Митко, Мишо и Ленин.

до под връх Ленин и обратно.

…Мускулите болят, дишането става все по-трудно, страхуваш се че сърцето ти всеки момент ще изскочи и ще те обвини в тежко умишлено престъпление, заради това на което си го подложил… Такива чувства и мисли нахълтваха в съзнанието ми всеки вторник от средата на май месец до края на юни. Именно тези дни бяха определени като дни за тренировка за предстоящото ни изкачване.

Държавата, в която трябваше да прекараме почти целия юли месец бе Киргизстан, планината Памир, а целта – връх Ленин ( 7134 м.)

Всеки вторник, точно в 19:00ч., заедно с Мишо (а често с нас идваха Дора, Поли и Ари, (едно прекрасно хъски) тичахме от Бояна до хижа Камен дел. Маршрутът бе специално селектиран от Мишо и беше достатъчно стръмен, за да не ми се налага да преувеличавам в описанато по-горе. Тичахме, а и често ходихме (заради наклона), но всеки вторник стигахме до хижата, удряхме по глътка студена вода и слизахме надолу. Сега, след като вече сме се върнали, мога да заява спокойно, че тренировките имаха смисъл – усетихме тяхното действие непосредствено през всеки един от 16-те дни прекарани в планината.

Идеята за връх Ленин се роди съвсем случайно, след един разговор с Трифон Джамбазов на стената за катерене в НСА. Той ни разказваше разни случки от не толкова близкото минало и изведнъж спомена Ленин. Ние от своя страна вече бяхме изкачили Арарат и Елбрус през 2013. Бяхме жадни за нещо повече – за нещо по-високо. Огледахме набързо картата около България и не можахме да си харесаме нищо друго…пък и идеята за Ленин вече нарастваше в съзнанието ни с всеки изминал ден.

В началото бяхме стройна група от 6-ма желаещи, но както е редно, накрая останахме само аз и Мишо. Какво пък толкова – двама, двама – нали не сме сами. Взехме си билетите още през м.февруари – Истанбул – Бишкек – Истанбул. Датите бяха от 04 юли до 28 юли. Бяхме предвидили повече време, за да имаме шанс за атака на върха, дори и да попаднехме на прозорец с лошо време. Чак впоследствие разбрахме, че в град Ош ( най-близкия голям град до Ленин) има международно летище от 2013 г. Пропуснали сме възможността да вземем билети директно до там. Сега трябваше да купуваме билети и за вътрешен полет от Бишкек до Ош. Летяхме с авиокомпания ,,Пегасиус“, която силно не препоръчвам. Тесни самолети и липса на всякакви удобства в почти 6 часов полет. Но поне самолетните им билети бяха евтини, така че и те имаха своите плюсове.

След няколко безплодни опита да си намерим финансиране под формата на спонсорство, се отказахме от идеята. Примирихме се с факта, че някоя банкова институция ще ни кредитира.

Ден 1:
След обичайния хаос в последните дни преди заминаването ни, най-сетне на 3 юли (петък) вечерта вече се насочвахме към магистрала Тракия. Идеята беше Дора, Поли и Катя да ни закарат до Истанбул. Там щяхме да прекараме съботния ден заедно, след това ние да потеглим към Киргизстан, а те да се върнат в България. На връщане щяхме да повторим същото упражнение.

