Когато за първи път миналата година научих за стипендията на СПК за млади планинари с интересни идеи и ентусиазъм за спортни “постижения”, веднага реших да участвам. Катеренето ми е страст, във всичките разновидности на спорта, и в главата си имам прекалено много желания къде по света искам да отида и да практикувам хобито си. Как да избера? Алпите не заслужават специално финансиране, а и ми писнаха. Патагония, Хималаите и подобни ми се сториха едновременно твърде скъпи и също комерсиални. Копнеех за нещо диво и нетрадиционно, което умело да комбинира катерене с трекинг и да го усетя, като “експедиция”, а не просто изкачване.
Затова избрах Фанските планини в Таджикистан. Както каза един приятел “Като малък си мислех, че това е измислена държава”. Изборът ми не беше съвсем случаен. Знаех не малко за планината от разкази на приятели планинари, които преди няколко години също са приключенствали в района. Тяхната помощ беше повече от ключова за осъществяването на начинанието.
Фанските планини са западното продължение на Памирската верига и на територията им има девет петхилядника и десетки четирихилядника, ледникови системи, огромно множество на бистри и изумрудени езера (честно, никъде по света не бях виждал чак такива), много прах и камъни, огромни скални стени и най-вече- липса на маркировки, спасителни служби, хижи и мобилно покритие. Като изключим 2-3 “къмпинга” дълбоко в планината, които са с доста съмнителни условия за пребиваване, и няколкото отъпкани пътеки по най-известните им трекинг маршрути, усещането за изолация наистина е респектиращо. Единствената ни връзка беше посредством сателитен телефон използващ спътниковите системи Иридиум и ограничен брой “токени” за смс-и с наши приятели в България. Всяка вечер предварително се бяхме разбрали с тях за прозорец от 2 часа, в който да си разменим съобщения за прогнозата за времето следващите дни и нашите планове за тях. Естествено, с предварително измислена кодова азбука, за да пестим токени.
Цялото пътешествие продължи около 16 дена през втората половина на август. Достигането до Таджикистан има два удобни варианта от България. Полет през Истанбул до Душанбе (столицата) или до Самарканд (Узбекистан) и от там минаване през границата. Необходими са визи, които отнемат време за потвърждение, и е добре най-малко месец по-рано да се заявят. Таджикистан е бивша съветска република и също така е най-бедната държава от “5-те стана”. Там е по-вероятно да ви разберат на български, от колкото на английски. Повечето от младите дори не знаят и руски вече. Условията на живот са предимно първобитни, а в столицата се забелязва огромна разлика между бедни и богати- впечатлението ми е че там “средна” класа на практика няма. Или си с чисто нов мерцедес, или с лада.
Имахме план. Намерението ни беше да изкачим 2 или 3 от 5-хилядниците в района на първенеца връх Чимтарга (5489), като той беше главната ни цел. Искахме също така да проучим района от към условия за туризъм и алпинизъм и евентуално чрез наши разкази да провокираме повече интерес към мястото и от други български планинари. Информацията в интернет относно маршрутите на изкачване беше оскъдна и на руски, но все пак бяхме добре подготвени с GPS- тракове и информация за трудностите по маршрутите. Знаехме, че мащабите там са огромни, и че на тази височина не е добра идея да губим излишни сили в постоянно слизане до къмпинга и обратно. Затова се бяхме запасили с всичко необходимо да прекараме около 12 дена на “базовия” ни лагер около Мътното езеро на височина от 3500 м. Огромно количество храна, катерачна и бивачна екипировка, соларни панели и прочие, надвишаваща 110 кг за трима души.
