Продължение от част 1
Ден 6: Vizzavona – Bivouac Col de Verde – 31 км | +1700 м | -1500 м
Тук е моментът да обърна внимание на нещо, което научихме по трудния начин.
По маршрута на GR20 практически няма банкомати, а възможностите за плащане с карта са силно ограничени. Ако разчитате единствено на картата си, рано или късно ще изпаднете в неудобна ситуация. Носете достатъчно кеш още от самото начало. Ние осъзнахме това едва когато вече бяхме навлезли навътре в маршрута и започнахме внимателно да пресмятаме всеки разход.
Сутринта пропуснахме закуската в хотела, защото искахме да тръгнем рано. Вместо това се отбихме до къмпинга във Vizzavona, откъдето си купихме провизии за дългия ден. Там пекат пресни багети всяка сутрин и определено си заслужава да се възползвате.
Макар денят да изглежда внушително на картата, всъщност е един от най-леките в южната част на маршрута. Да, дълъг е. Но техническите трудности почти липсват.
Пътеката преминава предимно през гора, по приятен single track, с плавни изкачвания и спускания. Именно тук много хора решават да слеят два етапа в един, което според мен е напълно реалистично, ако се чувствате добре физически.
Обедната ни почивка беше в Capannelle – място с автомобилен достъп и приятно разнообразно меню.
Като цяло това беше най-спокойният ден дотук. След няколко поредни дни върху огромни камъни и стръмни склонове подобен терен действа почти като почивка.
До Col de Verde стигнахме за около единадесет часа.
Самият къмпинг е голям и добре организиран, макар че мобилният обхват е слаб. За сметка на това вечерята беше една от най-вкусните по целия маршрут и спокойно мога да я препоръчам.
След като вече бяхме разбрали, че парите в брой няма да ни стигнат до края, се наложи да вземем назаем 100 евро от група французи, с които се бяхме запознали няколко дни по-рано. Без тези пари рискувахме да останем без най-важните неща за оцеляване през следващите дни. Бира. И още няколко дреболии.
Ден 7: Bivouac Col de Verde – Refuge de Usciolu – 16 км | +1800 м | -1400 м
Малко преди 07:00 ч. вече бяхме на път.
Денят започна с продължително изкачване през гора, а около два часа по-късно излязохме на билото. За първи път по маршрута пред нас се откри гледка към морето.
Първата ни почивка беше в Refuge de Prati – хижа, разположена на едно от най-живописните места по целия маршрут. Гледките към морето бяха впечатляващи, а кафето и студената кола сякаш винаги идваха точно навреме.
Оттук нататък започва дълъг траверс по билото. На картата денят изглежда сравнително кратък – едва 16 километра. На терен обаче усещането е съвсем различно. Постоянните изкачвания и спускания, техничният терен и непрекъснатата концентрация карат преходът да изглежда много по-дълъг, отколкото показват цифрите.
Точно тук коляното ми започна сериозно да напомня за себе си.
До този момент усещах лек дискомфорт, но оттук нататък болката постепенно се превърна в постоянен спътник до края на GR20. Всеки следващ километър беше малък компромис между желанието да продължа и сигналите, които тялото ми изпращаше
След около осем часа стигнахме до Refuge d’Usciolu. Хижата се намира на приблизително 1800 метра надморска височина и още вечерта се усети, че нощите тук вече са значително по-хладни.
Интересно беше друго.
Почти всички хора, които срещахме по маршрута, вече куцаха по един или друг начин. Някой пазеше коляно, друг глезен, трети просто вървеше със стиснати зъби.
Вечерните разговори неизменно стигаха до един и същи въпрос: „Кога най-после става по-лесно?“ Повечето хора твърдяха, че оттук нататък GR20 започва да „награждава“ онези, които са стигнали дотук.
Аз не съм напълно съгласен.
Да, маршрутът постепенно променя характера си, но никога не става истински лесен. Няма момент, в който можеш да се отпуснеш напълно. GR20 просто намира нови начини да те изпитва. И точно това вероятно е част от неговия чар.
Ден 8: Refuge de Usciolu – Refuge Crocce – 14 км | +750 м | -1000 м
Денят започна по вече познатия сценарий – ставане в 05:00 ч. и тръгване около 06:30 ч.