Ден 2:
Пристигнахме в събота сутринта в Истанбул. Оставихме колата на паркинга на летището и гордо-гордо закрачихме към близката спирка на автобуса. Предстоеше ни едночасово пътуване до центъра.
След кратка опознавателна разходка из туристическия център на Истанбул, седнахме да хапнем. Може би едно от последните ни вкусни и нормални хранения в близките 20-тина дни.
Минахме през пазара, накупихме си подправки – предварително бях запознат с факта, че каквато и храна да помъкнем с нас за изкачването на Ленин, ще ни писне много бързо. Или просто щеше да е неприятна на вкус. Купихме от почти всички видове подправки с надеждата да помогнат при преглъщането на храната. Бяхме си намислили да се сдобием и с един голям пакет суров микс ядки, които да ни служат като обяд на по-тежките изкачвания.
След един ден прекаран в Истанбул неусетно стана време да се насочим към летището. Казахме си ,,чао“ с момичетата и закрачихме неуверено към проверката на ръчния багаж. Естествено, бях забравил да си извадя ножа от раницата (не го бях вадил от години – той си стоеше там), та се наложи и той да ми каже ,,чао“ , като беше запратен нервно в едно кошче от турския служител , работещ на скенера.
Самолетът ни закъсня. Около нас все повече се виждаха хора с високи обувки, метнали самари на гръб, а от тях се подаваха якета и планински принадлежности. Не бяхме единствените, които си бяха поставили за цел планините в Киргизстан. Имах известни притеснения дали ще мина с ръчния багаж (бях със 70-литров самар, който не беше пълен, но все пак си беше 70-литров самар). Е, никъде по летищата нямахме проблем с това. Минахме паспортната проверка и се настанихме на неудобните седалки, на които щяхме да летим близо 6 часа до Бишкек. Мишо за първи път летеше, затова видимо се вълнуваше, а аз просто исках да заспя, понеже вече бяхме будни от около 24 часа. Е, както казах по-нагоре – неудобните седалки бяха достатъчни, че да направят спането почти невъзможно, дори и когато си смъртно уморен.
Около 04:30 сутринта на следващия ден усетихме как самолетът плавно се приземи на летището в киргизската столица. Беше време да се сблъскаме с първата странност – на граничния контрол за влизане в Киргизстан очаквахме да ни извадят визи, за които чинно се бяхме подготвили да платим. След като служителя, който ни преглежда паспортите, установи, че сме от България, започна да се рови в някакъв списък. Леко сънен ни попита: “Tourist?” – “Yes“ – бе нашият отговор. Последва още един интонационен въпрос: ,,No visa?“ – ,,No visa.”- отговорихме ние в един глас. Очевидно стана някакво объркване и влезнахме в страната без визи (както се казва – безплатен обяд няма. На излизане от Киргизстан, 24 дни по-късно, бяхме принудени да си платим за виза – по 50 евро на човек. Така и не разбрах колко е официалната тарифа за тази услуга…нека си остане тяхната малка тайна).
Следващият ни полет за Ош бе след 12 часа, затова решихме, че не искаме да си прекарваме времето на летището. Успяхме да се спазарим с едно такси да ни закара до центъра и да ни прибере някъде багажа. Следобед щеше да дойде да ни вземе и да ни върне на летището. Цялата услуга струваше 35 долара. Качихме се в стар, леко раздрънкан Мерцедес и потеглихме посока Бишкек. Пътуването бе около 20-25 минути, а през това време на руско-български обсъждахме разни важни неща за нас с Мишо с шофьора – можем ли да пием бира навън и дали полицаите взимат подкупи . И на двете ни питания бе отговорено с нещо от сорта на: „Ама естествено! Що за въпроси?“. Доволни от отговорите, около 06:00 часа вече се намирахме в центъра на Бишкек. Естествено бе пусто, мрачно и дъждовно. Опитахме се да си купим чадър, но така и не намерихме. Но ако си търсихме на пример цветя, щяхме да имаме пребогат избор. В неделя, в 06:00ч., в столицата на Киргизстан имаше два типа отворени магазини – всякакви места ала дюнери ( т.нар шаурма) и…магазини за цветя. Така и не разбрах причината за този феномен с цветята, но ако някой знае…нека сподели.
Закусихме омлет в едно кафене и почнахме да издирваме подходящо място, на което да поспим малко, защото сънят все още бе мираж. Изпробвахме няколко различни пейки, докато не открихме перфектната. Намираше се в един парк, относително изолирана от заобикалящия ни шум, скътана между няколко храста…С две думи беше перфектното място, където да притворим очи за няколко часа (няколко минути по-рано се случи така, че заспах прав).
След няколкочасова дрямка решихме, че е време да отдадем заслуженото на Бишкек като го разгледаме. Градът от своя страна вече се беше събудил, но централните му улици отново изглеждаха пусти. Колите съпоставени с мащабите на града бяха малко, но затова пък стари. Имах някакво особено чувство за дежа вю…
На излизане от летището ни бяха раздали промоционални сим карти на местния оператор Bee line. След дрямката на пейката се отправихме към централния им универсален магазин (ЦУМ). Там бяха така любезни да ни сложат сим картите в телефоните. Щяха да са ни нужни киргизски номера за комуникацията с местните, а и с България (оказа се, че Мтел не предлагат роуминг точно в Киргизстан).
През останалата част от деня пробвахме различни традиционни продукти – от сладолед до бира. Следобед, точно в 16:00ч. се появихме на уреченото място за среща с таксито от сутринта. Беше станало време да потеглим към летището, а на него имаше свободен WI-fi, с помощта на който убихме оставащото време до полета. След като стана време за check-in, се насочихме към гишетата. В Истанбул ми се бе наложило да преструктурирам основния си багаж понеже бе над допустимите 20 килограма, но този път на Мишо му се наложи да облича яке и обувки, с цел да намали малко от теглото на денка си.
Полетът бе изцяло проспан, но важното бе, че около 20:00ч. вече бяхме в Ош. Колата, която трябваше да ни откара към хостела, също бе тук. Тръпнехме в очакване при мисълта за баня и легло, в което можеш да се излегнеш целия. И така… след почти двудневно пътуване вече бяхме в Ош. Добрали се бяхме до една от изходните ни точки към върха. Следващата ни цел – да си намерим транспорт до Ачик Таш (базовия лагер под връх Ленин).

