко разпространената традиция на полусухото вино. Тези вина изобщо не бяха по нашия вкус, затова и като цяло рядко уцелихме нещо, което да ни допадне на вкус.
Ден 11-ти (02.08.2021) г.
Днес, с много зор от Веси, все пак спазихме снощната си, леко пияна уговорка, да станем рано и да побягаме в парка на Кутаиси заедно с Никола. Както и си знаех…само първите 5 км бяха гадни, но ние и толкова бягахме. Хората, които срещнахме в парка, със сигурност не бяха свикнали да виждаш бягащи хора и ни поглеждаха странно, докато минаваме близо до тях. След закуска се отправихме към местната голяма „забележителност“ – природния резерват Сатаплия, на около 15-тина км от града. Резервата се славеше с това, че има отлично запазени следи от динозавър…Още в началото ми се стори нещо съмнително. В цената на входа за парка (около 9-10 лв на човек – мисля, че всички подобни паркове и природни зебележителности имаха фиксирани цени – 17.5 грузински лари) влизаше и екскурзовод, който любезно ни показваше следите от динозаври и ни обясняваше какво виждаме и какво трябва да си представим. Разбира се, тази лекция беше изцяло на руски. Та, ако искате да усетите малко повече всички тези места, намиращи се на изток от България – руският език ще ви е нужен и препоръчвам горещо да научите поне основните му постулати. Както и да е – след следите от динозаври, минахме през пещера и накрая финиширахме в едно изоставено кафе със стъклен под, което трябваше да предоставя хубава гледка към града. След около два часа лутане в този резерват, вече бързахме да си тръгнем. Според мен не си струва да си губите времето с посещението му, въпросът е какво друго може да намерите да правите в Кутаиси…. Пробвахме с free Kutaisi tour, но се оказа, че там където, следваше да започне турът и където си бяхме резервирали час, нито имаше тур, нито имаше други туристи. Е, поне гастрономията им беше на ниво, та се посветихме на това в този ден.
Утре ни предстоеше пътуване към Турция и към вторния ни връх в плана – връх Верчерник, вторият по височина връх в Понтийските планини. Знаехме, че върхът може да ни изненада и че последната му част (едно върже дължина) е традиционно катерене (имахме информация, че може и да има останали клинове там, но не беше потвърдено). Гледахме още няколко видеа от върха и преценихме, че този връх (особено след фиаското на Тетнулди) няма да е за нас. Сменихме плана на резервния – връх Качкар, пак в Понтийските планини. Същевременно, Никола поддържаше комуникация с украинеца, на който си беше оставил котките. Ставаше ясно, че няма как да се засекат и да му върне котките….така и не знам дали му ги изпрати обратно в България. Та, въпросният украинец ни сподели, че той е успял да качи връх Тетнулди на следващия ден след нашия опит, заедно със своя клиент. Потвърди, че върхът е бил доста коварен и опасен, като жената с него се е била подхлъзнала и е хвърчала 30 метра по заледените му склонове…Е, отдъхнах си. Добре, че ние не разказвахме тази история от първо лице.
Ден 12-ти ( 03.08.2021) г.
Време беше да вземем „чао“ с Грузия. Направихме го подобаващо – със сутрешен плаж в покрайнините на град Батуми, откъде упорито се опитвахме да видим Варна, но без успех. В Батуми спряхме за много кратко, колкото да си изхарчим последните останали грузински лари и да купим дарове за България. Батуми ми се стори негостоприемен и доста еклектичен град – от едната страна на улицата се извисяваха огромни модерни хотели, докато от другата страна на улицата се виждаха постройки, които бяха по-скоро адекватна гледка за град, в който се водят активни военни действия, а не курорт. Тръгвах си от Грузия със смесени чувства – хората ми харесаха, планините ги уважавах и изпитвах леко страхопочитание, кухнята им беше добра, виното така и не го оценихме….В крайна сметка – бих се върнал отново в Грузия, но може би с по-голям акцент на Кавказ и малки населени места и по-малко градско обикаляне.