След няколко поредни тежки етапа това безспорно беше най-лекият ден от началото на маршрута.
Първите километри преминават по билото с леко изкачване, след което пътеката постепенно навлиза в гората. По целия маршрут има множество потоци и естествени водоеми, които са идеални за кратко разхлаждане или дори за къпане в горещите дни.
Около деветия километър спряхме в едно от малките планински заведения, разположени покрай пътеката. За първи път си позволихме да не бързаме. Изпихме по една бира и останахме малко по-дълго, просто защото нямаше нужда да гоним времето.
До Refuge de Croci стигнахме още в ранния следобед. Разбира се, GR20 не би бил GR20, ако и този ден не ни изпрати една следобедна буря. Последните километри ги извървяхме под проливния дъжд и пристигнахме в хижата мокри до кости. Срещнахме и диви прасета по пътя – нещо типично за Корсика, но те изглежда са опасни, особено ако има и майка с малките си.
Но там ни чакаше награда. Лазанята на Refuge de Croci има почти легендарна репутация сред хората, преминали маршрута. След като я опитах, спокойно мога да кажа, че напълно оправдава очакванията. Ако нощувате тук, не я пропускайте.
Хижата разполага и с малък магазин, от който могат да се купят различни вещи от първа необходимост – щеки, наколенки и други полезни дреболии. А ако минете през Refuge de Matalza, непременно опитайте бургерите. Ние така и не успяхме, но всички, с които разговаряхме, твърдяха, че са сред най-добрите по целия маршрут.
Този по-лек ден ни даде нещо още по-ценно от почивката. Време.
За първи път имахме възможност спокойно да седнем с други туристи, да обменим истории и да научим интересни неща за Корсика и GR20.
Сред разговорите научихме няколко любопитни факта:
- Историята на маршрута започва още през XVI век, когато пътеките свързват отделните населени места в планината. Идеята GR20 целенасочено да бъде популяризиран като най-трудния туристически маршрут в Европа се появява едва преди около четири десетилетия.
- Трасето на GR20 не е напълно фиксирано. През годините то се променя и адаптира според условията в планината и нуждите на туристите.
- Refuge de Croci например не е част от първоначалния маршрут. Хижата е добавена по-късно. Може би поради търговски подбуди.
- Макар по много места да съществуват по-лесни алтернативи, класическият маршрут почти винаги избира най-предизвикателния вариант. Вместо да подсича върховете, той неизменно ви качва на тях, само за да ви свали отново.
- За разлика от летния туризъм, ски турингът и зимният алпинизъм не са особено популярни на Корсика. Зимна маркировка практически липсва.
- Въпреки репутацията си на най-трудния туристически маршрут в Европа, GR20 е изненадващо безопасен. На фона на повече от 20 000 души, които го преминават всяка година, смъртните случаи са изключително редки. Дали защото повечето хора са наистина подготвени или заради качеството на спасителната служба по маршрута, остава само да гадаем.
- За безопасността по маршрута се грижат четири спасителни хеликоптера, обслужващи единствено района на GR20. При необходимост достигат до пострадал за около десет минути след подаването на сигнал.
След толкова километри започвах да разбирам, че GR20 не е просто туристически маршрут. Той е част от културата и идентичността на Корсика.
Ден 9: Refuge Crocce – Refuge de Parili – 19 км | +1600 м | -2000 м
Още от сутринта знаехме, че ни очаква дълъг ден. Тръгнахме около 06:00 ч. в посока Refuge d’Asinau, където планирахме да закусим. Пътеката до билото е изключително живописна и приятна за ходене. След това обаче следва поредното стръмно и технично слизане към хижата.
До Refuge d’Asinau стигнахме за около три часа и половина – почти точно толкова, колкото беше посочено на табелите по маршрута.
На около 10,5 км от началото на прехода GR20 предлага избор между два варианта.
Първият е класическият маршрут, маркиран с червено, а вторият – алпийският вариант, обозначен с две жълти линии. Неалпийският маршрут е приблизително с два часа по-дълъг, затова изборът ни беше лесен.
Поехме по алпийския вариант. И нито за миг не съжалихме.