Ден 3:
На следващия ден бяхме събудени от иновативния подход в продажбата на айрян. Гръмогласна жена обикаляше междублоковите прострастнва и с глас, наподобяващ воя на разгонил се муфлон, предлагаше на чулите я айрян. Отне ни известно време да разберем какво се случва, но след 12 часовия сън, който бяхме ударили, нещата изглеждаха далеч по-приятни, дори при подобно събуждане. Облякохме се и се качихме при домакините ни от хостела. Разпитахме за транспорт до базовия лагер под връх Ленин. Казаха ни да дойдем след около 2 часа, да говорим с човека, който се занимава с това. За да не губим тези безценни 2 часа в лежане или друга подобна дейност, решихме, че ще посетим местната забележителност – пазара в Ош.
Пазарът беше перфектната симбиоза между старата визия на Женския пазар, Илиянци и една огромна открита месарница. Близостта на Киргизстан до Китай, обуславяше факта, че на този пазар наистина можеше да си намериш, ами, всичко. Продаваха се живи животни (до към средна големина), всякакви възможни дрехи и дрънкулки, ядки, кухненска посуда, изобилие от пресни зеленчуци, хляб, квас… Всеки уважаващ себе си служител на Агенция по храните или ХЕИ щеше да получава по един инфаркт на миокарда на всяка крачка. Хлябът се продаваше в колички. Всеки можеше да мине, да го пипне, да види дали е достатъчно мек/топъл, да не си го хареса и да продължи напред. И така до следващия, който щеше да го хареса. Пазарът беше жив. Имаше своя преценка за нещата при работата си с хората. След немалка разходка из него, времето по обяд стана доста горещо, което ни принуди да се върнем в хостела. Тъкмо се изпънахме доволни в прохладната стая, когато човекът, от когото зависеше транспорта до Ачик-Таш се върна. Говореше и добър английски, така че диалога с него вървеше гладко, без онова цялото излишно ръкомахане (body language). Предложи ни транспорт в двете посоки за 230 евро, което за нас бе идеален вариант. В същия момент стана въпрос за разрешителни, които ни даваха правото да пребиваваме в цялата местност около и под Ленин (пограничен район с Таджикистан). Леко изненадани му казахме, че нямаме такива. След няколко кратки телефони разговори стана ясно, че ще можем да си извадим разрешителното на място, но няма да стане по-рано от утре, което автоматично означаваше, че ще останем още една непредвидена нощувка в Ош. Е, щяхме да разгледаме и другите забележителности в града….
По-късно същия ден отидохме до близкия супермаркет и напазарувахме храна за цялото ни пребиваване в планината. След малко повече от час и половина и количка, преливаща от консерви, кутии и шоколади, се насочихме към касата. Като цяло в магазина артикулите, които се предлагаха не бяха много, но въпреки това имаха продукти, които щяха да ни свършат работа. Поне така си мислехме. На касата дойде да ни помогне и управителя на магазина, като ни редеше продуктите търпеливо в торби. Подпитаха ни откъде и закъде сме. Едно от момичетата знаеше София, което ни направи приятно впечетление. Разплатихме се в магазина и се върнахме в хостела. Бяхме напазарували около 20кг храна. Беше редно да го отпразнуваме с по една бира и няколко уйгуркски шашлика в близкото заведение.