Преминахме познатата ни граница с Турция следобяда. Бяхме решили да изкачим връх Качкар ( 3932 м.) от север – от село Каврун. Пътят ни се отби, малко след като стъпихме пак на Турска територия. Знаехме, че пътят като километри не е много, но ще е бавен, защото криволичи сред високи планини и е тесен. Минахме редица малки туристически градчета и селца, преди пътят да се превърне от перфектен асфалт в черен път. Стана още по-бавен, и заради падналата мъгла. Да, пътят е черен, но е проходим от лек автомобил с по-ловко шофиране. Не бяхме вечеряли все още и според картата, малко преди Каврун трябваше да има нещо за хапване – е, беше затворено. Когато стигнахме Каврун се изнанадах – очаквах да има няколко колиби и, противно на моите очаквания, ни посрещна цяло селище. Имаше си няколко кръчми и пансиони за настаняване. Имахме план да спим на палатки тази вечер, но бързо бе сменен и решихме да спим в един от пансионите. Цените навсякъде бяха еднакви, като в нощувката можеше да бъде включена вечеря и закуска. Включихме само вечерята, тъй като щяхме да поеме към върха преди официалната закуска. Цената на нощувките беше около 100 турски лири на човек. Наоколо имаше и организирани малки палаткови лагери, които на първо четене бяха безплатни.
Възползвахме се от възможността да ни наготвят бърза вечеря, изразяваща се в пържени картофи, салата, някакво месо и обилна смесица от разтопено масло и кашкавал. Както се казва – питателна вечеря. Имаше нелош wi-fi, затов разгледахме по-подробно картата на района, за да преценим, дали да качваме върха за един или за два дни. Изненадващо и за нас, се оказа, че върхът е наблизо, на около 6-7 км от нас, с положителна денивелация за качване от около 1700 метра. Разпитахме и домакините ни (колкото можахме на английски, останалото с жестомимичен превод). От тях разбрахме че отиване и връщане до върха е около 15 часа, което категорично не ни се стори като достоверна информация с оглед първите впечетления от терена, пътеписите, които бяхме разгледали, и разстоянията. Все пак преценихме, че ще го качим за един ден – с леки раници и без много багаж.
Ден 13 ( 04.08.2021 г)
Денят се очертаваше да бъде повече от чудесен. Още от сутринта беше ясно с изгледи за слънчево и топло време. Успяхме да тръгнем към 08:00 ч. Маркировката беше с червена боя и пирамиди. Първите 3 км представляват постепенно и неусетно качване, като пътеката се откланя рязко вляво и започва по-стръмно изкачване, което ни отведе в мястото, което може да се ползва за базов лагер, ако сте решили да изкачвате върха за 2 дни. То се намира на 5 км от село и на 600 метра денивелация, като представлява огромна тучна поляна с няколко малки рекички, които се стичаха от вечния ледник точно под върха. На това място имаше около 50-тина палатки, като изненадата ни беше немалка. Лагерът беше полупълен с хора, предимно турци, от които никой не говореше английски и криво-ляво се разбрахме накъде е върхът (не че имаше съмнения, като цяло е добре маркирана пътеката със скални пирамиди и червена боя). Хората от палаткитр ни направиха забележка, че сме нямаме каски и че някой от нас не са с подходящи обувки за върха (трейл маратонки), но не се впечетлихме много. Вече бяхме на около 3000 м надморска височина и същинската качване на върха предстоеше. След импровизирания лагер, пътеката ни отведе в една огромно каменно поле. От тук вече виждахме и финалния рид към върха, на което мернахме няколко човешки фигури, които да се движат. Бяха ни предупредили, че една група от палатковия лагер е тръгнала 3 часа преди нас в посока върха. Ние вървяхме стегнато, като ловко маневрирахме и подскачахме по огромните камъни. Неусетно се качихме на премката, на която маршрутът от юг и север се съединяваше. От тук до върха ни оставаха около 300 м. положителна денивелация и най-интересната част. От тук до върха маршрутът не изисква въже, а по-скоро липса от страх от падане и една идея по-голяма концентрация. Пътят нагоре е като цяло ясен, като на отделни места може да импровизирате, но посоката е само нагоре. Лека-полека започнахме да срещаме хора, от групата пред нас, които се бяха отказали поради една или друга причина и изчакваха основната група да ги прибере навръщане от върха. Включително и един мераклия, който енергично похъркваше на пътеката.
Точно преди финалните метри към върха и видяхме основната група…тя беше от около 80 човека и беше възможно най-разнородната група, която съм виждал….хора със сакове, зимни обувки, миньорски фенерчета, мешки, с велосипедни каски, млади, стари, много стари, босненци, турци и т.н Аз лично малко зяпнах от изненада, докато се разминавахме с тях. Те току що се бяха качили на върха и слизаха надолу, а пътеката беше широка като за един човек, затова просто изчакахме отстрани, за да се източат всичките. Тогава дойде и другият чудат момент – техният водач започна да ни крещи на турски, огласяйки цялата планина с неприятните си викове. Някой от групата, от кумова срама, все пак съобрази, че трябва да ни преведат на английски тези викове – нямали сме каски и трябвало да се връщаме. Да, факт е, че нямахме каски и беше редно да имаме, защото теренът го изисква, но вече беше късно. След 30 минутна принудителна пауза, в която чакахме около 80 човека да преминат покрай нас, най-сетне се качихме на върха. Отне ни по-малко от 6 часа. Гледката отгоре си заслужаваше, тъй като около нас се бяха ширнали няколко искрящо сини езера. Хапнахме, снимка за спомен и тръгнахме надолу в приповдигнато настроение. Но, както споменах и по-рано…пътеката е за един човек, а пред имаше зле подготвена група наброяваща около 80 човека.