Изкачването не е особено тежко, а наградата е повече от впечатляваща. Пътеката достига до едно от най-красивите места по целия GR20 – величествените Aiguilles de Bavella.
Това е място, което трудно може да бъде описано с няколко изречения. Огромните гранитни игли се извисяват драматично над околните гори и създават един от най-разпознаваемите пейзажи на Корсика.
В подножието им се намира малкото туристическо селище Bavella, популярно именно заради невероятните гледки към тези скални образувания.
Спускането към селото отново напомни какво представлява GR20. Камъни. Безкрайно много камъни. Големи, малки, остри, хлъзгави – сякаш на едно място бяха събрани всички възможни видове камъни, които природата е успяла да създаде. По трасето има и кратък пасаж с помощна верига, който прави преминаването още по-интересно, макар и без особена техническа трудност.
Слизането до Bavella отнема около два часа.
Там направихме по-дълга почивка, хапнахме, събрахме сили и едва към 16:30 ч. поехме към последната цел за деня – Refuge de Paliri.
Последният участък е предимно спускане. Именно тогава коленете ми започнаха сериозно да протестират. След толкова дни непрекъснати изкачвания и слизания всяка крачка вече се усещаше значително по-силно.
Целият ден ни отне около дванадесет часа, включително двете по-дълги почивки.
Refuge de Paliri е типична планинска хижа, но има една особеност, която е добре да знаете. Ако закъснеете за вечеря, която започва в 19:00 ч., възможностите да намерите нещо друго за ядене са практически нулеви.
След подобен ден това определено не е ситуация, в която бихте искали да попаднете.– трудно ще си намерите нещо друго адекватно за ядене.
Ден 10: Refuge de Parili – Conca –13 км | +500 м | -1300 м
Имахме една-единствена цел – да стигнем до Conca около обяд.
Затова още в 06:00 ч. отново бяхме на път.
Още с първите километри започна да се усеща промяната в природата. Растителността постепенно ставаше все по-средиземноморска и беше ясно, че планината вече остава зад гърба ни.
Маршрутът не предлага сериозни изкачвания или спускания, но това съвсем не означава, че е лесен. Пътеката остава изключително камениста и всяка крачка изисква внимание. Именно затова, въпреки сравнително краткото разстояние, ни бяха необходими около пет часа, за да достигнем края. Последният километър е по асфалтов път. Странно чувство е. След десет дни, прекарани сред скали, гори и планински пътеки, асфалтът изглежда почти чужд.
Официалният финал на GR20 се намира в центъра на Conca, непосредствено до местното кафене. Любопитен детайл е, че вътре ще откриете голям плакат на Христо Стоичков.
Именно оттук можете да продължите към Porto-Vecchio. Най-бързият вариант е такси, което струва около 80 евро, но има и местен автобус на цена от 8 евро. Местата в него обаче не достигат за всички желаещи и затова се наложи да проявим типичния български талант да „пазим място“ на опашката.
Съществува и редовна автобусна линия, която струва едва 2–3 евро, но спирката ѝ е на около половин час пеша. След десет дни по GR20 никой от нас не разполагаше с достатъчно ентусиазъм за още тридесет минути ходене.
Porto-Vecchio е приятно крайморско градче, в което спокойно можете да прекарате ден или два. Това е чудесно място да си починете, да се насладите на морето и постепенно да се върнете към нормалния ритъм след дните, прекарани в планината.
Ние останахме там две нощи, след което от близкото летище Figari хванахме полет до Милано, а оттам – обратно към София.
GR20 не е просто туристически маршрут.
Той е изпитание. Изисква добра физическа подготовка, постоянство и уважение към планината. Ще има моменти, в които ще се чудите защо изобщо сте тръгнали. Ще има дни, в които всяка крачка ще тежи, а раницата ще изглежда все по-тежка.
Но ще има и гледки, които няма да забравите.
Ще срещнете хора, които мислят като вас. Ще откриете колко малко всъщност е нужно на човек, за да бъде щастлив – един спален чувал, добра компания, топла вечеря и още един изгрев някъде високо в планината.
А когато стигнете до Conca, няма да изпитате само радост, че сте завършили маршрута.
Ще усетите и нещо друго.
Че вече ви липсва.
GR20 си заслужава.
Направете го.