Ден 4:
Сънят в Ош не ни изостави. Станахме по обяд през четвъртия ни ден. През нощта една полска група от 4-ма алпинисти се бе настанила в съседната стая. И те се бяха прицелили в Ленин. Бяха си измайсторили и специални тениски с надпис ,,Ленин 2015“. Същата тази група щяхме да я засичаме постоянно във всички лагери на Ленин.
След като вчера посетихме пазара в Ош, днес беше ред да погледнем града от високо. Качихме се до близките скали, за да се полюбуваме на ширналата се пред нас равнина…без високи сгради, само малки едноетажни къщички свряни под различен ъгъл в градската част. Опитахме да влезем в единствения музей в Ош, който съхраняваше рисунки и следи от пещерни хора. В момента, в който се опитахме да си платим входа, жената на касата просто смени табелата (която беше специално предвидена за чужденци) с входна такса 5 пъти по-висока от тази за местните. Самият жест не ни се понрави и решихме, че не си струва влизането.
Попълнихме последните липси от багажа ни (фурми, отварачка за консерви, вилица) и се върнахме в хостела. Там си получихме пермитите за върха. Разплатихме се за изминалите 3 нощувки, като си взехме и 7 бутилки с газ (в последствие, когато слязохме от върха, им върнахме 2 пълни – неизползвани). За всеки случай отидохме да напълним и една бутилка с 1 литър бензин, за да имаме резервен вариант за гориво на примуса. Той от своя страна вървеше на всичко – газ, бензин, керосин и твърде вероятно – първак. Взехме си по две бири от близкия магазин и седнахме на пейката пред хостела. Този път си бяхме взели и курут (топчета от изсушено мляко, което е оставено да изсъхне на слънце… както по-късно Борис ми заяви: ,,Гадно е, докато не го преглътнеш“). Единодушно бе взето решението, че това не е нашата храна и си останахме само с бирите. Това ни решение беше придружено с бурно изплюване на току що лапнатите топчета курут. Легнахме нетърпеливи… утре тръгвахме.

Ден 5:
Този път станахме рано сутринта и дооправихме багажа. Закусихме, казахме си по едно ,,чао“ с останалите в хостела и слязохме пред входа, за да се натоварим във вече очакващата ни кола. Шофьорът ни знаеше малко руски… ние също. Това спомогна за по-добрия диалог с него :). Очевидно бяха инвестирали много в направата на пътя, защото от Ош до базовия лагер на Ленин пътуването ни отне по-малко от 5 часа. Знаехме, че минали години е отнемало 12+ часа, за да се достигне до Ачик Таш. Пътят се виеше сред планински проходи и беше истинско удоволствие да наблюдаваш менящия се около теб пейзаж. Именно този път бе част от ,,Пътят на коприната“. Докато пътухме към базовия лагер, спряхме в селото на шофьора ни – Кашка Суу. Стояхме в колата и го чакахме, а в същия този момент ни донесоха един поднос с хляб, масло и айрян… Наистина бяха гостоприемни.
Пристигнахме в Ачик-Таш ранния следобед. Веднага бяхме настанени в голяма палатка (можехме да стоим прави в нея) в новостроящия се лагер на фирмата, която ни бе помогнала при издаването на пермитите. Очевидно те щяха да са нашите домакини в базовия лагер. Фирмата бе малка и семейна. На терен се стопанисваше от Адан, симпатичен дедик и неговата жена. Само Адан знаеше руски, а с жена му, която вечно ни се усмихваше със златната си усмивка (в Киргизстан възрастните хора си слагаха бая злато в устата). С Мишо се разходихме наоколо, като избягвахме да се затичваме и навеждаме… ефектът от тези упражения беше неприятен, а ние все още се аклиматизирахме.
Докато се оправяхме и свиквахме с условията в лагера ни (като цяло отсъстваха – просто имаше големи палатки), ни сервираха и вечеря – говеждо с ориз. Беше хубаво, че все още отлагахме неизбежното – да започнем да ядем нашата храна. В този лагер, на 3600 м., нямаше ток, но за сметка на това в Лагер 1 – 4400м., щяхме да имаме . След вечеря си приготвихме багаж за утрешното аклиматизационно изкачване до Петровски връх. Вече знаехме, че е около 4 часа ходене към върха, затова не бързахме с прекалено ранно ставане.