Не след дълго ги настигнахме и започна едно безкрайно чакане, тъй като водачите на групата не ни позволяваха да ги изпреварим и минем пред тях, затова трябваше да ги изчакваме чак, докато не стигнем премката, на която се съединяваха двете пътеки – от север и юг. Неочаквано лошо отношение от турските гидове, които имаха самочувствието, че планината тяхна. Поне останалата част от групата им, които бяха клиенти, бяха добре настроени и си обменяхме шеги и закачки с тях, докато изчаквахме. Малко преди премката, те тръгнаха по друга пътека, а ние се стрелнахме директно надолу, за да ги изпреварим по-бързо. Надолу ни се отвори крачка и за около 4 часа бяхме стигнали до изходния ни пункт – село Каврун. Оправихме багажа, пихме по един чай и потеглихме по обратния път през планината, за да достигнем по-далечна точка за днес и да си спестим малко от пътя за утрешния ден. Успяхме да си намерим с мъка сравнително долнопробен хотел, в който пак се упражнихме да се пазарим за цената със сравнително задоволяващ успех.
Ден 14-17 (05.08 -08.08.2021 г. )
Планинските приключения бяха зад нас и ни оставаше само да се приберем до милата ни вече София. Преди това трябваше да прекараме една вечер в гр. Синоп – родното място на прочутия гръцки философ Диоген. Поради незнайни причини за мен, сайтът на буукинг не работеше на територията на Турция, и бяхме принудени да стреляме в тъмното и да търсим места за нощуване на случаен принцип като чукаме от врата на врата. Тъй като бяхме в активния сезон, ни отнемаше по около 2 часа в населено място, за да си намерим хотел, който е свободен. Като цяло, град Синоп е доста симпатичен и едно от малките смислени места по турското Черноморие. Заслужава си да му се отдели 1-2 дни и да бъде разгледан хубаво.
По пътя към София спряхме за един следобяд и в град Сафранболу. Градът със сигурност си струва, защото е отлично запазен образец на османската архитектура. Която изненадващо много ми заприлича повечето български възрожденски етнографски музеи. За краткост, в разговорите по между ни кръстихме града „турската Копрвищица“. В този град можете да си намерите шафран на всеки ъгъл, та само заради тази подправка си струва да бъде посетен. На диаметрално противоположното усещане останах при визитата ни в манастира Сумела. Той е един от най-старите запазени православни манастири в света, но въпреки тази титла, в днешния си вид манастирът по-скоро е отблъскващ, с оглед на факта, че е превърнат в туристическа атракция, която бива посещавана от хиляди хора дори и в работни дни. Естествено, стенопистите са впечерляващи, но след разходка в манастира започваш да се питаш резонния манастир – дали манастирът представлява богатство само по себе си, или процеса по неговата реставрация е по-впечатляващ. Из целия манастир са разположени информационни табели за процеса по реставрацията му и колко тежка е била тя. Еклектиката е отблъскваща за мен.
И накрая, подобаващо, завършихме с перлата в Турция – Истанбул. Тук прекарахме 2 вечери. Винаги е предизвикателство да бъде посетен града. Включихме се в един free Istanbul tour, който беше максимално политически и религиозно некоректен, което открехна още повече врати към днешното състояние на турското общество. Чистосърдечно мога да си призная, че този път бях като омагьосан от града. Това, което го описва най-добре, е заключението на един турски търговец, продаващ ядки на улицата, който, докато минавахме покрай него, възкликна „чок калабалък“. Да, Истанбул може да е лудница, но същевременно можете да намерите тихи и спокойни улички, които са непосредствено до центъра на града, но не гъмжат от обичайното количество хора. С удоволствие бих се посетил града отново, за да усетя онази амалгама от мириси, емоции и вкусове, характерна за сблъсъка на Изтока и Запада.
Простата сметка показва, че за цялото пътуване сме спали на 12 различни места и сме се шофирали малко над 5000 километра за цялото време. Подобни пътувания изискват умението да правиш много компромиси, да търпиш да стоиш извън комфортната си зона дни и часове и най-вече – да можеш да спиш навсякъде и във всякакви пози. 🙂