Първата ни цел беше връх Замок (Замък, 5070). Неаклиматизирани, изнесохме багажа с огромни усилия до 4400 и палатката ни кацна на едно малко възвишение насред море от камъни в близост (някакви си 300 метра) до ледника. Очаквахме ледника да е лесен за преминаване и като цяло да няма технически трудности до върха. Така, по закона на Мърфи, в 6 сутринта бяхме изправени пред ледена стена с по едно сечиво и комплект от 3-4 цеви, замислихме се дали не сме объркали пътя, но не бяхме. Алтернативата беше бурно преминаване през огромни цепки, което ни се стори по-лош вариант. Дори след този леден пасаж не бяхме напълно спокойни, защото кората на ледника пукаше застрашително на места, но пък ледника беше сух и цепките се виждаха добре, така че пукането беше по-скоро фасадно. След преминаването на ледника, останалата част от маршрута изглеждаше, като детска игра и имахме неблагоразумието да си оставим въжето и котките, за да сме по-леки, понеже не ни беше лесно и с дишането. Така час по-късно отново трябваше деликатно да стъпваме с върха на пръстите през един леко заледен сипей, с ясното съзнание, че потенциално подхлъзване няма да доведе до сериозни травми, но пък рискуваме да си поразкъсаме хубавите дрешки и да си натъртим дупето. След всичко това, на слизане решихме да бъдем консервативни- няколко Абалакови рапела и бяхме долу.
Поуката от първия ни връх беше, че в тази планина нищо няма да е лесно, дори да пише и да изглежда така. И че, за разлика от уж по-технични изкачвания в Алпите, тук липсата на следи от котки, пътеки, кръжащи хеликоптери и навалица от катерещи, създава усещане за по-трудоемко изкачване.
След достатъчна почивка и добра аклиматизация, сложихме големите гюлета отново на гърба, и закрачихме към първенеца Чимтарга. Според информацията в интернет, трябваше да пренощуваме веднъж на височина 4500, втори път на 5000 и на третия ден да изкачим върха и, ако можем, да слезем обратно до 4500. Този план не ни допадаше и решихме с едно изнасяне на багажа и нощувка на прохода Дон да атакуваме върха. По този начин щяхме да сме леки и бързи. Маршрутът представлява катерене на два скалисти пояса разделени от снежно било. Оказа се, че поради отдръпването на ледниците от затоплянията последното десетилетие, линията е станала по-дълга, опасна и трудна, от информацията с която разполагахме. Катеренето беше бавно и изтощително, скалата отвратително ронлива и осигуряването почти илюзорно. Френдове и клеми никъде не влизаха, хватките оставаха в ръцете ни, а скалните клинове, с които разполагахме недостатъчни. След няколко въжета психически натоварващо катерене, в комбинация с застрашително надвисващите черни облаци, осъзнахме че трябва да се спасяваме надолу. Дори това не беше лесно. Последният ни рапел беше на един единствен клин, като с голямо усилие и въображение намерихме сравнително здраво място за забиването му.
Следващите дни обмисляхме дали да не направим втори опит. В крайна сметка преценихме, че рискът е прекалено висок и не си заслужава. Затова се насочихме към любимото ни ледено катерене и връх Енергия (5120 м.), съседен на Чимтарга. Отново избрахме тактиката да бъдем бързи и леки и в един безкрайно дълъг ден да го изкачим и да слезем обратно до лагера ни на 3500 м. Този път всичко мина по план. Техничната част е в последните 200 метра, където наклона се увеличава и се катери нещо като 50о стена с един по-дълъг пасаж до 70о, терминиращ в 20 метрово миксово катерене по скала. На слизане отново заложихме на множество Абалакови рапела, бяхме цялостно уморени и от изкачването и от двете седмици на високо, а вече алгоритъма за дупчене на леда ни беше толкова автоматичен, че всичко ставаше за секунди.
През последните ни дни се отдадохме на заслужена активна почивка. Слязохме в по-ниските части, излежавахме се дълго на припек, наслаждавахме се на лагерен огън и си късахме нервите в сериозни разправии с мулетарите ни. Искахме да се преместим в съседната долина до алпийски лагер Артуч и от него да се върнем в града. Мулетарят, с който се бяхме договорили, не се появи на следващия ден сутринта, но за сметка на това ни открадна щеките и слънчевия панел. Долна постъпка, но най-вече защото разчитахме на него за багажа и благополучното ни прибиране в Душанбе. В крайна сметка достигнахме до лагера, а там ни чакаха райските градини. Не можехме да повярваме къде сме! Красива и сравнително нова дървена хижа, направена с много стил и усилия. Страхотни условия за живот, топла вода, топла храна и гостоприемен англоговорящ домакин. Това място силно контрастираше с всичките ни наблюдения досега. Възползвахме се дори от сауната и басейна им. Един страхотен финал на пътуването.