Ден 6:
На следващия ден се събудихме с една необичайна закуска. Поне за мен бе такава. Състоеше се от картофи, бая мазнотия (беше отделен продукт в ястието) и парчета говеждо месо. След като си измихме зъбите, почнахме да асимилираме случващото се наоколо и се нахвърлихме върху закуската. Оказа се, че ние бяхме гладни, пък и ястието беше сравнително вкусно. Друг негов плюс бе, че ни даде енергия за следващите 4-5 часа. След като погълнахме всичко, което ни бе сервирано се отправихме по пътеката към Петровски връх.
Пътят преминаваше по билото на планината, така че зорът беше главно в началото, докато се покачим на въпростното било. Но пък си струваше – след около 40 минути достигнахме началото на билото. А там, като се обърнеш назад и и погледнеш всичките тези езера, които се намираха в околността, мисълта, че си адски дребен и незначителен те връхлиташе с грям и трясък. Всички тези езера бяха по-ниско разположени и съвсем леко отразяваха слънчевите лъчи, които си проправяха път през малкото останали облаци в небето над нас. Не след дълго по пътя ни застигна една словашка група. Състоеше се от 12-15 човека. Бяха тръгнали със същата цел като нас – аклиматизация. След около два часа ходене, на височина от около 4 300м., достигнахме снежно поле, което ни делеше от върха, който се извисяваше малко над нас ( 4 800м.). Словаците от своя страна решиха да се върнат надолу към базовия лагер, защото не си бяха взели котки, а ако искаха да продължат, то такива им трябваха. Ние сложихме нашите и поехме нагоре. Денят вече бе напреднал и се случи така, че стъпихме върху снега около обяд. Той вече бе омекнал достатъчно, че да видим няколко малки лавини, които се свлякоха около нас. След кратко изкачване по заснежения хълм с наклон от около 45-50° решихме, че е безмислено да продължаваме нагоре. За пръв път от доста време насам изпитах един особен, първичен страх… той бе подхранван и от пропастта зад нас, която ставаше все по стръмна с всяка измината крачка нагоре. Именно този страх бе и допълнителният стимул, който ни накара да се обърнем и да слезнем надолу… на безопасно и безснежно.
На връщане към базовия лагер си намерихме една пряка пътека и успяхме да слезем до лагера доста бързичко по един улей. След 7 часово ходене се дотътрихме до палатката, където изморени и доволни седнахме върху тревата. В същото време към нас се бе запътил Адан с една пластмасова бутилка в ръка. Като се приближи ни почерпи с напитката, която се съхраняваше в бутилката – кумиз. Представляваше ферментирало конско мляко. Очевидно бе популярна напитка сред местните, но не и за нас. Имаше вкус на вкисната боза…така и не пийнах втори път от него.
Домакините ни се бяха погрижили и за вечерята. Този път ни сервираха лонгман – традиционно киргизско ястие. И може би най-популярното им. Съставено е от картофи, спагети и говеждо месо под формата на супа. Малко след като бяхме приключили с вечерята, доволно се излегнахме. Адан влезе в палатката да ни попита дали не искаме допълнително. Бавно поклатихме отрицателно глава като в същия момент и добавихме едно ,,Ньет“ , за да не стане някое объркване и да ни донесе още. След няколко изпити чая се свряхме в спалните чували и заспахме. Утре потегляхме към Лагер 1.

Ден 7:
През цялата изминала нощ около нас, в базовия лагер, вилня малка буря. Поради недоброто опъване на палатката ни и заради силния вятър, част от дъжда успяваше да се промъкне вътре. На сутринта вече знаехме кои неща са мокри. За наша радост не бяха много, но все пак достатъчно, за да причинят дискомфорт.
Още щом си показахме сънените глави извън палатка, около 07:00ч, жената на Адан ни донесе по една супа за закуска. ,,Ще да е богата на калории – яж!“ – си мислех.
Натъпкахме самарите и с лек допълнителен натиск ги затворихме. Преди това бяхме връчили на Адан общо 20 кг багаж, който той трябваше да ни изнесе до Лагер 1 с коня си. Това цялото удоволствие ни струваше 40$ ( по 2$ на килограм нагоре и 1$ на килограм надолу). Неусетно и някак доста притеснени осъзнахме, че самарите са достанали критичните 17-18 килограма. Тихо и не дотам тихо припсувахме. Очакваха ни 14 километра и 800 м. положителна денивелация в аклиматизационното ни изкачване до Лагер 1. Нормално бе разстоянието да се вземе за 6 часа. След като тръгнахме, минахме през паметната плоча на 43-мата загинали алпинисти в началото на 90-те години на миналия век. Унищожителна лавина бе помела Лагер 2 ( 5 400м.) през нощта… не бе оставила нито един оцелял. До ден днешен това се смята за най-тежкия инцидент в световния алпинизъм – с най-много жертви. Знаехме, че ние също имаме няколко нощувки на този лагер… изтръпнахме и продължихме нагоре.
Тъй като за първи път минавахме маршрута и не бяхме запознати с него, не знаехме, че правилния и грешния път биват разделяни от река по цялото му протежение… Ние бяхме от грешната страна на реката, затова по някое време ни се наложи да я пресeчем. Това ни забави около 45 минути, още повече, че трябваше да си построим импровизиран мост от по-големи камъни, за да преминем на отсрещния бряг. След това препятствие стигнахме до Лукова поляна, името говори само за нея. Из цялата поляна имаше три неща – лук, трева и много мармоти. Мармотите бяха до толкова свикнали с човешкото присъствие около себе си, че дори на моменти забелязвах, че ни гледаха с нескрито любопитство. С напредването на деня започнахме да осъзнаваме една стретегическа грешка – късното ни тръгване от базовия лагер. Вече мнаваше 14:00ч., а на нас ни оставаха още 4 часа до Лагер 1. Това означаваше, че цялото ни изкачване щеше да премине под жаркото слънце (което напичаше безмилостно високо над нас) и също така, че щяхме да пристигнем много късно в Лагер 1, където нямахме нито готово място за палатка, нито някой да ни чака, което пък щеше да доведе до лимитирано време за почивката, от която толкова много се нуждаехме.
След почти 8 часов преход, най-сетне успяхме да намерим и нашия лагер в Лагер 1 (имахе известни затруднения със запомнянето на името му). Познахме го по това, че някъде острани на главната юрта се въргаляше един червен денк и чувал… багажът, който Адан бе оставил тук. Не се бяхме хранили добре през деня и логично енергините ни запаси при пристигането бяха почти привършали. Усетихме как умората ни обгръща бързо. С дружни усилия успяхме да разпънем двете палатки (една за спане и една за багаж), отворихме една консерва с конско месо, сготвихме си елда (гречка) и се насладихме на вечерята си (щеше да е последния път, който се наслажадавам на елдата като ядене). С падането на нощта и температурите паднаха… слънцето победоносно се оттегли в покоите си и отстъпи място на луната. Това за нас означаваше само едно – да се пъхнем в чувалите с цел да се стоплим. Сънят дойде малко след това.

Ден 8:
На следващия ден трябваше да направим аклиматизационно изкачване до близкия връх Домашний (4 700м.), но още снощи бяхме решили единодушно, че днешния ден ще е предвиден за лежане и търкаляне по камъните на Лагер 1. Умората от вчера ни държеше и днес. Предпочетохме да си починем и да разгледаме Лагер 1….Самият той бе разположен на един огромен ледник. В Лагер 1 се намираха няколко различни бивка, на различните компании, предлагащи организирани изкачвания до върха. Ние се бяхме настанили в т.нар ,,свободни“ лагери. Характерен за тях бе факта, че освен своите клиенти, приемаха и такива като нас – решили да се изкачат до върха сами. Единственото, което платихме по време на престоя си в лагера бяха 20$ (общо и от двама ни), срещу което получихме правото да ползваме ток неограничено време. Естествено условие за ползването му бе да е включен агрегата, а той се включваше само след мръкване. Също така бяхме получили и правото да ползваме тоалетната в лагера, което оценихме какъв лукс е на по-късен етап.
Както всеки уважаващ себе си лагер и този си имаше шеф. Това беше Наби. Наби беше 30 годишен киргиз. Женен, с трима сина, които обожаваше. Беше мюсюлманин, а точно по време на нашето изкачване бе свещения за всички мюсюлмани месец. Наби обаче нямаше търпение да свърши този свещен месец, за да може да пуши и яде по обичайния си начин.
Наби живееше на другия край на Киргизстан – в подножието на планината Тян Шан. Прекарваше по 4 месеца в Лагер 1 под връх Ленин, а след това се прибираше и се наслаждаваше на живота. Личеше, че за него си е намерил перфектната формула…
Благодарение на познанията на Мишо в областа на руския език, успяхме да се сприятелим с Наби. Той имаше изключително добро мнение за България и българите. Единственият проблем бе, че ни отне известно време да го убедим във факта, че не всички българи са като Азис, който се оказа доста популярен в Киргизстан…ех, времена.

Ден 9:
Наби ни даде ценен съвет, че ако искаме да избегнем опасностите свързани с преминаването на цепнатините, с които е осеян маршрута към Лагер 2 трябва да тръгнем преди изгрев слънце. Така и направихме. На следващия ден около 04:00 часа вече бяхме станали. Този ден щяхме да достигнем северната стена на ледника и границата на снега. За разлика от качването от Базов лагер до Л1, този път целият ни необходим багаж щяхме да си го носим сами нагоре. Това означаваше, че отново раниците ни щяха да доближат кота 20 кг.
Слънцето вече се бе показвало зад нас. Това ни даде възможност да ходим без челници. След достигането на границата на снега се вързахме с въже, сложихме котките, поехме дълбоко въздух и поехме нагоре. Напредвахме нагоре в добро темпо, като засичахме все повече и повече хора, слизащи от тяхната аклиматизация. Заговорихме се с една словенска група, която ни предупреди наистина да внимаваме с цепнатините. Оказа се, че момиче от тяхната група била пропаднала вчерашния ден на 12 метра в една цепнатина. Всичко се разминало добре и успяли да я извадят. Въпреки щастливата развръзка, този разказ наля допълнително олово в краката ни.

Продължавахме нагоре, а гледката зад нас ставаше все по-впечетляваща. Пътникопотокът към Лагер 2 бе доста интензивен. Имаше хора поели нагоре и надолу. Имаше скиори, сноубордисти, млади и стари. Всеки се бе съсредоточил върху следващата си крачка… През цялото това време ние правехме една основна грешка. Чудя се и към настоящия момент каква бе причината за подобно лекомислено поведение. Не бяхме яли нищо сериозно, което накрая щяхме да усетим най-много като негативен ефект. От друга страна ни трябваше обилно количество енергия и калории, за да достигнем до желаната цел – Лагер 2 ( 5 400м.). Единствената храна, която бяхме приели в последните 6 часа, през които ходихме, бяха няколко бискивити и две-три шепи суров микс от ядки. Слънцето ставаше все по-жарко. Това се явяваше още една причина за по-бавното ни темпо. Малко преди да достигнем до Лагер 2, на около 200 метра от него, след 8 часа пъплене нагоре по ледника спряхме. Просто нямахме повече нито сила, нито енергия, нито пък желание да продължим. Много бавно се излегнахме върху снега. Осъзнахме каква огромна глупост сме направили с факта, че не се хранихме добре през този ден. След една половинчасова почивка, метнахме раниците на гръб и поехме по последните метри към Лагер 2. Макар и в лагерът да имаше хора, същия бе обзет от една необикновена тишина. Може би беше характерна вече за подобен род височинни лагери. Съзнанието ми се чувстваше много далеч от комфортната си зона. Умората, височината и липсата на достатъчно енергия създаваха такъв ефект, че все едно цялото ти същество просто е потънало в гъста домашна… супа. Всичко се случваше бавно и с много усилия. Съумяхме все пак да си разпънем палатката, след като предварително си изкопахме площадка в снега за нея. Опъването на палатката, едно иначе непретенциозно занимание, този път ни отне 3 пъти повече време от обичайното. Следващата ни задача бе да стопим сняг. Дехидратацията бе наоколо и дебнеше. Да си приготвим вечеря – това бе следващата ни цел и всички сили бяха впрегнати в тази насока. За тези лагери – Л2 и Л3 си бяхме подготвили лиофилизирана храна (такава, на която й е изсмукана водата). Доста удачен избор за подобно място, като храната след приготвянето й (заливате я с вряла вода) имаше дори и приятен вкус. Само аз успях да изям своята порция, Мишо не беше гладен и едва-едва докосна ястието си. Едва минаваше 20:00 ч., а сънят вече бе станал реалност…

Ден 10:
Около 09:00 ч. на деветия ни ден започнахме да се разбуждаме. Бяхме разпънали палатка непосредствено до основната пътека в лагера и от няколко часа насам чувах прииждащите и отиващите си стъпки на решилите да се качат на върха. Умората от вчерашното ни качване все още ни държеше. Затова бе нужно сутринта да се насилим и да изядем един пакет с бисквити за закуска. Слънцето вече се бе дигнало високо в небето и неумолимо напичаше. Съобразихме да поставим спалните чували върху палатката, за да ни пазят сянка в палатката. По този начин успяхме да поспим още няколко часа в нея. На височина от 5400м, навсякъде около нас бе осеяно с сняг, лед и скали. Единственият начин да се спи в толкова топъл и ясен ден бе ако си по къс ръкав и с широко разкопчани ципове на входа на палатката. Тази следобедна дрямка щеше да ни лиши от спокоен сън през нощта, но това все още не го знаехме.
След като се събудихме за втори път през този ден, аз реших да се разходя до близките скали, където снега и леда бяха започнали да се топят и образуваха естествен източник на вода. Бяха на около 200 метра от нашата палатка, но това си бяха 15 минути изкачване. Мишо все още се възстановяваше и реши да остане в палатката. Причината аз да отида да налея вода, а не да топим сняг, бе че примусът ни все по-често отказваше да работи. Това всяваше смут в и без това неспокойните ни души. След връщането ми обядвахме и обсъдихме плана за утре. Идеята бе да се качим до към 6000 м. без багаж, да се върнем при палатката и да опаковаме багажа за слизане. Поради причина, че Мишо все още не беше излизал от палатката през този ден имахме и такива планове. В действителност всичко друго, освен незабавно слизане към Лагер 1 щеше да е безумие…

Ден 11:
Изминалата нощ бе повече от неспокойна. Беше изпълнена с всичко друго, освен с така необходимия ни сън. Липсата на достатъчно аклиматизация ни принуждаваше да поемаме дълбоки глътки кислород през няколко секунди. Това няма как да не е свързано с безсъние. Тази картинка бе допълнена от уплахата и чувството за безпомощност, които породиха в нас двете паднали лавини непосредствено до лагера ни през нощта, както и инцидентът на този лагер, описан по-горе.

Неспокойно изкараната нощ бе последвана от още по-неспокойна сутрин. Планът, който измислихме вчера, да се качим до 6000 м., много бързо бе променен на незабавно слизане до Лагер 1. Мишо заяви, че няма никаква мускулна сила, чувства се отпаднал и няма апетит. Не го бях виждал в подобно състояние, а вече от няколко години обикаляхме планините заедно. Разбрах, че колкото се може по-бързо трябва да поемем по пътя надолу. Примусът отново отказа да работи. Нямахме вода, затова отидох да потърся наоколо, ако случайно има някъде вече почнал да се топи сняг. Ударих на камък. Бе едва 08:00ч. и слънцето все още беше ниско на хоризонта. Успях да напълня няколко бутилки с лед и сняг, които щяхме да се опитаме да топим по пътя към Лагер 1. Много набързо събрахме целия багаж (не оставихме палатка в Лагер 2, което означаваше, че по време на атаката на върха отново трябваше да я мъкнем с нас, сега това го отчитам като грешка), вързахме се в свръзка и поехме надолу.
Мишо нямаше никакви сили и се налагаше да спираме много често за по няколко минути и да почиваме. Важно бе възможно най-бързо да се смъкнем на по-малка надморска височина. На няколко пъти спирахме случайни хора, поели нагоре към Лагер 2, за да ги молим за вода. За щастие – никой не ни отказа.
След няколко часа вече бяхме в Лагер 1, където спешно разтворих няколко витамина, които да ни спомогнат в борбата с дехидратацията. Същевременно с Мишо се бяхме разделили на около 20 минути от лагера. Докато приготвях витамините, иззад близкия хълм се появи Мишо, който… беше хванал на стоп един кон . Приготвихме си вечеря и побързахме да си легнем. Малко преди да го направим, Наби ни изпрати няколко парчета баница (варени кори, картофи, лук и кайма) и две кифли за десерт. Ние му бяхме особено благодарни за този жест, защото не се наложи да си доизяждаме до край вече опротивялата ни гречка (елда).

Към II-ра част